19 юни! След дълги справки със всевъзможни сайтове с прогнози за времето, най-сетне успяхме да уцелим поредица от 5 слънчеви дни за района на Петрич и в частност за Беласица.Това е най-младия природен парк у нас,учреден през 2007 година. Идеята за прехода дойде спонтанно покрай нашите преходи по граничните планини.За това начинание все пак успяхме да навием още един човек да дойде с нас въпреки многото километри, които ни чакаха по билото. И така,бодри в неделната утрин тримцата хванахме автостопа към Петрич и до обед бяхме в града откъдето започна същинската част на прехода .Като се има предвид жегата която беше там, темпото ни беше добро и без пъшкане и охкане стигнахме хижа Беласица на 720м където поседяхме, хапнахме, оставихме раниците и отидохме да видим и да снимаме красивия Лешнишки водопад :)Държа да отбележа, че въпреки че планината е рядко посещавана от туристи ,тъй като дълги години е била затворена заради това, че по билото и минава държавната граница, тя все пак си е останала доста дива и незасегната от алчната човешка ръка. Също така е и добре маркирана и от селата в подножието и започват много екопътеки. Също така има и много водопади . След като се върнахме от водопада пак нарамихме тежкия товар на плещите си и продължихме по преките пътеки през гората нагоре към хижа Конгур на 1500м.Стигнахме до бивша гранична застава където бяхме посрещнати любезно от хижаря и в крайна сметка там ни завари нощта и той ни предложи някъде по поляните около хижата да си опънем палатките и на сутринта да потеглим . След кратка вечеря и разборка на деня ние си легнахме защото сутринта в понеделник трябваше да станем рано и да потеглим към връх Конгур на 1952м , разположен над хижата на централното планинско било .Сутринта станахме в 7 часа, събрахме си багажа и започнахме бавния преход към Конгур и билото . След известно време стигнахме върха на който имаше една наблюдателна вишка и разни бодливи телове и бетонни бункери. По благоволение на времето малките облаци от мъгла ,които се въртяха и падаха в Гърция се дръпнаха и откриха страхотни гледки към езерото Керкинис(Бутковски гьол),китните поля на Гърция, а от българската страна планината Огражден . Повъртяхме се малко на върха, направихме снимки за спомен, продуха ни вятъра и знаейки, че ни очаква още много път тръгнахме бавно-бавно към следващата цел в нашия поход връх Радомир (Калабак 2029м),първенеца на Беласица.Вървейки по подбилния път който явно навремето е бил използван от граничарите, виждахме страхотни пейзажи . Времето беше с нас- слънцето, лекия вятър и ние бяхме доволни , че всичко вървеше по план.След доста време ходене по билото и след изключително дълги фотосесии във всички посоки и кратки почивки, ние стигнахме табелката която сочеше, че напред е връх Тумба 1880м , а завоя наляво е към връх Радомир .Оставихме раниците и като планински кози заприпкахме нагоре от билния път. До върха са има-няма 15 минути .Оттам отново направихме снимки и даже се снимахме с нашето куче- един пес който кръстихме Тумба.Той се лепна за нас от хижа Беласица и в крайна сметка изкара целия преход с нас. След тези замотаванки горе слязохме надолу и пак продължихме да вървим все по билния път, а той изглеждаше безкраен. Слънцето сърдито печеше и никой не обелваше нито дума защото и водата по билото си беше безценен ресурс. Въпреки че тук там имаше полупресъхнали изворчета, трябваше да се пести.По някое време достигнахме прохода Демир капия(1821 м), където през 1925 година става така наречения Петрички инцидент в граничната полоса.Докато се снимахме там, чухме шум от мотор и видяхме първия човек от предния ден досега и впоследстие единстввения който видяхме за двата дни докато бяхме на Беласица. Това беше един грък с мотор ,който ни попита на някакъв развален българо- гръцки къде са конете.След тази среща ние продължихме неуморно да вървим и да подминаваме изоставените гранични вишки с надежда зад всеки следващ хребет да видим върха, но от Тумба нямаше и следа По някое време обаче срещнахме около 50-60 коня, явно същите които гръка търсеше и им щракнахме няколко снимки . С напредването на времето и умората стигнахме до решението да оставим раниците и да продължим без багаж. Малко след връх Лозен 1898м , в Яновото плато хвърлихме раниците и продължихме без тях,Взехме само една бутилка вода. Беше станало 8 часа вечерта и бавно ни гаснеше надеждата да видим Тумба по светло. Подминахме разклонението за село Скрът и местността Щаба и най-сетне в далечината видяхме Тумба, но за съжаление и времето напредна още повече, слънцето залязваше. и беше мътночервено . На око го преценихме като още поне 1 час ходене пеша, което изключваше възможността да сме там по светло и затова се отказахме.Но пък успяхме в далечината да зърнем Дойранското езеро. Напук на моите мисли от предния ден, че и тази планина няма да ни се опъне, един нищо и никакъв връх висок 1880 м ни пречупи и увесили носове се върнахме назад към раниците и опънахме лагер на билото. Вечерта изкарахме много гот, някои хора спаха като бебета други бяха недоволни че им било ръбесто, но в крайна сметка се събудихме щастливи ,защото направихме това, за което бяхме дошли и със закана да се върнем за връх Тумба и да го изкачим . Набързо си събрахме багажа и подхванахме тежкия път надолу. По пътя не бяха ягоди,брахме гъби, костенурки срещнахме, въобще чудна планина .Заслужава си човек да се върне отново да я види. След около 5 часа слизане излязохме в село Скрът и се придвижихме до Петрич и оттам със стопа за София се прибрахме почернели,заредени и щастливи с 300 снимки от тази южна красавица :) П.С. а нашето кученце Тумба оставихме в село Скрът, дано си е намерило по-добри стопани от нас дето го хранихме 2 дни и го изоставихме, но нямаше как да го приберем по домовете си :) .