В началото на август дойде време да отида и на море, почивах в курорта "Свети Константин и Елена".  Взех си и картата на северното черноморско крайбрежие от 1999 година с намерение да се разходя на север към Дуранкулак, Шабла и Каварна. На 4 август от автогарата във Варна отпътувах до Шабла, където пристигнах към 11 часа преди обяд. След два часа имаше транспорт до границата, който изчаках. Така около 13.30 часа вече бях на сухопътната българо-румънска граница. Шофьорът ми спря малко преди ГКПП. Тръгнах през наскоро ожънат блок по посока на морето. Малко преди да достигна брега, трябваше да пресека малка горичка. Слизането до крайбрежната ивица се оказа невъзможно, понеже брегът бе твърде висок. Тръгнах на юг и при първа възможност слязох на брега на морето.  Пясъчна ивица почти липсваше, на доста места имаше тясна пътека от тонове мидени черупки, чиято дебелина надхвърляше метър. Брегът бе стръмен, но не и каменист, а землист с височина десетина метра. Първоначално реших да проверя докъде може да се стигне на север. Вървях до момента, в който се изправих пред предупредителна табела. На нея се обясняваше на български и английски език, че се навлиза в забранена гранична ивица. Не исках да имам проблеми, поради което се върнах обратно. Достигнах до нова табела, също намекваща за близката граница. В този район морето бе пусто, понякога в близост до брега имаше натрупвания от  гниещи водорасли. Миризмата в тези участъци бе трудно поносима и аз си мечтаех за една обикновена щипка за носа. Вървях съвсем близо до брега, стъпвайки по черупките на много поколения мекотели. Понякога улучвах неустойчив пласт от изгнили водорасли, затъването в които съвсем не бе мечтано преживяване.
          Със засилено човешко присъствие се сблъсках в района на къмпинг Космос до Дуранкулак. Имаше рибари, както и почиващи на пясъчната крайбрежна ивица. Аз продължих да се движа по крайбрежието, като очаквах да изляза на брега на Дуранкулашкото езеро. Оказа се, че бреговете на Балтата и Дуранкулашкото езеро са обраснали в растителност и връзката им с морето е пресъхнала.  Не след дълго ходене достигнах къмпинга на село Крапец. Там плажната ивица също е добра и имаше почиващи. Двата плажа обаче се използват предимно от месните жители на Дуранкулак и Крапец, нямаше и спасители. След още известно време достигнах село Крапец. Брегът тук също е висок земен. Разхладих се в местно магазинче и продължих на юг. Брегът отново се сниши и пак се превърна в пясъчна ивица. Преминах покрай Езерецкото и Шабленското езера, достигнах до нов плаж от местно значение, който се използва предимно от жителите на Шабла. Моята цел за деня бе да достигна фара при нос Шабла. Към 8 часа вечерта бях под кулата му, в района на малко селище. Летуващи ме бяха посъветвали да се отбия "При бай Пешо", където преспах и хапнах вкусна риба. Така преспах до най-източната част на България, а сутринта на 5 август посрещнах може би най-рано изгрева и новия ден. Какъв ден! Преди 6.30 часа вече се бях насочил към Тюленово. Брегът тук е висок, но вече подчертано каменист, красив и живописен. Лошото е, че имаше твърде много белези от неразумно човешко присъствие. Разлято гориво в района на фара, множество цистерни за гориво и други. На определени места явно събираха минерална вода с остър мирис на сероводород. Аз обаче вървях съвсем близо до ръба, вперил поглед в живописния бряг, разположен на десетина метра под мене. Морската вода бе издълбала скалите на места, имаше естествени мостове. Нахлуването на водата бе съпроводено с характерен тътен. Това бе "шепотът" на морето, който ние уви не разбираме. Подминах Тюленово с неговите рибарски лодки и продължих към Камен бряг. Брегът бе все така висок, скалист и живописен, а над него се издигат заравнени поляни  от изсъхнала трева и бодли. Точно срещу Камен бряг има къмпинг. Там по няколко пътечки може да се слиза до самия живописен бряг. Аз продължих по своя път на юг и достигнах до архитектурно-природната забележителност Яйлата. Видях двукамерни гробове от 2 - 5 век след Христа, винарна от него време и обитаеми в миналото пещери. Към 11 часа бях на брега на морето и се чудех как да изляза отново на високата част над бреговата ивица. Точно тогава земята се разтресе, камъните на брега леко се разместиха, а водата в морето нахлу под тях с характерно шумене. Всичко продължи за броени секунди и може би нямаше въобще да ми направи впечатление, ако няколко по-големи камъка не се изтъркулиха от съседния склон. Вече осъзнах, че това бе земетресение. Оглеждайки склона, избрах място откъдето да изляза отново над брега. Скоро излязох на пътечка, която много ме улесни. Час по-късно бях над Русалка. Слязох по шосето, но долу ми бе казано, че не може да се минава по крайбрежната ивица. Мястото било частна собственост, а курортът работел all inclusive. Това бе първото ми неблагополучие от този вид. Отново се изкачих по пътя и тръгнах по посока на нос Калиакра, който вече се виждаше в далечината. Да ама не, отново опрях на ръждясала ограда, която явно изолираше района на природно-историческата забележителност. Въобще, ако сте тръгнали към Калиакра, то това трябва да стане на четири или поне две колела, но не го правете пеша,няма условия за това.Аз тръгнах по оградата, попаднах в акациева гора. Добре че имах дълъг панталон, който малко ме спасяваше от острите бодли на "растителното разнообразие" в района. След близо час борба с трънясалата горичка излязох на земен път до пчелни кошери. Продължих към множеството ветрогенератори, добиващи енергия от често духащия бриз в района. Те приличат на гигантски вентилатори с три перки, издаващи неприятен шум при въртенето си. Почувствах се като Дон Кихот, борещ се с вятърните мелници и толкова безсилен в стремежа си да достигна до нос Калиакра. Все пак след доста обикаляне, съзерцаване на десетките въртящи се ветрогенератори, излязох на пътя за нос Калиакра.  Бариера спираше возилата, насочили се към паркинга в района на нос Калиакра. Мене пропуснаха безпрепятствено, може би като "екологично чист". Доживях момента да се полюбувам на шеметните отвеси в района на носа. Населено още в древността и днес това място е магнит за много хора. Минах през крепостната врата, обиколих всички достъпни пътечки и дълго се любувах на морето, блеснало  в синьо-зелен цвят. След няколко часова разходка в околността, с микробус се върнах в Каварна. Шофьорът се оказа същия, който предния ден ме откара до границата. В Каварна останах около три часа, разходих се из симпатичното градче и вечерта с автобус за Варна  се върнах обратно.
         В заключение мога да кажа, че ми бе много интересно да бъда по места, където не бях ходил. Контактът с морето също зарежда с много енергия и приятни емоции. Лошото е, че ние човеците понякога волно или неволно правим този контакт не толкова приятен или просто го ограничаваме по по неподходящ  начин. Това разбира се, няма да ме спре при нова възможност да продължа своя преход на юг по нашето Черноморие.