Понеже поех ангажимент пред приятели и познати да драсна няколко реда за тазгодишното ми изтъпление – вр. Вихрен – вр. Мусала го правя сега, макар и с голямо закъснение, за което се извинявам.

Върнах се на миналогодишната си идея да мина маршрута от Пирин към Рила, така че в петък 20-ти Юни след работа поехме със Стефан и Никси към Пирин. Никси имаше проблеми с краката и остана да спи около х. Вихрен, а ние със Стефан поехме нагоре към върха. Точно в 23:00 бяхме на пирамидите, избрахме си места за спане (аз до бетонната, а Стефан до металната пирамида) и опънахме чувалите.

04:00, телефонът ми звъни и дава началото на най-дългия ден. Не съм гладен, но лежейки на топло в чувала смачквам един сандвич, преобличам се и съм готов. Часът е точно 04:30, когато потеглям за вр. Мусала. Чувала си оставям на Стефан, който ще го свали на х. Вихрен и после с Никси ще хващат баира, но посока Яловарника. Тук е мястото да му благодаря за подкрепата! Без него всичко щеше да пропадне.

Не мога да пропусна върхове като Кутело, Бански Суходол и Баюви дупки, затова минавам по билото, а не по подсичащата пътека. На засл. Кончето не намирам никого. Посрещам изгрева на вр. Баюви дупки. Приказно красиво е! Сякаш съм попаднал в друг свят. Първите слънчеви лъчи пъплят бавно по склоновете и пробуждат околните върхове. Мусала също се е отърсила от нощната си премяна, но изглежда толкова далечна и недостъпна. Природата се събужда, за да отвори сърцата и душите ни към великолепието и чистотата. Разумът и чувствата се вкопчват в люта битка – да остана или да продължа напред. Побеждава разумът. А понякога така ми се иска да победят чувствата...

Спускам се към Каменитишкия превал и след кратко подсичане съм на Суходолския. Ходенето ми спори и скоро съм на вр. Бутин, а след още малко – на жандармите между него и Каменишки връх. По средата на зъберите хапвам една вафла и продължавам през клека. Слънцето е вече високо и дава живот не само на върховете. „Проклети мухи”. Залепили са се за мен и не успявам да им се изплъзна. То е ясно, че мириша не по-добре от средностатистическо магаре, ама чак пък толкова”... Преди Даутово езеро се чувам с Митака. Хубаво е да усетиш подкрепата на приятел, когато се изправяш пред сериозни предизвикателста. Гмурвам се в клека с особен хъс, а мухите не могат да ме хванат между клонаците и окапват една след друга. С радост разбирам какво благотворно влияние върху мен оказа миналогодишната епопея в клека на Пчелино... След малко съм на Ушиците. Скивам се на сенчица и се спускам в цуркуса под Даутов връх. Следва гората, черния път и асфалта – най-неприятната част от маршрута. Точно в 10:30 съм на Предела при кръчметата. Колите профучават край мен една след друга и ме даряват с глътки „живителен въздух” от цивилизацията. Скривам се в гората под вр. Капатник. Жегата става осезаема и топи силите ми. Последните метри до върха просто пъпля като плужек. Имам чувството, че ще получа слънчев удар. Освестям се на Арамлийското кладенче, където правя почивка. Следва лесен терен, но имам чувството, че минавам през девет планини в десета, когато най-накрая, малко преди 18:30 влизам в х. Македония. Владо е там и помага при ремонта на покрива, който беше отнесен при злощастната буря в края на Януари. Хапвам най-вкусната боб чорба, която съм ял от доста време насам. Планината пречиства ценностната ми система. Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив! Малко след 19:00 напускам уютната столова и приятната компания и захапвам склона на Големия Айгидик. Не бързам, ходя равномерно и след час и малко съм на вр. Узуница. Спускам се към Кадиин гроб и за 30 минути излизам под вр. Аладжа слап. Небето се е навъсило. Явно няма да имам шанса да се полюбувам на залеза. Черна поляна, Павлев връх. Тъмнината напредва. Вкопчвам се в последните късчета светлинка и подсичам Канарата. 22:15 съм под вр. Реджепица. Всички трудности са зад гърба ми. Остава само да приключа започналото рано призори приключение с едно равномерно ходене до вр. Мусала. Имам предостатъчно време за това. Усещам успеха и това ме успокоява. Лекия терен спомага за отпускането. Спи ми се и се движа мудно. На слизане от Ковача организмът ми крещи за сън и волята не може повече да му се противопоставя. На два пъти се просвам на поляната и спя по 15-тина минути, но това не ми помага. Успявам да държа очите си отворени, но тялото ми е някъде другаде и не ми се подчинява. Вр. Мусала постепенно се отделечава и се превръща в мираж. А беше толкова близо...

На Джанка разумът отново надделява. Навличам всичките си дрехи, пъхам се в раницата и се пренасям в друго измерение. След час и половина се събуждам целия треперещ от студ. Обувам обувките и потеглям към Овчарец. Даже и след всичката умора, спане и забавяне, теоретично все още имам време, за да достигна до Мусала в рамките на 24 часа. Още първите метри по склона на Овчарец разбиват теорията ми на пух и прах. Теорията е едно, реалността – друго. Дори и в този момент тя е трудна за проумяване – повече от 2 часа са ми необходими, за да изкача вр. Овчарец!!! Слънцето вече наднича над билата и влива живот в изстиналото ми тяло. На седловината под Маришки връх ме чака Цецо. Сядаме на лафче, усмихвайки се на слънчевите лъчи. Цецо ме завива със спалния си чувал и заспивам. След няколко часа се събуждам нов човек. Е, почти нов... Закусваме и аз потеглям към Мусала. Имам достатъчно сили, за да се движа с добро темпо и след час и двадесет съм на вр. Мусала. Е, все пак стигнах. Няма и капка разочаровние, че не успях. Напротив, щастлив съм от преживяното. В това се крие магията на Планината. Винаги съм щаслив, когато съм там, независимо от целите и резултатите...

Слизането към Боровец не предлага много емоции. Имам късмет и срещам Ники и Милена. На лафче и сладки приказки се прибираме заедно в София...

Това е...

П.С. Благодаря на всички приятели, които по един или друг начин ме подкрепиха.

П.С.С. Защо не успях?

Защото всичко беше „от главата за краката”. Прекалено много нощно ходене, недоспиване и умора ми се насъбра. Първо нощно по Джамджиевия, после цяла нощ каране към Олимп и цял ден маане на крачоли по Митикас, Стефани и т.н. без сън, през седмицата нон-стоп работа... Всичко това се натрупа в мен и организма ми просто не издържа. Мускули, колена, табани, всичко беше ОК, но съня ме надви...

П.С.С.С. Къде се забавих?
Забавих се много на качването на вр. Капатник и по сравнително лесния терен от вр. Капатник до вр. Юмерджик и от вр. Реджепица до Джанка.

П.С.С.С.С. Някой може ли да сподели, колко точно е разстоянието от вр. Вихрен до вр. Мусала?