Събота сутрин бях тръгнал към Чакър войвода, но през черната скала. Разбира се, като стигнах първото разклонение, което трябваше да ме отведе до Черната скала, реших, че не е моето разклонение  Беше прекалено кално. Така си повървях известно време по асфалта, докато чуството ми за ориентация реши, че се е изложило достатъчно. За всеки случай звъннах на приятел за съвет  Скоро крачех обратно по пътя, чудейки се дали някой ще ми спре без да вдигам ръка за стоп... Не след дълго чух шума от намаляваща скоростта кола. Докато се чудех да откажа ли стоп-а за двата завоя, които ми оставаха, и разпознах хижаря на Чакър войвода. Зарадва се, че ще му правя компания. Докато се наслаждавах на off roadа, ми обясни разните пътища и тайни пътеки в района. Дано да ги запомня до следващото ми идване. Малко преди да излезем на пътя от Боровец за Ситняково подплашихме една сърна, която след като се отдалечи на безопасно разстояние, се спря и ни позволи да и се порадваме.

До Ситняково е проходимо за джип. Пеша също  , но е голяма кал. От Ситняково нагоре е само сняг, но до другата събота и неделя най-вероятно ще е на петна. Не се затъваше много и с приказка на уста стигнахме неусетно хижата, където Иван бързо запали печката в столовата и сложи чай. Седнахме на масата да обядваме, поприказвахме си и след 4-5 часа реших, че е крайно време да тръгвам за Заврачица, ако искам да спя там. Започнахме да стягаме багажа. Аз нагоре, той надолу.

Тръгнах нагоре, размишлявайки за живота и темите на разговор, които водехме до преди малко с хижаря. Близо до Сърагьол се отдадох на малко снимки, а до Марица постоянно си блъсках главата над дилемата - със или без снегоходки. Редуваха се голи и снежни участъци чак до кота 1900, където сложих за последно снегоходките. Нагоре продължих размислите си, като от време на време за разнообразие се чудех следите от ски и стъпки дали са от вчера, или от миналата седмица. Заради топлото време и проливния дъжд, който валя по обяд, не можех да преценя. След час или два бях пред залостената отвън врата на хижа Заврачица. Явно щях да съм сам тази вечер. Разгледах набързо отключените помещения и се заех да чистя снега и леда в коридора. С мократа тениска на гърба, много скоро ме заболя кръстът, и отидох да напаля печката, което не се оказа лесна работа дори със сухия вестник, който носех. Бях започнал да се отчайвам, когато се сетих за един стар изпитан метод  Много скоро вечерях, до топлата печка. След като прочетох останалата страница от вестника реших, че след 40 часа без сън е крайно време да си лягам.

Сутринта станах рано, мотах се до към 7:00, а тръгнах чак в 8:00. Снегът беше мек, времето ясно, и очаквах да стане съвсем кишаво към 11:00-12:00, затова се опитах да държа малко по-бързо темпо, но не ми се отдаваше. Минах напряко по-ръба преди Янчов връх, наслаждавах се на гледките, 
 
попързалях се на слизане в казана, където вече се затъваше и със снегоходките... Минах да видя Овчарската колиба, която се оказа с нов покрив. Колко е нов всъщност не зная, миналата зима като минах беше затрупана изцяло, но по-миналата беше с някакви мушами и гума...

Към 11:00 стигнах Каменити връх, дойде някакъв облак, видимостта падна на има-няма един колец, а за капак снегът беше омекнал. Отне ми цял час да го кача, едва се движех като стигнах горе. Намразих го, и без да почивам, побързах да сляза от него. Долу набързо свалих снегоходките и побързах да кача Острец преди времето съвсем да се е развалило. (беше се изяснило, но от северозапад се задаваше облак) Острец имаше шапка от половин метър сняг и се наложи да сложа пак снегоходките. Мързеше ме да ги свалям и за това слязох с тях по въжето.

Разбира се, съжалявах, че тръгнах с тях, но поне бързо се сетих да заключа автоматите и да разкарам щеките. Някъде по средата на въжето вятърът издуха облаците, дори и мен се опитваше да ме издуха, но не му се давах.

Вятърът започна да носи от някъде суграшица, която ме удряше болезнено по ръцете и лицето. Долу, чудейки се : "тука винаги ли духа така жестоко?", си намерих място на завет и полегнах. Слънцето ме напече и вече бях започнал да задремвам, когато силата на вятъра намаля и започна да пада суграшица и върху мен. Няма как, трябваше да тръгвам. Нагоре по Равни връх, разбира се не духаше вятър, но пък видимостта пак намаля и се усили суграшицата. Отказах се от идеята да сляза от към източната страна и продължих по маркировката. Бях забравил колко много заобикаля...

Наближаваше 14:00 часа когато стигнах пред х. Белмекен с мокра коса и влажен полар. В хижата стаичката е претърпяла доста промени. Изхвърлени са леглата и старата печка. Сковани са нарове (за около 10 човека + 1 на пейката), сложена е нова печка, скована е маса и рафт. Заварих я чиста, но имаше неизмити съдове. За дърва може да се ползва стар дървен материал. Но е отвън и съответно мокър. Не намерих брадва или трион. А аз забравих да си взема, пък и очаквах да намеря този, който остави Ники миналата година.

Започнах да разглеждам хижата и се изненадах приятно от работата, която беше свършена есента. От това, което ми бяха казвали приятели идвали преди мен мислех, че само е замазана плочата на покрива и иззидана една стена... Оказа се, че по покрива е останало да се сложи само ламарината,

като на южната част на покрива е била сложена, но вятърът я е отнесъл.

Общо взето, като поразгледах малко работата, ми се струва, че са я карали доста през пръсти. Да не говорим, че всички дъски са оставени отвън до хижата, заковани са само 3-4 прозореца да не влиза сняг. Като за един дори е бил приготвен капак, но е само подпрян на земята, вместо да го заковат за прозореца... Все едно някой е щракнал с пръсти, и са си тръгнали. Една стена ми се струва доста нестабилна, а са зидали на нея още... На първия етаж са направили още една стая и са укрепили тавана. Иначе навсякъде е мокро,

капе през плочите чак в мазето.

Напалих печката и седнах да обядвам. По-късно отделих останалата част от следобяда да събирам дърва, ходих за вода, правих си чай, прочетох и тукашните страници от вестници (последният беше от 1 април тази година), разглеждах снимките от фотоапарата и неусетно стана единадесет и половина. Сложих няколкото дебели (и доста мокри) дърва, които бях запазил, надявайки се да горят поне час, час и половина и си легнах.

Сутринта поспах до 9:00, но подремвах до към 10:00 когато ме събуди шума от суграшица по найлона на прозореца. Времето беше ужасно, затова се отказах от ходене към в. Белмекен и слизане към Гургулица. Върнах се, напалих печката, и седнах да закусвам. Когато приключих с чистенето, печката тъкмо беше загаснала, а времето взе да се прояснява. Нарамих раницата и поех надолу. Чак на Дългата поляна заваля дъжд. Дотук беше и снежната покривка. Сложих дъждобрана на раницата и облякох якето, но то взе, че спря. Стана ми топло и го съблякох. Капещата вода от дърветата ми намокри тениската и тъкмо се чудех какво да правя и ме изненада проливен дъжд. Сложих дъждобрана. Естествено, след 5 мин спря, но се наложи да ходя с него  Махнах го чак долу при пътя за х. Венетица. Но пък пътят се оказа с 40 сантиметрова снежна покривка от мек сняг. Олекотих раницата с едни снегоходки, и започнах да се наслаждавам на монотонното затъване по пътя. От време на време се наслаждавах и на появяващите се следи на баба меца. Всъщност, рилските мечки са по срамежливи от старопланинските, и не се показа, за да видя дали не е бил дедо мечо.

На 15 мин преди вили Костенец заваля пак и се наложи да полежа неизвестно време на сухо под едни скали. Следващият дъжд ме хвана във влака за София.

Снимки