Решихме да направим премиерно траверсиране на скалния гребен Петлите, като го включим в по-дълъг преход— от връх Мальовица—Елени връх—Петлите—Орловец до Злия зъб Времето се случи добро за начинание от този род — почти без слънце, но не студено. Снегът бе обилен. Десетина пикела и едно тридесетметрово конопено въже бяха всичките ни съоръ жения. Клинове, карабинери, чукове и стълбички още не използувахме в нашите набези из планините. Облеклото бе на висота, погледнато от естетичната му страна. Така че от екипировката и състава на групата съдете сами за сериозността ни, с която пристъпяхме към осъществяването на тази премиера.
Излязохме от хижа Мальовица като на шега, без раници (то значи без храна) и без запасни дрехи. Според набелязания маршрут тръгнахме от първата тераса вдясно по един от улеите, по който се изтичат водите на долното Мальовишко езеро. След това се отправихме по горния край на Мальово Поле, над езерата до подножието на северозападния ръб на връх Мальовица. С мълчаливото съгласие на всички поведох групата от началото по ръба и по-нагоре навлязох в кулоара, препречван на два пъти от не особено трудни прагове. Почти без особени затруднения всички скоро се събрахме на върха. Въжето послужи по-скоро като парапет само на две дължини.
Далечната видимост и притихналият вятър позволиха една продължителна почивка. После слязохме по билото към Елени връх. Дълбоко под нас долината на Рилска река бе запълнена до голяма височина с плътна, бяла мъгла, много наподобяваща развълнувана река. Почти всички върхове на Централната Рила, а даже веригата на Пирин се подаваха над безкрайното облачно море. Гледахме и същевременно набелязвахме маршрути за бъдещи премиери. Та оттук ние можехме да преброим лесно изкачените дотогава (12 април 1933 година) при зимни условия върхове.
По-трудно преминахме по скалистия гребен Петлите. Забавяха ни многочислеността на групата и заснежените скали. Случваше се така, че когато челната двойка изкачваше някой отделен жандарм (скален блок), Пината ме оставяше и се връщаше да предаде въжето на следващата двойка, Имаше, разбира се, и „частнопрактикуващи" алпинисти, които не дочакваха осигуровка, а се катереха сами между осигурените. Но това не внасяше хаос, нито нарушаваше дисциплината. Всеки-се стараеше да не пречи на другите. Песни не се чуваха, но шеги колкото щеш. По-скоро преценихме, че точно така не бива да се катери човек, а камоли група. В нея влизаха: Зорето, Пината, Дарчо, Ели, Писеца, Кръшняк, Петре, Данчо и аз.
Една от невралгичните точки, прехвърлянето ни по силно наклонената и покрита със заледен сняг плоча в основата на купола на Орловец, беше преминала сравнително бързо, защото поставихме парапет. Такъв направихме и за изкачването на Злия зъб. Събрахме се на върха и престоят ни продължи, докато изядем лакомствата, които си носехме по джобовете. От върха почти всички се спуснахме на рапели до преспата между Орловец и Злия зъб. Преспата висеше застрашително над стръмния и тесен улей и ние се заехме с пикелите да я подкопаем и съборим. Тя се издаваше напред поне два-три метра и бе дълга около седем-осем метра. Но това бяха напразни усилия. Преспата си оставаше сякаш циментирана. Изоставихме я и се спуснахме по улея кой както може или както му харесва! Наистина учудващо беше, че този много опасен улей, по който се свлича голяма лавина, не помрачи нашето хубаво настроение.
Буйните пролетни води на река Мальовица, пробили вече тук-там дебелата снежна пелена, изскачаха изпод снежните мостове, лудуваха за кратко време из откритите вирчета и с щурм, клокочене и пяна се провираха под снега. След миг се загубваха, за да се появят наново някъде по-надолу. По един такъв неръкотворен мост преминахме и ние, за да се приберем в малката уютна хижа Мальовица. В хижата отпразнувахме, както ние си знаем, успеха си — една ранна премиера в този дял на красивата Рила.
Като задължение да беше ни поставена задачата да довършим преминаването на билото от връх Ловница до връх Попова шапка (сега наречен Лопушански връх), нямаше да я изпълним с толкова ентусиазъм. Решихме този маршрут да осъществим веднага след Мальовишката премиера. Естествено не всички бяха свободни за нови два-три дни, защото се уточнихме да продължим маршрута до връх Мусала. Това налагаше нощуване на открито или по-право в малкия дървен заслон на Кобилено бранище. В последния момент част от новосформираната група с водач Ивайло Владигеров тръгна един час по-рано от уговореното време, защото нямали намерение да замръкват на Кобилено бранище, а да слязат по Горна Лева река в село Маджаре. Нашата група, в която влизаха Дарчо, Гошо Черновръшки, Генчо Писеца, Итко Тодоров и аз, продължихме първоначалния маршрут.
Движехме се сравнително бързо, за което много спомагаха колоните. Учудването ни беше твърде голямо, когато видяхме, че снежната стряха, за която положихме вчера толкова напразен труд да я съборим, сега сама се бе откъртила и предизвикала голяма лавина.
На върха застигнахме другата група. Тя газеше из дълбокия сняг със ски на рамо. Слизането от върха до Иглите, ключовата позиция в участъка до връх Прекорец (сега Попова капа), представляваше остра гладка скала, силно наклонена, до която опираше също така стръмна снежна преспа.
Предложих да направим свръзка по трима (въжетата бяха само три) и поех водачеството. Без подсигуряване слизането по преспата бе много опасно. След като минахме Иглите, ние останахме в свръзките си, но сложихме ските (по настояване на ски-майстора Итко). Изкачихме Големия Купен, но се „изхитрихме" да подсечем трите Купена по стръмния южен склон, съставен от няколко плитки улея, отдалечени един от друг с едва подаващи се от снега скалисти ребра. Снегът беше тежък, склонът стръмен. Освен движение на разстояние никакви други предохранителни мерки не взехме, но нещастията не идват, когато ги очакваш.
Преминахме благополучно, а малко по-късно стъпихме на връх Прекорец (сега Попова капа) и се поздравихме по-скоро за щастливото, отколкото за успешното премиерно преминаване на Ловница, Купените и Попова капа. Този вариант на минаване по Купените аз вече не посмях да повторя. Не зная дали и други биха се решили. Явлението лавини ми беше вече познато, но не бях придобил навика за преценка на обстановката. Още се поддавах на ентусиазма, но след Купените десетилетия наред аз не допуснах подобни грешки.
Отвързахме се от въжетата и продължихме по нашия маршрут към Попова шапка (сега Лопушански връх). Времето — по поръчка слънчево, топло, тихо. Снегът — изобилен, добър за пързаляне, без отвратителните дюни. На Лопушански връх направихме продължителна почивка и слънчеви бани — за тен! Намиращият се между нас отличен скиор-спортист Итко Тодоров защити схващането си, че спускането е най-доброто проявление на скиора. Той се спусна направо, а ние останахме да се проявяваме кой както може, но все пак се събрахме на Ко-билино бранище. Скоро щеше да настъпи здрач. Луната се показваше вече над връх Йозола. Настъпваше пълнолуние.
Вървяхме с надежда да открием заслона, но нищо не се виждаше из това снежно поле. Едва когато теренът почна да се наклонява към рекичката, която изтича от езерата под Сучал, някой забеляза едно дървено колче да се подава от снега. Чукнато с щеката, то показа, че е част от някакъв градеж. Заобиколихме колчето и започнахме кой с каквото може да разравяме снега. Най-напред се показа покривът, а след това врата с прозорче, обърнато на изток. Работихме бързо. Двама отидоха с въже и скоро домъкнаха на влек голям вързоп сухи клони клек. Другите очистиха от снега вратата и по няколко стъпала в снега влязохме вътре. Въобще отворихме си работа. Щом запалихме на пода огън, отвсякъде потекоха води, запуши се до задушаване и всичко свърши с няколко буци сняг в огнището. Все пак вечеряхме вън, разбира се, край „огъня" на двете небесни светила: слънцето, което залязваше, и луната, която изгряваше.
За спане не можеше да се мисли. Нямахме нищо повече от това, с което бяхме облечени. Малко по-късно спортистът „се събуди" в кръвта на Итко и той стана. Сложи си ските и нареди по северния гладък склон на Сучал вратички за слалом. Постепенно всички се увлякохме в тази малко необичайна спортна проява. Нагоре, надолу, следвайки стъпките на майстора, макар и не винаги вратичките да бяха там, където минавахме.
Далеч преди да настъпи изгревът на слънцето, решихме да тръгнем по нашия маршрут. Не биваше да пропуснем светлата нощ и затова първите лъчи на изгрева ни посрещнаха на самата връхна кота, връх Сучал. Слънцето продължи все по-разточително да залива и върхове, и долини с ярките си лъчи. Денят се очертаваше безоблачен, топъл за сезона и височината. Сравнително бързо стигнахме връх Възела по ръба Маринковица. След закуските се разсъблякохме и настанихме на продължителна почивка. Опитахме се да поспим върху ските за сметка на изминалата безсънна нощ. Но скоро трябваше дз спасяваме Дарчо от слънчасване, Гошо и Писеца от ослепяване, а Итко и аз изпитвахме пустинна жажда. Решихме ведна Прека река. Тук се съвзехме. Един час по-късно търсехме в просторния циркус на Прека река, включен между рида Драганица, Възела и Шишковица.
По-ниско навлязохме в гористата, стръмна и тясна долина на Пряка река. Тук се съвзехме. Един час по-късно търсехме брод, т. е. по-здрав снежен мост или „минувки" през река Бели Искър, а след още половин час открихме и вила „Опера" — малка дъсчена барака, обитавана през строителния сезон от работници на язовира Бели Искър, може би и любители на музиката. Те бяха я забравили отворена и „вилата" до половина беше запълнена със сняг. Вече имахме горчив опит и за това не се заехме да го изхвърляме. Огнището в дъното и двете легла отстрани бяха открити. Това ни беше достатъчно. Дърва и дъски се събраха изобилно, а огънят се поддържаше от този, на когото ставаше студено. За нас утрото настъпи от запад, слънцето огря най-напред върховете Скакавците по веригата над левия бряг на Искъра, а нашата „вила" е построена на десния бряг на реката, на сенчестата страна на Му саленските поли.
След като хапнахме, започна тричасово изкачване на балканския първенец Мусала. Отначало вървяхме край водопада Шопалото, а над него се отдалечихме към една от страните на корозионния разлат улей. Грамадната пряспа сняг, струпан в основата на Шопалото, показваше не само че преди последния снеговалеж се е сринала голяма лавина, но и е подготвен материал за друга.
На Мусала бяхме посрещнати от приятели, които едва ни познаха под „арапския" тен.
В архива на БАК бе регистрирана още една премиера: „преминато бе. . . от. . . " — и толкова.
