МАРШРУТ № 10.

ПЛАНИНА: РИЛА

ВРЕМЕ: ЮЛИ 2008

УЧАСТНИЦИ: ИВО, ЙОРДАН, ВЕНЦИ, БОЯН И АЗ

По време на една от сбирките на „старите войници” взехме решение през 2008 да организираме преход в Рила. Тъй като обаче нямаше пълен консенсус, реших да предложа на момчетата няколко варианта, от които да изберем един. Аз много се бях запалил да видя страшното езеро /попаднах на едни снимки в интернет/ и го бях включил в два от вариантите. Всъщност вариантите общо бяха 4, от които единия беше определено по-лек от останалите. Опасенията ми, че именно този вариант ще бъде предпочетен от „старите войници” напълно се потвърдиха. Така че страшното езеро си остана в графата „мечти за бъдещето”. Все пак на тръгване дядо Калин ми спомена нещо за якорудските езера... И така, както всяка година, пазаруване в метро и:

ДЕН ПЪРВИ: ПЛОВДИВ – БОРОВЕЦ – Х. ЧАКЪР ВОЙВОДА

Натоварихме се на наварата /боян пътува отделно с брат си/ и слязохме в боровец. Там се подсилихме с по 1 супичка и решихме да проверим дали случайно не работи ситняковския лифт. Това, обаче беше прекалено нахално и за щастие лифта не работеше, та се наложи малко да се понапънем в началото /около 30 мин. доста стръмно изкачване направо по пистата нагоре /срещу хотел Рила/. След това достигнахме до пътеката /по скоро път/ и оттам нататък може да се каже, че прехода всъщност беше една приятна разходка. По-интересните места по пътя бяха: ловния дом саръгьол; двореца ситняково и една симпатична ловна колибка. Толкова беше приятен и лежерен прехода, че даже и бате ниско /венци/ нямаше за какво да се хване.

След около 2 часа достигнахме до хижа Чакър войвода. Много приятна хижичка, стара, но чиста и добре стопанисвана. Имаше даже и тенис маса. прекарахме си добре, още повече, знаехме, че и на следващия ден ни предстои лек и приятен преход. Да си призная, дори и аз не съжалявах, че избрахме този вариант.

ДЕН ВТОРИ: Х. ЧАКЪР ВОЙВОДА – Х. ЗАВРАЧИЦА

Отдавна не бях виждал Венци толкова щастлив по време на преходите, но то нямаше как да е иначе. Невероятно красиви места и гледки + съвсем слаба денивелация + краткост като време /3 ч./. освен това видяхме река марица и вила кубадинка /вероятно построена за световно известния ловец пенчо кубадински/. Не след дълго излязохме от гората и тръгнахме по камениста пътека към х. Заврацица. Много хубава хижа. Имаше и една група доста весели жени, попрехвърлили средната възраст, но с младежки дух. Те ни показаха кое е див магданоз и ние, тъй като имахме още домати, краставици, чушки и сирене, си направихме толкова хубава салата, че ракията стремглаво започна да намалява, а настроението да се повишава. Венци, след като разбра, че на другия ден ни чака още по-хубав преход, съвсем се развесели. По хижите обикновено туристите си споделят, кой откъде е тръгнал и накъде отива, къде е ходил минали години и т.н. Йордан ме обвини, че съм споделял за нашия маршрут с половин уста и някак с чувство на вина. Ако погледнем обаче от друга страна, този маршрут в Рила е много подходящ за начинаещи (или за застаряващи като нас /това е шега/) туристи, защото хем е много красив, хем преходите са кратки и леки

ДЕН ТРЕТИ: Х. ЗАВРАЧИЦА – Х. ГРЪНЧАР

Този преход не правеше изключение, даже смея да твърдя, че е един от най-хубавите в Рила. След Заврачица има леко изкачване до билото, където има отклонение за х. Белмекен. Оттам се продължава по така наречения кайзеров път /частично построен от фердинанд с идеята да покани германския кайзер на разходка през рила до рилския манастир/. След около 2 ч. достигнахме до място, откъдето се виждаше х. грънчар. Невероятна гледка. на всичкото отгоре, под клековете, най-изненадващо намерихме големи и много качествени манатарки, с които събрахме очите на всички на хижата след това. С венци ги сготвихме задушени и почерпихме хижарката и още две жени. Останаха потресени от божествения вкус. Тук искам да вмъкна, че в един от форумите прочетох няколко отрицателни мнения, както за хижарите като хора, така и за обстановката в самата хижа и бунгалата. На тези хора бих искал да кажа: не ходете никога по хижи, има хотели на боровец /даже с басейни/. Ние също сме се сблъсквали с лошо отношение и неподдържане на хижите, но специално за грънчар, това изобщо не отговаря на истината. Не след дълго се появи и една огромна група френски туристи, с водачи, с коне за раниците, сериозна работа. Слязоха от вр. Мусала Направи ми впечатление, че всички ходят с щеки. Явно така пазят колената от претоварване. Следобед моите хора легнаха да спят, но мен не ме свъртя и тръгнах да се поразходя малко нагоре по пътеката за рибни езера. След 20 мин. се излиза на разклона вр. Мусала-х. рибни езера. Хванах пътеката за рибните. Оттам се разкрива доста красива панорама, а също така от едно място се вижда в далечината и мусала /най-ляво на снимката/. След около 1 ч. разходки се спуснах отново до езерото, където с изненада забелязах, че бате ниско прави слънчеви бани на една полянка. Направихме с него по 1 кратко плуване и тръгнахме към нашето бунгало с намерението да бием /за кой ли път/ иво и йордан на карти. Пропуснах да отбележа, че имахме голям късмет с времето, слънчево и по рилските стандарти, направо горещо. На следващия ден ни чакаше един направо „пенсионерски” преход. В главата ми се въртяха разни мисли /гледайки картата и припомняйки си разговора с дядо калин/, но засега не ги споделях с никой..

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: Х. ГРЪНЧАР – ЯКОРУДСКИ ЕЗЕРА – Х. ТРЕЩЕНИК

На сутринта вече бях решил, че трябва да пробвам да убедя момчетата да не отиваме до трещеник по скучния „пенсионерски” път, а да минем през якорудските езера и оттам да слезем на нехтеница. Започнах да подпитвам хижаря за маршрута и той ни окуражи. Естествено съпротивата на Венци не беше никак слаба, но другите момчета приеха идеята, още повече, че времето беше много добро. Всъщност якорудските езера се намират зад вр. Суха вапа, гледано от х. грънчар. Тоест ние трябваше да тръгнем от разклона към рибни езера и някъде след суха вапа да потърсим възможност за слизане наляво, без пътека. Настроението на венци хич го нямаше и само навяваше, че ще се загубим и ще трябва да се връщаме. Устоя даже и на такива гледки. Бяхме набрали височина и заобикаляхме сухата вапа. Реших да се отклоня малко от пътеката и да погледна вляво. Действително, видях якорудските езера, само че до тях нямаше как да се слезе. Всичко беше пропасти и сипеи. бате ниско заговори за връщане. Аз обаче не се отчаях и реших да продължа напред към вр. Ковач надявах се че преди ковач ще има възможност да се спуснем наляво. Помолих приятелите да ме изчакат. И наистина оттам имаше възможност за спускане към якорудските езера, макар и доста стръмно и с преминаване на участъци с морени. И така ние бавно и внимателно започнахме да се спускаме към езерата /много красиви/ и даже мрънкането на бате ниско поотслабна. След около 45 мин. достигнахме до горното езеро, известно като „мъртвото” /веднъж на всеки 5 години избивал някакъв отровен газ и всичката риба умирала/.

Много красиво място. по-долното от езерата се нарича рибно и в единия край е преградено със стена. Много бях доволен, че успяхме да посетим тези езера. Това си беше вече истински рилски маршрут. В долния край на езерото започва пътя за Нехтеница. За около 1 ч. достигнахме дотам и направихме малка почивка на една от беседките. След още 1 ч. стигнахме до х. трещеник по приятна равна пътека, през гората. Самата хижа е разположена на голяма поляна, която е заобиколена от борова гора. Хубаво място. в хижата беше само хижаря, Илиян, млад човек, с когото доста си допаднахме. явно с мерак се грижеше за хижата, а също така в коритото на чешмата /негова изработка/ с ледена вода, винаги поддържаше известно количество бира, което на нас ни направи много добро впечатление. Иначе в самия район около трещеник, кипяха разни строежи, явно с намерението да бъде превърнат в курорт с национално значение. Аз бях обещал да направя лодка от борова кора на малкия, затова тръгнах на разходка из гората, за да потърся подходящ материал. Надвечер организирахме една превъзходна трапеза в беседката. Към нас се присъедини и Илиян, като постави на масата плодова /не помня от какъв плод/ ракия негово производство, която не беше никак лоша. Тъй като намеренията ни бяха на следващия ден да отидем в Семково, около 5 пъти го накарахме да ни повтори, как да излезем на правилната пътека и след 5-я път даже и на нас ни се стори, че разбрахме как да минем /ще тръгнем право надолу през боровата гора, докато достигнем шосето, след това около 50 м по шосето надолу и там вдясно ще видим пътека, която ще ни доведе до един разсадник за елхи и след разсадника вдясно ще хванем път, който ще ни изведе на правилната пътека, която по-всяка вероятност била маркирана/. Това изясняване на нещата още повече ни успокои и ние с удвоено настроение продължихме веселата вечер.

ДЕН ПЕТИ: Х. ТРЕЩЕНИК – СЕМКОВО

Събудихме се в учудващо добро състояние. Набързо пак преговорихме с Илиян основните ориентири, сбогувахме се и тръгнахме надолу. Всичко вървеше, както трябва и след около 25-30 мин достигнахме до разсадника. Точно там видяхме, че има път, който тръгва надясно. Ето и каква прекрасна панорама се разкри пред нас /на снимката - в далечината Пирин/. Тъкмо тръгнахме по този път и от бялата къщичка излезе един млад мъж, доста едър, който вдъхваше доверие. Поздравихме го и не толкова го питахме за информация за пътя /тъй като го знаехме/, а по-скоро му споменахме, че сме тръгнали за Семково. Човекът също ни поздрави сърдечно, но ни каза, че това изобщо не е правилния път. За щастие се оказа, че дотук сме се движили правилно, но пътя, който извежда на пътеката за семково е по-нататък. Обясни ни човека подробно, каза някои ориентири и ни предупреди да внимаваме да не хванем пътя за Белица /за парка „Танцуващи мечки”/. Все пак ние направихме нещо доста умно – записахме си номера на неговия GSM. Започнахме да минаваме покрай ориентирите, които човека ни посочи, но след около час достигнахме до едно странно разклонение, за което той беше споменал, че трябва да хванем средния път. Но тъй като видимите пътеки бяха 2 – решихме да му позвъним. За съжаление не успяхме да осъществим контакт и след кратко съвещание и осланяйки се на силна интуиция хванахме пътеката, която продължаваше направо. Следващия ни ориентир трябваше да е пресичането на река. /заб. На картата този преход не е маркиран, има някакви пътеки, но не са дадени правилно, само може да се обърка човек. Маркиран е пътя от Нехтеница./. След около 30 мин, започнахме, с тревога да установяваме, че не се чува ромона на река, но въпреки това решихме да продължим. Не след дълго достигнахме до ТАБЕЛА „Белица, парк „танцуващи мечки” – 2ч. Е, какво да се прави – тръгнахме обратно и достигнахме пак до въпросния разклон. Пак звъннахме по GSM-а и този път успяхме да се свържем. Оказа се, че малко вдясно, скрит зад дърветата, действително има средна пътека. Казвайки си нецензурни думи сами на себе си, поехме по правилната пътека. След като пресякохме реката, доколкото си спомням, започна да се мярка и някаква много стара маркировка. По-нататък нямахме проблеми, но като цяло се получи доста дълъг преход /над 6 ч./. Последната част от пътя беше много изнервяща, навлязохме в сечище, където сечаха дървета, пълно с цигани, коне, мулета и др. подобни неща. А на самата х. Семково пиршество си бяха устроили футболистите на Пирин Бл. /както си му е реда – здрава чалга + кюфтета и др./. Ние обаче продължихме към хотел Рила. Преди да стигнем до хотела, обаче, спряхме в едно малка павилионче и изпихме по 1 бира, тъй като жегата и умората изискваха това. Направи ни впечатление, че района е много пуст, не се виждаха никакви хора. Така че за наша голяма изненада жената на рецепцията в хотел рила ни попита дали имаме резервация, но след това ни успокои, че по всяка вероятност щяла да успее да ни настани. Странно чувство за хумор имаше тази женица, та в целия хотел освен нас имаше още 5 души. Общо взето беше доста западнал и тогава ми хрумна една мисъл „никога не ходи втори път там, където ти е харесало” /бяхме ходили през 2001/ и ми се стори, че е доста философска. Гледката към Аладжа слап, обаче си стоеше. Както и да е. Все пак пийнахме малко джин, поиграхме карти и се попекохме на слънце, а вечерта заедно с Ивайло /син на Йордан, който дойде да ни вземе/ направихме една игра на билярд. В крайна сметка дадохме висока оценка на прехода като цяло и се оттеглихме за почивка и сън.

ДЕН ШЕСТИ: СЕМКОВО – ПЛОВДИВ

Тук вече няма какво да се разкаже. Просто се връщахме обратно в Пловдив и към ежедневието, но заредени с нови впечатления, които по-късно щяха да се превърнат в спомени.