Ами Светльо, Васко, Ники Ненов, аз и Стоян решихме и скочихме с бънджи. Ще се опитам да разкажа в снимки защо и как.
Скоковете се организират от клуб „Вериткален свят” и през този слънчев октомврйиски ден се провеждаха на моста Витиня. Никой от нас не беше правил такова нещо и височината от 120 м. се стори на всички...бе високо.
Вертикалните дойдоха с още десетина желаещи и техния бус, а ние от Планинец с колата на Ники.
Светльо беше дал идеята, тъй че вързаха първо него. А и беше най-тежък та щяхме да сме по-спокойни до къде стига ластикът.
Всичко стана много бързо. Направиха остановката за няколко минути. В това време ние си попълвахме декларациите (май само Лудият Васко прочете своята), сложихме по една седалка, двама души вързаха Светльо за краката, помогнаха му да се качи на парапета и той се метна веднага без да поглежда надолу. Едва сварих да го снимам.
Все му викахме да „влезе в пътя”, защото отказа да се запише за студент, след като го приеха точно каквото желаеше. Но като го гледах как застрашително приближава пътя долу си казах: „Дано не е точно сега...”
Въжето го изстреля нагоре, после пак надолу, пак горе и така докато след двадесетина секунди се поспря и му спуснаха друго статично въже с карабинер наркая, което той закачи за седалката си, след което го изтеглиха доста бързо с някаква машинария.
„Много ниско беше.”-прошепнах аз. „Така е, защото е по-тежък.”- каза Ники. "Не, по-висок"- изтърси Васко.
Васко скочи за кеф. Изглежда единствената му грижа беше как да го направи по-малоумно и внимателно разпитваше Митака.
Погледна за миг надолу, след като го качиха на парапета. Както каза после- да види от какво ги е шубе всички. Помислил си, че то вярно си е високо, но следващото, което направи, беше силен скок право напред. Придружен с възторжен крясък.
За разлика от всички нас Ники беше скачал с парашут. Направи го, защото това била „поредната екстремия”. Както и останалите мъже изглеждаше малко уплашен, когато стъпи на парапета, погледна надолу и след няколко секунди скочи. Каза, че не е изпитвал страх по време на полета и би го направил пак от някое друго място.
Дойде и моят ред.
Аз исках да скоча, за да видя какво е. Както и останалите от клуба вярвах на въжето и хората, не съм се страхувала, че мога да се нараня. Знаех също, че няма да изпитвам страх по време на скока. Но нито веднъж не си бях представяла как ще стъпя на парапета и ще се хвърля напред- просто не исках. Целта ми беше да усетя нещата както ми идват отвътре, без да имам предварителни представи или да си налагам дисциплина.
Не помислих за това чак докато двамата вертикалци ме вдигнаха горе. Вторачих се в пропастта. Не ме е страх от високо, мога да се разхождам по този парапет за удоволствие. Оставих се на емоцията. Какво искам да направя? Да се измятам или да слизам долу? Защо ли попитах... В следващия момент клекнах долу и твърдо заявих: „Не искам да скачам!”. Май успях да убедя дори Митко. „Ами добре, да те сваляме”.
Не, няма да я бъде и тая. Искам да скоча и да изживея това. И иначе има да ме бъзикат...Зная, че мога да се насиля, да затворя очи и да го направя. Но полетът после нямаше да бъде същия. А и избягвам да си причинявам такива неща, после сигурно няма да си говоря сумати време...
„Ами блъснете ме!”- казах доста тихо и се изправих. Малко съжалявах, че не подходих към тази работа дисциплинирано като другите ми съклубници, но както и да е.
„Гледай небето!”- каза Митко и ме хвана за инвентарника. Опитах се, наведах се леко напред, но отново се обърнах към земята. „Гледай небето!”- повтори той малко по-строго.
Уф, няма да се опитвам да се боря с това изобщо, явно е доста силен инстинкт. Няма да съм готова за това падане.
Загледах се в небето, беше много красиво. Не мислех за абсолютно нищо. Отпуснах се напред, отново без да мисля какво е това, което пречи да падна напред. Изведнъж то ме пусна.
Вик на ужас в първия миг.
В следващия беше просто страхотно. Никаква мисъл. Свобода, вятър, земя, която идва все по-близо, но това е чудесно.
Като го смятам сега, падането продължава около пет секунди, но се усещат като много повече.
Долу ластикът ме дръпна, което също не беше лошо. Постоях около минута надолу с главата. Не е приятно, но не е и кой знае какво. Горе бях с усмивка до уши.
Стоян скочи, защото го било страх. Като типичен възпитаник на Философския факултет си беше измислил всичко предварително и когато стъпи на моста просто се метна.
После отидохме да катерим. Всички се чувствахме малко изморени. И странно- имахме усещането, че от тогава е минало много време.
