Моите Планини - Пирин

Пирин - Кончето

от 06.07.2007 до 08.07.2007

Добавен на: 26.07.2007

Не бях ходила в Пирин и ми беше мечта от много време. Всъщност от години не бях правила въобще по-сериозен преход и сигурно за това толкова се вълнувах от идеята да минем прословутото Конче, а и на Вихрен да се качим. Извинявам се ако в разказа ми има неточности относно имена и местоположения на местности, но все пак това ми беше първото (със сигурност не последно обаче) качване в Пирин.

Началото

28.06 сутринта – съквартирантката пуска в кю-то лаконичното „На 6ти тръгваме за Пирин, идеш ли?”… Реторичен въпрос, много ясно че ида! Набързо двете успяхме да се сдобием с обувки, раници, едно-друго и просто зачакахме да стане 6ти юли.

Тръгването

5.00 сутринта, аз ставам да правя сандвичи.. 6.40 трябваше да сме на автогара Овча Купел. Един отишъл по-рано, един позакъснял, един отишъл да си купи вода… как да е навряхме се в автобуса и потеглихме.

9.30 – слизаме на разклона за Беталовото. Водача ни Ради веднага започва лекцията. Отсреща Рила, ето виждаме и Пирин… А, тия пък строежи кога са се появили?! Целия път до подножието на планината беше в строежи на разни голф-молф-спа центрове и не знам си какво, кофти гледка.

Подминахме ги и вече почувствахме планината, пътеката виеше из местността, която изгоря преди няколко години и при гасенето на пожара загинаха четирима пожарникари. След тази тъжна гледка навлязохме вече в гората и потеглихме към х. Яворов.

Asolo и Мазоло

Пътеката в гората беше сравнително лека. Постепенно се изкачваше и всичко щеше да е повече от прекрасно, ако новичките Asolo на Ина не бяха решили да се преквалифицират в Мазоло. Тук аз проявих типичната си разсеяност, която някой ден ще ми отнесе главата. Когато тя каза за мазолния проблем, аз веднага скочих „Стой! Имам лепенки, половин аптека мъкна!” Гордо бръкнах в раницата и извадих кутийката с лепенките, която беше… празна… вчера като се прибрахме видях къде се въргалят извадените някога си лепенки. Пълен резил! Обаче приятел в нужда се познава и веднага намерих решение – дамска превръзка, ежедневна! Не е смешно, поне малко позакрепихме положението. Може пък да пробваме и да патентоваме изобретението, поне някакъв кяр от тия мазоли.

х. Яворов

Та уж полека, но всъщност се оказа че добра скорост сме развили щом още по обяд стигнахме до х.Яворов. Тук е мястото да отбележа, че х. Яворов е много яко място – топла вода, стаи със собствен санитарен възел, котарак и прилична храна. Намерихме хижаря, даде ни ключовете (имахме си резервация за там), питахме го кога да платим, той вика: „После бе! Спокойно!” ами ок. Хапнахме по една не особено вкусна пилешка супа, стегнахме се четирима от петимата и си направихме разходка до Яворови поляни. Идеята беше да идем до Погледец, но не успяхме. Все едно, беше красиво. Гледката, която се откри когато излезнахме на поляната буквално ми спря дъха. Винаги съм си мислела, че това е едно твърде изкилиферчено и глупаво сравнение, ама на – не е.

Обратно в хижата, по един душ и бегом в столовата да видим има ли нещо по-така за хапване. И още как – кюфтенца, кебапчета, салатка.. едно друго. Адаша ми вика: „Абе, тука алкохол дали не продават”, аз бях убедена че не продават. Да, ама не – готвача като чу въпроса и се изсмя: „Само кажи къв искаш!”… И този го питахме – „Аре да ти платим”, той вика: „После, после...” Леле, тия хора не искат ли да им плащаме, кво ли… накрая се омота със сметката, беше бая подквасен и смята там на едно календарче. Та ударихме му по две ракии със салатки, намерихме някакво радио което дънеше яко рок, изврещяхме една Милена и се оттеглихме. Знаехме че следващия ден ще е голям гърч, но въобще и не предполагахме колко голям…

На следващата сутрин както беше по план станахме в 6, слезнахме с надежда за кафе или чай... нищо подобно. Готвача го нема, уазката със сеното на хижаря също. А сия де - като казват да плащаме после ко ще праим, като няма на кого да платим. След като се помотахме насам-натам пред хижата Ради все пак се обади на хижаря, който даде нареждане да събудим готвача и да му платим. Явно ще да му е било тежко ставането... осмелихме се да го питаме за кафе, той само изръмжа "по-късно" и се закъта някъде да си доспи човечеца. Ние обаче доста се помотахме и тъкмо наистина да тръгнем (аз вече се бях изнервила адски много), и готвача отвори столовата. Аре сега и по кафенце да пийнем... яааа... имало кола, аре и по една количка... вместо в 7, тръгнахме в 8.20 но поне се събудихме качествено.

Денят започва обещаващо

След като си изпихме кафето и потеглихме от х.Яворов към Разложки Суходол настроението беше на max. Шеги, закачки, глупости. Адаша пусна музика и с Green Day, Милена, System of a Down и Guano Apes смело закрачихме из гората. Вече знаехме, че след езерото вода ще намерим чак от другата страна и затова носехме всички бутилки и бутилчици, до които се докопахме.

Първата кратка спирка беше на Бункера и от там продължихме към езерото с бодра крачка. Тогава все още всички се чувствахме добре и готови за подвизи.

И стигнахме до езерото.

Тук направихме голяма тактическа грешка. Вместо да почиваме половин час му ударихме 55 минути мързел край езерото. Мазолото на Ина беше започнало да се обажда, въпреки че тя ходеше с по-удобните обувки на Ради. На всичкото отгоре и моята раница реши да ме предаде, скъса се един цип и се наложи да прехвърлям всичко по другите джобове. Освен това напълнихме всички бутилки и багажа натежа още повече.

След езерото се отправихме към билото, откъдето трябваше да поемем към Кончето. Честно си признавам, че въобще не знаех какво ме чака и затова толкова щастливо си подрипвах из клековете и камъните. Ако знаех може би нямаше да съм толкова щастлива.

Най-накрая на билото... В далечината се показа Вихрен.

Fear factor

От тук нататък маршрута ни трябваше да подсече върховете за да не ги изкачваме. Нещо което после ми причини най-големите страхове от години насам.
Някъде долу далече има стадо овце:

Знаех че пътеката е кофти, знаех че минава в средата на склона и е почти отвесно отгоре и отдолу, но в първия момент се стреснах здраво. То да беше скала пак добре, но половината път бяха чакъли и съвсем сериозно мислех че ще се пребия. Главно си гледах в краката и ходех. Е, женското любопитство надделя и направих някоя и друга снимка... има си хас и да не гледам, но определено беше световъртежна гледката.

Показа се и Кончето - целта на мероприятието.

Тук вече групичката се бяхме разбили. Мазолото на Ина много я измъчваше, тя и Ицо изостанаха, а Ради ги изчакваше. Аз и адаша като по-бързоходни (еми не мога да вървя бавно в планината, какво да правя) перехме напред по маркировката и от време на време ги чакахме поне да се виждаме един друг. Така стигнахме до заслон Кончето.

Краката на Ина вече бяха много зле и с цялото изчакване бяхме напреднали ужасно с времето. Отново потеглихме аз и Люси първи, Ради по средата и последни Ина и Ицо. Целта беше Кончето, движехме се по маркираната пътека в склона, а аз все още си мислех че няма как - ще се пребия тука! От време на време си давах сметка, че няма смисъл от паника и колкото по-спокойна съм, толкова по-малък е шанса да стъпя накриво.

Когато наближихме Кончето се оказа, че всъщност тази пътека не е онази пътека и трябва да издрапаме по отвесните скали за да стигнем до въжето на Кончето... В този момент ама наистина се уплаших. Висях си там на скалата като Спайдърмен, раницата ме теглеше надолу, почти нямаше как да се закрепя с ръце и разчитах само на вибрамовата подметка да не отлетя по склона. Главата ми тотално се изпразни, пуснах Ради и Люси пред мен да търсят път и останах да си вися там пльосната на скалата... оказа се обаче че на метър-два от мен има тераска, на която може да се стъпи и въпреки всички страхове се насилих да отида до там. Когато се качих при коловете и въжето въобще не можех да мисля. Доста след това си дадох сметка, че нямаше как да се пребия точно там - най много да се бях плъзнала по скалата до пътечката малко по-надолу. В онзи момент обаче въобще не можех да разсъждавам нормално. Ако знаех че ще трябва да се правя на алпинист щях да си мина през билото и да си сляза по другата пътека.

Кончето:

Та след това зверско изкачване култовото Конче ми се видя като булевард... ама въобще не ме впечатли. След него даже си подскачах по гадните пътечки с чакъл, въобще спря да ми пука колко е стръмно.

Обстановката става напрегната

След Кончето и почти толкова безумната пътека към Премката всички започнахме да се изнервяме по една или друга причина. От една страна вече бяхме изморени, Ина едва ходеше, Ради се опитваше да успокои нещата, адаша също започна да усеща че обувките му са Мазоло, а аз страдах неимоверно много че няма да имаме време да качим Вихрен.

На Премката попочинахме малко, макар че вятъра който ме измъчваше от Разложкия превал насам нямаше никакво намерение да спира. Вече усещах лицето и китките си си ужасно изгорели, а тоя вятър не спираше и не спираше да ме пърли. Едва изчаках да тръгнем с надеждата че по-надолу поне няма да духа толкова брутално.

Така бягайки от вятъра стигнахме до Големия Казан. Огромен е, стената на Вихрен е огромна, внушителна, ултра-мега-гига! Няма таква стена...

След казана започна и същинското спускане към Бъндерица. Вятъра най-накрая поутихна, което пък доведе до най-разнообразни болежки по изгорелите ни физиономии. Определено фактор 20 е малко за планина! Отново се движехме разпокъсани, но аз просто вече нямах нерви да се мотая, адаша беше доста скапан и не се чувстваше много ок, но ходеше напред заради моето мрънкане да не спираме често и обещанието че на хижата ще има кафе, кола и евентуално цигари.

Така тъпо и упорито от клек на клек стигнахме до гората, която се оказа царството на комарите. Поселдните въобще не се впечатлиха от светофара който имах вместо лице и най-безмилостно ме нахапаха по изгорялата муцуна.

"хижа" Бъндерица

Хижа в кавички, защото в цялата мултивселена едва ли има толкова мизерно и изпаднало място. Ради разправя че х. Вихрен била по-кофти, но аз не му вярвам. Едно е да няма условия, друго е да е имало, да са унишожени и да лъжеш най-нагло изморените хорица, който са щрапали 24 километра пеша из Пирин.

Попадаме там първо аз и адаша. Отдалече забелязваме рекламни чадъри, дървени маси... ЕХААААА!!! Изглежда като кръчма! Истинска кръчма! Да, ама не... намираме някакво хммм... "барче", обаче барманката я няма. Влизаме в "ресторанта" - и там нищо предполагащо храна или нещо за пиене. Странна работа докато се въртяхме насам-натам пристигна и Ради. Локализирахме "хижарката" която ни се изсмя в лицата и заяви злорадо: "Няма местаааа" Е как няма, нали от хижа в планината и от гробищата никого не връщали! След сума ти увещания и обяснения се оказа че места все пак има... За удоволствието да разполагаме 5 човека със стая за 8 платихме по 10 кинта. Госпожата ни увери, че е сега палят кюмбето и до няколко часа ще има топла вода, да ползваме банята на долния етаж, защото на нашия не работела.

Докато все още си живеехме с илюзията че ще се изкъпем слезнахме до "ресторанта" да изядем по една пилешка супа (понеже ни отрязаха за салата) и да ударим по една бира. Да отбележа - на тази "хижа" масовата практика е да идват разни хора от разни краища на страната, да си мъкнат доматите, краставиците и кюфтетата и да си готвят на място. Не че е лошо, ама как изкарват по една седмица там по 100 човека в стая и без баня? Ако попадне случайно някой турист може преспокойно да си умре от глад, че и да му се изсмеят как така е попитал за храна. Пилешките супи ги чакахме 45 минути! После в тях се давеха комарите.

Бяха казали че салата няма... Ицо като отиде да се опита да си поръча супа му направиха и салата, че и бира 2 литра му продадоха. Сигурно са хартисали продукти от някои от гостите на "хижата" :D

Топлата вода: След усърдна експедиция Ицо откри банята на долния етаж. Която се оказа една мивка, два кенефа и нещо като баня с откъртен душ. Намира той хижарката и съобщава за последното... госпожата отишла с него едва ли не да се убеди с очите си че душа не си е на мястото. На въпроса му "Добре, душ няма, ама поне някаква топла вода ще има ли?" тя се изсмяла, с отработено движение щракнала неработещия ключ за лампата и изтресла култовата реплика: "То ток няма, ти топла вода искаш!"

Хехе, стана ясно че ще си смърдим до София, излочихме двулитровата бира на Ицо и заспахме.

Go home

С най-голям кеф си тръгнахме от Бъндерица, преди да поемем по шосето за Банско (заради Мазолото не хванахме гората, а тръгнахме по царския път) направихме кратка разходка до Байкушевата мура. После нарамихме раниците и зашляпахме по пътя.

Това горе е епилирания заради ски пистите склон на Тодорка - кофти история, така са орязали гората, че на места склона се руши зверски от ерозия. Освен това пистите продължават и през шосето... много ми е интересно какво правят през зимата - затварят пътя или може би слагат светофари?

Бяхме решили че ще пробваме стоп до Банско и в един момент ни се усмихна късмета - бусче с баби от Пазарджик ни натовари, пееха стари градски и македонски песни и въобще бяха мили хорица.

В Банско се опърлихме от жегата, хапнахме най-накрая човешки, нищо че и в механата сервитьора беше някакъв абсолютен хлюпко, но на фона на бъндерица бях готова всичко да понеса.

После си хванахме автобуса и обратно в Софията...

Това е, страхотно изживяване, въпреки изгарянето, страховете от време на време, тегавото настроение в края на втория ден и невъзможната Бъндерица. Скоро ще си спомням само хубавите неща. Понеже не качихме Вихрен вече сме замислили да го направим и това в най-близко време :)

Автор: Люси Стаменова

прочетен: 30118

оценка: