МАРШРУТ № 11.

ПЛАНИНА: РОДОПИ

ВРЕМЕ: ЮЛИ 2009

УЧАСТНИЦИ: ИВО, ЙОРДАН, ВЕНЦИ, БОЯН И АЗ

Още в началото на годината Венци изяви много голямо желание да посетим през лятото Стив /х. Ледницата/ и на всяка от нашите сбирки /на старите войници/ навяваше: искам при стив, той е върха и т.н. В края на краищата, едва ли има здравомислещ човек, който веднъж да е бил в контакт със Стив и да не изпитва желание да го види отново, затова се залових за работа и успях горе-долу да натъкмя някакъв маршрут, който хем да включва стив, хем да е по различен от предишния /2004/. Останалото е рутина: метро – багаж по списъка - тръгване.

ДЕН ПЪРВИ: ПЛОВДИВ – ГЕЛА – Х.ЛЕДНИЦАТА

Този път се натоварихме всички на наварата, заедно с Ивайло /сина на Йордан/, който трябваше да следи внимателно пътя по който отиваме, за да може да не се заблуди на връщане. Първоначалната идея беше да отидем с пикапа до с. Широка лъка, но разбрахме, че пътеката от гела е за предпочитане /по-кратка, маркирана/. В широка лъка спряхме за малко, поразгледахме, йордан си купи един голям чан и потеглихме нагоре към с.гела. много красиво селце наистина, но за съжаление нямахме време да му отдадем заслуженото внимание. Спряхме на една чешмичка за вода и там видяхме некролога на прочутата им кметица, която преди няколко години беше направила за смях англичаните с нейния ансамбъл /бяха отказали да им дадат визи/.

Пътеката /даже може да се каже и път/ беше с много разумен наклон, времето топло, приятно, така че всичко беше наред. На всичкото отгоре намерихме и няколко манатарки и малко пачи крак. Също така срещнахме и много рижики, но не ги беряхме, защото решихме, че са по-второкачествени /впоследствие се оказа, че не е така/. След около 2 часа изведнъж се появи х. Ледницата. Даже се изненадахме. Свалихме раниците отвън на пейките и след малко се появи Стив. Бяхме решили в началото да не се издаваме. Той беше любезен, както винаги /по неговия си начин/. В смисъл не каза: Добър ден, господа. Тъй радостно е, че сте намерили частица време да посетите моята скромна обител. Ще бъда ли така щастлив да се порадвам на вашето присъствие и довечера или просто ще починете замалко в таз красива местност? А каза: Здрасти, пичове! Откъде сте? По начина по който ни гледаше, усетихме че не си спомня за нас, затова накрая извадих скрития коз – Снимката от 2004 г.! Подарихме му я, и мисля, че му стана много приятно. Неминуемо се отдадохме и на спомени, но решихме да се задълбочим в нещата по време на вечерята, за която стив каза че имал нещо предвид. Посъветва ни да посетим пещерата ледницата / на около 30 мин./. Стив ни разказа за една доста драматична случка преди известно време с момче и момиче, които се загубват в пещерата и после за операцията по спасяването им. Всичко това ни се видя доста интересно, ала времето изведнъж рязко се промени, появиха се буреносни облаци и се изсипа страхотен порой с градушка, гъмотевици и т.н. Това ни принуди да се оттеглим в стаите си, което пък от своя страна доведе до следобеден сън, прекъсван от време навреме от силните гръмотевици. Към 17ч обаче времето се пооправи и, въпреки че беше мокро, решихме, че трябва да посетим пещерата ледницата. По пътеката стигнахме бързо до тайния вход на пещерата.  беше малко кално, но това не ни притесни. Спуснапме се надолу до първо ниво, а след това през една много тясна дупка се провряхме и слязохме още надолу в нещо като зала с един огромен леден стълб в единия край на тази зала. Страшничко си беше. Опитахме се да направим снимки – моите не се получиха, но бате ниско успя да направи няколко сравнително добри, трябва да ми ги прати. Все пак решихме да не се правим на супер-герои и след 10-на минути излязохме навън, където ни се стори направо горещо /въпреки че едва ли беше повече от 15 ◦С/. По пътеката на връщане намерихме малко пачи крак, съвсем млад и смятахме, че с това доста ще зарадваме Стив, в смисъл ще помогнем за вечерята. Нищо подобно – стив бая се разлюти, че сме му обрали тайния пачи крак, който чакал да порасне още малко – на шега, разбира се. Той предложи да направи гъбена яхния /това е имал впредвид/, а ние да помогнем със салатата и подреждането на масата. Най-после разгадахме тайната на винаги доброто настроение на стив: той си имаше едно шишенце с облак и отвреме отпиваше от него /и така през целия ден./. така поддържаше едно постоянно високо ниво, без да се напива или пък да унива и да става раздразнителен. Страхотен човек. В хижата имаше и още една групичка от едно момче, две момичета и едно куче. Нищо лошо не мога да кажа за младежите, но те явно си бяха самодостатъчни /особено едното момиче и момчето/, пък и очевадно не бяха на равнището на предстоящата вечер. Нашата подготовка, обаче беше перфектна и не след дълго преминахме на задушевни разговори за миналото, на хубава ракия и гъбена яхния /много вкусна – по рецепта на стив/. Разбрахме, че стив е имал жестоко премеждие с джипа /преобръщане/ преди няколко месеца и се е отървал на косъм от смъртта. Оттогава се е зарекъл никога да не пие алкохол, ако ще трябва да шофира /т.е. вече не шофира/, а джипът – напълно разбит е скрит в гората, на една малка полянка. Разказа и за двете си интересни срещи с бат петьо /стоянов/, а също така и други интересни случки от своя живот. Ние също не отстъпвахме и в крайна сметка се получи една прекрасна вечер.

ДЕН ПЪРВИ: Х.ЛЕДНИЦАТА – С. МУГЛА – З. ЧАИРСКИ ЕЗЕРА

Учудващо на другата сутрин, нямахме абсолютно никакъв махмурлук и си направихме 1 снимка за спомен със Стив. Чакаше ни нелекият преход до Чаирски езера, който бяхме минавали през 2004 г, но съм длъжен да отбележа, че това е един от интересните преходи в родопите. През гори и поляни, без големи денивелации, сле около 2,30ч видяхме в ниското с. Мугла. Там си закупихме от магазина по малко вафли, няколко бутилчици бира и ядки и след кратка почивка поехме нагоре към чаирите. Изкачването от с. Мугла е доста стръмно и продължително /около 1 ч./ до достигане на билото. Е там вече се открива такава гледка, че човек разбира защо родопската душа е толкова широка и защо са измислени тези прекрасни песни, в съпровод на гайди и т.н. Огромни поляни с най различни цветя, борови гори, заоблени била и една мека пътека, по която се движехме към чаирските езера. За съжаление времето започна да се разваля и да вещае превалявания. След около 2 ч от мугла достигнахме до първото езеро. продължихме по лек наклон надолу и след около 30 мин бяхме вече на заслона чаирски езера. Там бяха Росен и майка му - много любезни, добри хора. Росен принадлежеше към църквата „адвентисти от седмия ден”, която, както бяхме запомнили, проповядва смиреност, но също така и открито заклеймява пиенето на алкохол и яденето на месо. Затова ние скромно, без излишен шум си пийнахме по малко ракийка и хапнахме лек обяд, като междувременно времето тотално се влоши и започна пороен дъжд. Разбрахме от росен, че пътя дотук е разрушен /затрупан от свлачища/ и вече няма достъп с кола. Това за росен не беше добре, тъй като по-трудно дотук можеха да идват неговите хора, а също така и повече други туристи. От друга страна магическия чар на това място се засили, защото то вече беше и трудно достъпно. Наистина го препоръчвам на любителите на планината и на красивото да го посетят при възможност. Момчетата легнаха да поспят, аз обаче взех апарата и реших да направя малко снимки в дъжда /малко беше поотслабнал. Мисля че станаха интересни. след като дъжда спря имахме възможност да видим едно явление, което едва ли някой е виждал много пъти, а именно двойната дъга, нещо наистина красиво и мистериозно. Пропунах да отбележа, че имаше известни подобрения в базата чаирски езера – имаше ток, баня /вярно без топла вода/, беше чисто и наистина беше жалко, че нямаше почти никакви хора. За съжаление, обаче беседката беше изгоряла и ние си направихме една хубава трапеза в столовата. Много на място се оказаха и покупките от село мугла.

ДЕН ТРЕТИ: БАЗА ЧАИРСКИ ЕЗЕРА – С. ТРИГРАД

На следващата сутрин – дъжд и ние бяхме принудени да си сложим дъждобраните, като за някои това беше направо късмет, защото се оказа, че са закупили свръхмодерни дъждобрани, които ако не ги използваш в планината – тогава къде? Взехме си довиждане с Росен и майка му, като им пожелахме успех. Росен ни обясни горе-долу пътя, но ние тъй като го бяхме минавали през 2004, не го слушахме особено внимателно. Още в началото, замалко не се случи много неприятен инцидент, тъй като, когато преминавахме през едно дървено мостче, кракът на йордан малинов пропадна и той щастие се отърва само с малко ожулване и уплаха. След стръмно спускане достигнахме до мостче и разклон с беседка. Пресякохме моста и продължихме по пътя, който се извиваше с лек наклон нагоре. Първите съмнения относно правилната посока изрази иво, но реакцията на бате ниско също не закъсня /защо вървим нагоре?/. Нещо и мен започна да ме гложди и след като повървяхме още около 10-15 минути по инерция, осъзнахме, че тотално сме се объркали и се движим към мугла, а не към триград (всъщност видяхме и табела). Странно, обаче, никой никого не обвини, а просто кротко и спокойно се върнахме обратно на мостчето и беседката и тогава вече осъзнахме истинското значение на думите на росен за посоката, по която трябва да продължим. Пътя към триград минава покрай река, около, която сега бяха напрупани огромни тръби. На много места пътя беше пропаднал, имаше свлачища и беше непроходим. Срещнахме група колоездачи и колоездачки, които поздравихме дружелюбно и от поздравите им разбрахме, че са от испания. Заслужаваха уважение тези млади хора. Ние лека полека достигнахме до шосето по триградското ждрело поехме нагоре към х. Триградски скали. каньонът наистина е много живописен и даже малко страшен, виждаха се много отвори на пещери в отвесните скали.

Пред дяволското гърло направихме малка почивка, по време на която д-р Иво Мильотев извади малка, плоска, метална бутилчица, с което предизвика у нас с бате ниско завист и възхищение. Той, разбира се сподели с нас по 1-2 глътки уиски /за настроение/ и след като видяхме как група екстремни младежи се спуснаха по едно въже като тролей, продължихме към х.триградски скали. Още като я наближихме, чухме силна глъч, смесица от музика, говор и т.н. Влязохме  в столовата, за да потърсим контакт с хижаря. След малко той се появи, но любезно ни информира, че свободни места в хижата, за съжаление, нямало. Извадихме „скрития коз” – много поздрави от Стив от Ледницата, но и това не даде резултат, просто наистина нямаше места и човека ни посъветва да потърсим квартира в самото селце Триград. Дето има една приказка  някой вместо да ти избоде очите – ти изписва веждите. И ние не след дълго вече бяхме на центъра на Триград и се въртяхме като мухи без глави, когато към нас приближи една възрастна жена, която без никакъв проблем разгада какви са ни всъщност проблемите. Каза: спокойно сега ще дойде сина ми с бусчето и ще Ви вземе. И наистина след малко дойде човека и ни натовари на едно доста раздрънкано бусче, с което ни закара до високата част на селото, където беше неговата къща за гости /или хотел/. Там беше и жена му. И двамата много любезни, възпитани и работливи млади хора. Къщата чиста, подредена, със страхотна панорама, но за съжаление не си спомням как се казваше /но беше в най-високата част – оранжева на цвят/.

Изкарахме страхотен ден въпреки дъжда, с много смях, леки разпивки, а вечерта ядохме и пържена пъстърва, а също така и получихме сравнително добра информация как да стигнем на следващия ден до Тешел, без да вървим по шосето.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: С. ТРИГРАД – Х. ОРФЕЙ

Сутринта, отново с изненада установихме, че се чувстваме много свежи. Тръгнахме по пътеката, която започваше направо от къщата, равна, приятна, през гората. Трябваше да следим за за някакъв остър завой след около 2-3 километра и оттам да се отклоним и да следваме дървените стълбове. Фасулска работа. Пък после било още по-лесно. Нищо подобно – на няколко пъти обърквахме пътя, най-накрая наистина излязохме на дървените стълбове, само че, не след остър завой, ами просто така ги видяхме и тръгнахме по тях. Излязохме на обширна ливада, пътека никаква, но не и беше необходима, следим стълбовете и това е. Гледахме и картата и затова като излязохме на едно възвишение, видяхме едно селце, което решихме, че е ягодина /с прочутата пещера близо до него/. Движехме се по азимут, на практика без пътека. Имахме чувството, че много съкращаваме пътя по този начин. Най-странното обаче беше, че минаваха часовете, а хал хабер от Тешел нямаше. Въпреки всичко, бяхме спокойни, тъй като излезохме на маркирана пътека, а също така по пътя намирахме доста гъби /рижиките вече ги беряхме/. След известно време достигнахме до една красива поляна, където имаше чучур с вода /вече ни бяха свършили запасите/. Все пак малко радост.

След това започна едно главоломно спускане, първо по пътека, но после тя изчезна, гората се сгъсти, някъде в ниското долу се виждаше някаква постройка и ние решихме, че по някакъв начин трябва да достигнем до нея. Може да се каже, че всеки от нас се движеше по своя импровизирана пътека, кой по успешно, кой с по-големи проблеми, но в края на краищата достигнахме до тази постройка, която се казваше туристическа спалня Тешел, или нещо подобно. С две думи – това беше Тешел, а не някакво село, както ние си мислехме. Имаше и малко язовирче, малко по-нагоре, но не го удостоихме с нужното внимание, защото беше вече около 13ч, а имахме още около 2,5-3ч до хижа Орфей. Само ще вмъкна като забележка, че дотук по пътя от Триград беше 13км /по табела/, но пък приключенията, които преживяхме по нашия маршрут, определено си заслужаваха. Хванахме пътчето за х. Орфей /някога е било много тясно шосе/, сега е почти пътека, с много паднали скали и не беше стръмно. Бяхме вече доста изморени, но липсата на каквото и да е притеснение от загубване ни даваше сили. В крайна сметка към 15,30ч достигнахме до х. Орфей и умората не ни попречи да видим красотата на тази местност. Бях че и хубави неща за стопаните нах. Орфей – възрастно семейство и те наистина се подтвърдиха. Много добре ни посрещнаха и настаниха. Жената беше много строга и със силно чувство за справедливост и затова ни накара насила да и покажем всички гъби, които бяхме набрали, за да ни ги провери. След като с учудване установи, че няма нито една отровна /или фалшива/ гъба, тя ни разреши да ползваме нейния котлон, за да ги сготвим. Така че се заехме с подготовката на обяда /или по-точно ранна вечеря/, същевременно употребявайки ракия и мезе. Много вкусни станаха гъбите, но както и друг път е ставало след такива веселби по никое време, в 8ч вечерта бяхме рухнали и хайде в леглата.

ДЕН ПЕТИ: Х. ОРФЕЙ – ЯЗ. ШИРОКА ПОЛЯНА.

На другата сутрин се събудихме рано, съвсем свежи и си взехме довиждане с хижарите, които ни обясниха, как ще е най-удачно да минем, за да излезем на пътчето за яз. Широка поляна. На въпроса ни колко е дотам, отговориха съвсем уклончиво /ами не може да се каже точно, зависи как ще вървите, хъкътъ-мъкътъ и т.н./, което ни наведе на мисълта, че ще хадне доста ходене. Още в началото видяхме една къщичка, която беше интересна и я снимах.

Продължихме по пътеката надолу, целта беше да достигнем до реката, а след това да тръгнем покрай нея срещу течението. Тази река всъщност започва от яз. Широка поляна, така че за интелигентни хора като нас, не беше трудно да се досетим, че след като ще вървим срещу течението, то по всяка вероятност наклона на пътя ще е нагоре. Така и беше, но пътя не беше лош, макар и каменист на места. Проблемът беше, че незнаехме колко още ни остава да вървим. Имах една разпечатка на нещо като маршрут от орфей до широка поляна и там се споменаваше за едно място /нещо като горско стопанство/, което припознахме в един момент, и там пишеше, че от това място до язовира има../или 8 или 18 км/, тъй като от прегъване и от мокрене точно там не се четеше добре. С присъщия си за нас оптимизъм решихме, че 8 е вярното. Е, че не беше 8, не беше, но и 18 нямаше...Малко след това видяхме и едни горски работници с някакъв камион и ги попитахме за разстоянието, а те ни погледнаха учудени, като ни видяха с тези раници, и викат „абе бая е...” Както и да е, след доста ходене към 13 ч достигнахме до едно невероятно място – яз. Джинерва

Беше ясно, че вече сме близо до крайната ни цел, затова поспряхме малко да починем и да направим по няколко култови снимки. Продължихме по пътя нагоре и не след дълго изведнъж се появи изключително красивия язовир широка поляна – голяма радост!

Този язовир има много ръкави и заливчета и ние не знаехме точно къде се намира нашия краен пункт – вилно селище „Романтика”. А то се налира в местноста кавалите и за наша радост, малко след това видяхме и табела за нашето място. В 14 ч. Вече бяхме в селището. Между другото – прекрасно място, препоръчвам го, макар, че пътя с кола не е много добър. както винаги след тежки преходи, ни обзе едно много хубаво настроение, леко хапване в кръчмичката, пийнахме по 1 бира, малко разходки и градене на планове за вечерта. По някое време пристигна с наварата Ивайло /момчето на Йордан Малинов/, страшно ентусиазиран, с едни въдици, такъми, захранки и т.н. Бате ниско също имаше претенции, че е някакъв рибар, а и Боян се самоизтъкна като такъв. Аз бях ловил риба само веднъж в живота си /щука, с корда на пръст, в басейна на река Об, Западен Сибир/, но заради шоуто се включих и аз. Общо взето хванахме само една малка рибка /не помня кой, но не бях аз/, но важното е, че направихме снимки, с които да се хвалим.

Малко по-малко дойде време за вечерята, не си спомням каво ядохме, но беше много весело, а също така решихме да се правим на художествени фотографи по време на залеза, но като че ли на бате ниско снимките станаха по-сполучливи. За съжаление всяко нещо си има своя край, но впечатленията и спомените за преживяванията остават. С тези опити за пътеписи, както и за предишните ни преходи, съм се опитал да опиша основните моменти /без да претендирам за точност/, за да остане нещо черно на бяло, както се казва. Беше време за лягане, а на другата сутрин ни чакаше тъжния, обратен път за Пловдив и ежедневието.

ДЕН ШЕСТИ: ЯЗ. ШИРОКА ПОЛЯНА – ПЛОВДИВ

За този ден е излишно да се пише, толкова е крив, че дори не спряхме на яз. Батак да го погледнем. Но както се казва – живота продължава...