Тази година се навършва четвърт век от първото ми излизане в Пирин. Затова реших да отбележа този факт с един сериозен поход из Рила и Пирин. Той продължи 12 дни, като започна от Костенец и завърши в Мелник. В описанието си по-долу ще давам информация не само за прехода, но и за времетраенето на определени етапи, както и за цените в хижите през това лято. Надявам се, че тази информация може да послужи на някои от вас, които сега стягате раниците.
Ден първи /11.08.2008 г./ - в действителност аз отпътувах с влак от Русе на 10.08. вечерта с влак през Стара Загора и Пловдив и пристигнах в Костенец на 11.08. сутринта в 7 часа и 20 минути /цена 18,30 лева/. Впечатленията ми от това градче не са добри – не успях около гарата да намеря място, от което да си купя закуска. Оказа се, че автобусите пътували само до с.Костенец, а до курорта може да се отиде с такси, което тръгва, когато се напълни. При тази ситуация реших да отида пеша до курорта. Тръгнах в 8 часа, час по-късно бях в село Костенец. Там от магазин си купих закуска и продължих за курорта, където бях малко преди 10 часа. Минералният басейн пустееше, въобще този район на Рила поне в момента запада, а не се развива. Първото нещо, което исках да видя, бе Костенецкия водопад. За моя радост, той се оказа пълноводен и както винаги – много живописен.
Продължих към хижа Белмекен по долината на река Чавча, след 2 часа и 30 минути се отклоних от пътя и за малко под 5 часа достигнах хижата. И в момента продължава възстановяването и от пожара преди десетина години, но ми направи чудесно впечатление чистотата, която се поддържа в спалното и туристическата кухня. За нощувката заплатих на един от двамата работници 8 лева / 10 лева без туристически карти/. След почивка,продължила 2-3 часа, реших да отида до връх Белмекен. Това ми отне 1 час за изкачване и приблизително толкова време за връщане. На върха бе поставен дъждомер, който не бях виждал преди това. Внушителен със своите размери бе и язовир Белмекен.
Ден втори /12.08.2008/ - това бе първият ден с продължителен преход. Исках да достигна х. Грънчар, но същевременно да изкача и Мусала. Сутринта тръгнах в 7.25 часа от хижа Белмекен, в 8.40 отминавах и втората кота на Равни чал. В 9.15 бях на въжетата на връх Острец.
Половин час по-късно минах покрай Каменишки връх, оставих раницата и за минути се изкачих на него. Панорамата от този връх и от Острец особено към язовир Белмекен са внушителни. Последва бързо спускане към Мочурищенското езеро. Имах голямо желание да изкача Ибър, но си давах реална сметка, че трябва да избирам между този връх и Мусала. Изборът бе ясен, а аз продължих към Казана по пътя за х. Заврачица. В 13 часа достигнах разклоненията за тази хижа и продължих към Манчо и Маришки връх. Точно осем часа от тръгването ми от х. Белмекен, малко след преминаването на Маришки връх, излязох на разклонението на пътеките от връх Мусала към хижа Заврачица и хижа Грънчар. Оставих близо до пътеката тежката раница, извадих малката раница за еднодневни преходи и продължих за Мусала. Удоволствието да ходиш с лека раница бе неописуемо и за 1.30 часа достигнах върха. Върнах се за приблизително същото време, а часът бе 18.45.В 20.20 часа бях на Джанка, а 25 минути по-късно с последните зари на деня влязох в хижа Грънчар. Нощувката е 7 лева, там изядох и две зеленчукови супи по 1,50 лева едната.
Ден трети /13.08.2008/ - тръгнах от хижа Грънчар в 7.15 часа към Рибни езера. За един час бях на билото, откъдето може да се изкачи връх Суха вапа. Обикновено продължавам към Ковач, но сега реших обезателно да се изкача на Сухата вапа. Това ми отне малко повече от час /отново зарязах тежката раница/, но усилията и времето определено си струват. По билото има пътечка, която умело те води към върха, подсича безименно връхче и се провира покрай клека. Панорамите към Ковач, Рибното и Мъртвото езеро, както и към Пирин бяха превъзходни.
Мусала с Маричините езера 12.08.2008 година
Ледено езеро със заслона от връх Мусала
Рибно и Мъртво езеро с Ковач при изкачване на Суха вапа
Следващото препятствие към Рибни езера е Ковач/Налбант/. Малко след 10 часа бях на върха, който е само на минути от пътеката. Продължих с уверена крачка по „магистралата” към Рилския манастир, като достигнах до извора, недалеко от Горни куки. Въпреки че бе твърде рано – едва минаваше 11 часа, по традиция останах да обядвам. Сварих си картофено пюре с топено сирене, а почивката продължи близо час, нещо което рядко ми се случваше по време на този поход. Продължих към Канарата, отново изоставих тежката раница при разклонението за хижа Македония и за 40 минути се изкачих и слязох от този панорамен връх. На Канарски преслап бях в 14.40 часа или почти 7.30 часа от хижа Грънчар. Въпреки притеснението дали времето ще ми стигне, тръгнах по билото към връх Йосифица. До 15.30 часа достигнах до основата на върха и го изкачих. Имах известни проблеми, вероятно защото не съм следил достатъчно внимателно пирамидките към най-високата част на върха. До хижа Рибни езера слязох по зимната маркировка и направих кратка почивка от 10 минути, започнала в 16.30 часа. Целта ми бе тази вечер да спя в туристическа база Явора, която се намира до Кирилова поляна. За един час слязох на пътя, а за още два часа достигнах Кирилова поляна. Там се позабавих , докато стигна да Явора и да открия управителя на базата. Спах срещу 10 лева сам в туристически комплекс за поне 100 туристи. Условията, за съжаление са се влошили, мивките бяха в плачевно състояние. В района на Кирилова поляна и по пътя към Рилския манастир имаше твърде много хора, излезли с колите си на палатки. Сред тях преобладаваха ромите. Скоро се досетих, че 15 август е голям религиозен празник, особено тачен и от ромите. Те събираха сухи клони и палеха големи огньове току до табелите, предупреждаващи от пожар. А такъв можеше много, много лесно да избухне в горещината, която ни бе налегнала.
Рибните езера и едноименната хижа между тях от Канарата
Горното Рибно езеро и хижата с Канарата и Карааланица от връх Йосифица
Ден четвърти /14.08.2008/ - тръгнах от Кирилова поляна към Рилския манастир. Разстоянието изминах за 1.15 часа предимно по асфалта. Имах намерение да пазарувам храна, особено много исках да си купя мекици и хляб от фурната до самия манастир. Да ама не, както бе казал Петко Бочаров преди близо 20 години. Фурната бе затворена, затворен до 9.30 бе и магазинът за хранителни стоки. Дали и те бяха отишли на море? Поне успях да си купя резервни батерии за фотоапарата, а с храна щях да се снабдявам някак по хижите. Манастирът както винаги впечатлява с размерите си, с майсторството на строителите и зографите работили в него, съчетани с невероятната природа. И в него не мина без неприятни изненади – достъпът на туристи по горните етажи вече е забранен. За мене това е ново ограничение, с което се сблъсквам сега. В 9.40 часа тръгнах по пътеката за Топилата. Времето бе доста горещо. Отначало през гората топлината не се усещаше толкова силно, но съчетанието от стръмна пътека, тежка раница и жарещо слънце се оказа жестока. Местността Топилата и най-ниската част от билото под Вазов връх достигнах в 15.30 часа. Полюбувах се на Урдините езера и след известно колебание реших да тръгна към хижа Мальовица.
В 16.20 часа преминах през Додов връх, а на връх Мальовица бях в 17.50 часа. Малко под върха се срещнах с приятна група младежи, които бяха тръгнали към хижа Иван Вазов. Питаха ме дали се движат в правилната посока и колко време им остава до хижата. „Успокоих” ги, че вероятността да се движат на светлината на фенерчета в края на прехода е голяма. Аз слязох до хижа Мальовица в 20.10 часа. Оказа се, че храна можеш да си поръчаш само до 20.00 часа, иначе ще си ядеш сухоежбината от собствената раница. Но това се оказа по-малкия проблем. За да преспиш в хижата е нужно да си направил предварителна заявка – „затова били телефоните”. В противен случай от тази хижа много лесно ти показват пътя към Меча поляна. Поне така се случи с мене. От 20.30 часа до 21.10 часа слязох от х.Мальовица до ЦПШ, където се настаних. Нощувката е 13 лева, а условията – чудесни, има баня към всяка стая.
Ден пети /15.08.2008 г./ - от ЦПШ излязох в 7.45 часа и до х.Мальовица стигнах в 8.30 часа. Към 10.10 часа бях пред заслона на БАК. Направи ми впечатление, че бе абсолютно празен и добре затворен. Предния ден обмислях вариант да преспя на него, но не знаех дали ще има място, а проблем е и водата. Околностите на заслона бяха съвсем пусти, което наистина ме изненада, защото условията за катерене бяха превъзходни. По улея между Злия зъб и Орловец се изкачих, след което ходих до Халката, подножието на Злия зъб и се качих на Орловец. Този район е с магическа красота и според мене един от най-красивите в нашите планини, ако не и най-красивия!
Връх Орловец
Аз за пореден път направих упражнението с малката раница, като голямата я оставих на пътеката за връх Ловница. Към 12 часа покрай нея премина група туристи, които застигнах по-късно към Купените и Попова капа. Освен красотата, която омайва всеки достигнал това място, от долината на Рилска река достигаше шума от празнуващите 15.08. Явно разликата от 1500 метра във височина не бе препятствие за звуците, съпровождащи веселието в долината. След като обядвах, в 12.50 започнах изкачването на връх Ловница и Купените. В 14.00 часа бях на Големия Купен, а час по-късно – на Попова капа. Групата туристи, които настигнах на Купените, се оказаха от Бургас и за първи път минаваха по този нелек маршрут. Те трябваше да слязат в ЦПШ и аз им предложих вариант през Страшното езеро и хижа Мальовица. Аз самия трябваше да тръгна по най-бързия начин, защото планирах да спя на хижа Рибни езера.
Скалното образование Халката, под Злия зъб
Злия зъб, Орловец и Мальовица снимано от пътеката към връх Ловница
Първата снимка е на скалното образование Халката, под Злия зъб, а втората – Злия зъб, Орловец и Мальовица от пътеката към връх Ловница.
И така – в 15.15 часа слязох по стълбовата маркировка от връх Попова капа на пътеката за Рибни езера. На Поповакапския превал бях след броени минути. Кобилино бранище достигнах в 16.45 часа. Там заварих група чужденци, които тръгнаха към Рилския манастир. Поради реалната угроза да бъда нахапан от многобройните летящи твари в околността тръгнах веднага нагоре към Водни чал. Върха изкачих два часа по-късно – в 18.50 часа. По пътя срещнах момче и момиче, чужденци. Момичето едва се движеше, беше обуто със сандали. Аз нямах много време да мисля за това, което видях, защото времето за достигане на хижа Рибни езера бързо намаляваше.
Водничалските езера, снимани от билото близо до връх Водни чал
В 20.00 часа прекосих река Маринковица, а в 20.50 часа точно навреме бях вече в хижа Рибни езера. Една от гледките, която се запазва в съзнанието в този участък, бе най-голямото високопланинско езеро – Смрадливото. То се вижда продължително време при слизането от Водни чал към река Маринковица. Условията на хижа Рибни езера бяха както винаги сравнително добри. Нощувката е 10 лева, бобена супа – 1,80 лева, можах да си купя и един хляб – 2 лева. Така временно отложих глада, изяждайки две супи и половината от хляба.
Ден шести /16.08.2008 година/ - тръгнах от хижа Рибни езера в 7.40 часа и достигнах билото в 8.30. На въжетата на Павлев връх бях в 9.20 часа, а на най-високия връх в района – Карааланица /Черна поляна/ в 9.40 часа. Този участък от пътя към хижа Македония е по-труден, но много красив.
На първата снимка се вижда Смрадливото езеро при слизане от Водния чал, а на втората снимка – Канарата и Павлев връх от пътеката към хижа Македония.
Това е снимка на Карааланица от Павлев връх. Прави ми впечатление, че дори и през август в падината пред върха редовно се запазва снежна пряспа. След Карааланица за час достигнах и Пъстри слап. Седловината между този връх и Голяма пъстрица е много характерна. Винаги си почивам на сянка под клековете в най-ниската и част. Изкачването към Голяма Пъстрица и Ангелов връх е продължително, но с умерен наклон, което го облекчава. На Ангелов връх бях в 12.20 часа, на Голям Мечи връх в 13.00 часа и слязох в хижа Македония в 13.30 часа. Там обядвах вкусен шарен боб с две филии хляб и люта чушка за 2,50 лева. Продължих към хижа Чакалица. Искам да изкажа специална благодарност на хижаря на хижа Македония за упътването да търся високо горе маркировка при навлизането в гората към хижа Чакалица. В 14.15 часа тръгнах към хижа Чакалица, но по пътя имаше много боровинки, които определено доста ме забавиха. В 15.00 часа бях на билото под Малък Мечи връх, в 16.10 – Парангалишки преслап и в 18.10 достигнах разклонението за хижа Чакалица. Върви се по метални стълбове, които са поставени на сравнително голямо разстояние. Минава се покрай скалното връхче Чакалица и постепенно пътеката започва да губи височина. Пътеката се появява в по-ниската част и е сериозно обраснала. Аз, който съм свикнал да ходя предимно с къси панталони, бях принуден да обуя нещо с дълъг крачол. Важен момент се оказа навлизането в гората, където се възползвах от съвета на хижаря в хижа Македония. Върви се през иглолистна гора, а в по-ниските места се навлиза в богати малинажи. Единствено късния час ме караше да слизам по-бързо и по-малко да бера малини. Малко след 20.00 часа достигнах хижа Чакалица. Понеже тук идвах за първи път, бях изненадан от видяното. До самата хижа се издига огромна недовършена постройка, започната още през осемдесетте години. Аз спах в една стая в тази постройка само за 4 лева – това бе най-евтината нощувка.
Пъстри слап от Карааланица
Хижа Македония с подновен покрив
Ден седми /17.08.2008 г./ - това бе денят, през който се прехвърлих от Рила към Пирин през Предела. От хижа Чакалица тръгнах в 6.50 часа и достигнах разклонението на главното било в 8.55 часа. Пътят ми бе познат и след почивката сравнително бързо бях на билото. Стълбовата маркировка продължава до връх Капатник, а след това се преминава през район, опожарен преди 15 години. И днес следите от това са видни – изсъхнали дървета и много треви. Районът се оказа изключително богат на узрели малини, може цял ден да не се излезе от тях и човек да си пълни шепите със сочния и вкусен плод. Слязох на земен път и по него тръгнах към Предела. Под Капатник бях към 11.15 часа, а на Предела – в 14.00 часа. След почивка от 20 минути на чешмата до параклиса тръгнах към хижа Яворов. 40 минути се върви по асфалт, а след това и по земен път. Хубавото бе, че пътят бе сред гора и това ме спасяваше от непоносимата жега. Преминаването през резервата Баюви дупки – Джинджирица винаги е едно неповторимо удоволствие. Дори обрасналата на места пътека придава още красота и настроение на преминаващите през нея. В един участък пътеката се изкачва стръмно, а клоните на дърветата и храстите са свили истински зелен тунел около тебе. Мурите те впечатляват с огромните си размери и непредвидимите си форми. Най-високата част от пътеката минава през клека по ръба, спускащ се от Даутов връх. Там бях в 18.00 часа. Пътеката след това е доста обраснала с нисък клек и цветя – трябва да се следи внимателно. Всичко е невероятно живописно и красиво – богата растителност и близкото вече мраморно било на Пирин. До хижа Яворов достигнах в 20.15 часа, с което завърши този ден на прехвърляне от Рила в Пирин. На първата снимка по-долу се вижда типичен пейзаж под Капатник, 15 години след пожара, бушувал там.
Из резервата Баюви дупки – Джинджирица
Ден осми /18.08.2008 г./ - това бе ден на преминаване на най-високата част на билото на Северен Пирин. Такъв ден няма как да те остави да скучаеш и да не останеш впечатлен от всичко, което виждаш и по което стъпваш. От хижа Яворов тръгнах в 7.05 часа /пропуснах да споделя, че нощувката бе 10 лева, а условията както винаги на добро ниво/. Темпото ми бе сравнително спокойно, дори бавно и на Суходолското езеро бях в 8.40 часа. Билото при Суходолския превал достигнах в 9.25 часа, а 15 минути по-късно бях на връх Разложки Суходол. За пореден път категорично избрах да се движа по билото, а не по удобната пътека, която го подсича. Панорамите са страхотни и те пленяват с простора си и с невероятните форми. През Каменитица преминах в 10.00 часа, следва слизане до едноименния превал и изкачване към първия връх над 2800 метра – Баюви дупки – на снимката по-долу.
По добре оформена пътечка изкачването на Баюви дупки не е проблем, а съвсем близо е и заслон Кончето. С радост видях неговото обновяване – поставената изолация на повърхността му. Предстоеше преминаването на самото Конче. Въпреки че това упражнение съм го правил повече от десет пъти, тръпката винаги е неповторима. Това се дължи на невероятната природа, съчетана с отвесен ръб и склон с голям наклон. За първи път видях поставен националния флаг в началото на ръба от страна Кутело, което е сполучливо. Точно след Кончето преди изкачването на двете коти на Кутело направих обедната си почивка /12.00 – 12.40 часа/. Последва преминаване по билото на Кутело и внимателно слязох на Премката в 13.20 часа. Изкачването на Вихрен ми отне 30 минути. Стръмната и камениста пътека, буквално изсечена в мраморната снага на Вихрен, е едно от любимите ми места за ходене из нашите планини. Но определено най-хубавото предстоеше – ширналите се панорами от връхната точка. От Вихрен Пирин е една разтворена книга, чието „четене” доставя невероятно удоволствие. Затова 40 минути престой на върха преминаха само като един фантастичен миг.
В 14.30 часа с неудоволствие започнах да слизам от Вихрен, а в 15.10 бях на съседния Хвойнати връх. Целта ми бе да достигна до хижа Синаница, поради което продължих към Муратов връх. Въпреки многото опити да го кача този личен връх по билния ръб, досега не съм успявал. Затова се спуснах от Влахински превал и след това се изкачих на седловината между Муратов връх и началото на ръба Гредаро. С удоволствие зърнах Георгийските езера, но прецених че съм твърде изморен да продължа към тях. Затова се изкачих с доста труд на Муратов връх и след това слязох на Бъндеришка порта, откъдето продължих за хижа Синаница.
Георгийски езера
На Муратов връх бях в 16.50 часа, а на Бъндеришката порта – 17.10. Разстоянието до Синанишката порта се оказа сравнително кратко – там бях в 18.20 часа и след още 30 минути бях в хижа Синаница. Там се нощува за 8 лева без карта и за 7 лева с туристическа карта. Кухнята се оказа доста богата, за което бях много щастлив. Понеже ходех вече 8 дни без да имам възможност за сериозно презареждане с храна, на хижа Синаница попаднах като в малък рай. Изядох един боб /1.80 лева/, шопска салата/3.50 лева/, вафли Боровец/пакетче от 4 вафли за 1 лев/ и какво ли още не. Опасността от „гладна смърт” бе категорично избягната.
Ден девети/19.08.2008 година/ - той се оказа приятен за ходене по чудесен маршрут и с интересно запознаване и среща. От хижа Синаница тръгнах в 7.30 часа и след 52 минути бях на едноименния връх. Изкачването както винаги не бе леко по морените и сипея, който трябва да се преодолява на определени места. Но усилията определено си струват с гледките от върха. В 9.10 часа бях на Синанишката порта, час по-късно – на Бъндеришката порта. На билото видях сърна от близко разстояние, преди това подгонена от група туристи, изкачили Синанишката порта.
последни метри преди достигането на Синаница
От Бъндеришката порта се отклоних надясно и започнах да изкачвам билото на Дончови караули. В началната част имаше много крави, нещо твърде рядко доскоро в нашите планини. Подобна гледка имах и два дни по-късно при слизане по долината на река Железница към хижа Пирин. Дончовите караули и Бъндеришки чукар могат да се изкачат по очертаващата се на места пътечка, както и по умело поставените пирамидки. Тежко ти, ако ги изгубиш – задължително пак трябва да ги търсиш и следваш сред морето от морени. Аз направих отклонение и изкачих Спанополски чукар около 11.10 часа.
Половин час по-късно изкачих и най-високото място на Дончови караули. Там спрях да обядвам и изядох едно от последните си картофени пюрета. Тъкмо се готвех за тръгване и видях двама туристи в далечината. Бях изумен колко бързо достигнаха мястото, на което бях спрял. Запознах се с тях – Станислав и Ицо от Сандански, млади момчета, тръгнали сутринта от заслон Кончето. Тръгнах заедно с тях, като имах притеснение дали ще мога да ги следвам при изкачването на Бъндеришки чукар. За моя радост, отвори ми се крачка, а и когато крачиш до някой настроението винаги се подобрява. Неусетно в разговор около 13.30 часа бяхме на Бъндеришки чукар. На върха имаше обособен религиозен кът, а от червено боядисания кръст, поставен на върха преди няколко години бе останала само долната част. Следвайки маркировъчните пирамидки бързо слязохме от върха и бяхме на пътеката към Типиците в 14.15 часа. Вече вървяхме значително по-бавно и често правехме почивки, любувайки се на Дженгал, Полежаните и Стражите, които сияеха в далечината. За пореден път се уверих в правотата на думите на мой приятел, че ако не минеш по билото на Типиците, все едно не си бил в Пирин. Наистина панорамата бе магическа, която често се менеше от облачността и различното слънчево огряване в този следобед. Тевното Василашко езеро и Типицките езера придаваха още блясък, на това което виждахме.
На снимката по-долу – Бъндеришки чукар и Башлийца от Дончови караули
Дженгал и Момин двор от Типиците
Колкото и бавно да ходехме и да чакахме многолюдната туристическа група да ни застигне, тримата – аз, Станислав и Ицо достигнахме до Винарската порта. Там трябваше да се разделим – аз бях решил да сляза в хижа Демяница, а двете момчета продължиха за Тевно езеро. И така в 17.00 часа започнах слизане от Винарската порта и в 18.30 часа – необичайно рано за мене бях в хижа Демяница. Там ме очакваше поредната приятна изненада за деня – среща със съседи от блока, в който живея в Русе. Това не ни се случва за първи път и затова се пошегувахме, че по-често се срещаме в планината, отколкото в града. Със съседите се засякохме и на следващия ден на Тевно езеро. А сега обичайната информация за хижа Демяница – нощувка 10 лева, шопска салата с връх – 4 лева, толкова струва и панирания кашкавал. Изборът на храна е богат и би удовлетворил изтънчени гастрономи.
Ден десети /20.08.2008 година/ - това се оказа може би най-натоварения ден от похода, но удовлетворението ми бе пълно. От известно време прилагам следната тактика – оставям тежката раница в хижа Демяница, нарамвам раницата еднодневка – все едно крилца си слагам след многодневното ходене с голямата раница. А пътят е ясен – Газейския циркус. Първоначалния ми план бе да се изкача направо на Горното Газейско езеро, без да изкачвам Каймакчал и Стражите. Не устоях на изкушението да мина през тези два върха – отклоних се от пътеката за Горното Газейско езеро и право нагоре излязох на Каймакчал. Изкачването продължи 1.50 часа от хижа Демяница – в 9.20 часа бях на Каймакчал /Изворец/. Смълчан се изправих пред Голямата Стража – тя определено вдъхва респект. Бавно преодолях скалните препятствия и в 10.10 часа бях под нея. Внимателно чрез слизане надолу и обратно изкачване за трети път изкачих най-високата част на Стражите. Въобще тя се оказа за мене най-трудния за изкачване връх над 2800 метра в нашите планини.
Голямата Стража
В 11.00 часа вече бях на билото след изкачването на Голямата стража. В 11.50 часа достигнах Ушиците, слязох внимателно до Горното Газейско езеро и в 12.30 часа бях на Газей /Войводски връх/. В 13.20 часа изкачих Полежан – направи ми впечатление мястото, където всеки оставя по някоя дребна монета. И аз оставих както на Мусала 20 стотинки с пожеланието поне още 20 пъти да се кача на тези върхове. В 13.45 часа преминах през Малък Полежан и си дадох сметка, че ако искам да кача Дженгал и Каменица този ден трябва да тръгна доста по-бързо. Повярвал във възможностите си предния ден след като ходих със Станислав и Ицо, тръгнах с нужното темпо като особено внимателно следях пирамидките. Само за 45 минути в 14.30 часа бях на Дженгалската порта. Там засякох група млади и ентусиазирани туристи, които малко след мене също тръгнаха към Дженгал. Само минута – две ходих по маркировката и веднага се прехвърлих на „Дженгалската магистрала”, маркирана с пирамидки. В 15.15 часа в превъзходно темпо и настроение бях вече на върха-емблема. За съжаление в този момент окончателно ми свърши паметта на фотоапарата, поради което се наложи да трия част от снимките, които бях правил предните дни – най-вече тези от Рила. Към 15.30 часа дойдоха и момчетата, които ме последваха от Дженгалската порта, а аз направих задължителните снимки и кратко клипче. В 15.35 часа бързо започнах да слизам по ръба на Дженгал, който води към Момин двор и Тевно езеро. Там се прехвърлих на пътечката, маркирана с оранжево-червени точки към Тевно езеро. На самото езеро бях в 16.25 часа. Както споменах, отново се срещнах със съседите и след няколко разменени думи се насочих към последната цел за деня – Каменица. На върха бях в 17.50 часа, преминавайки през Малка Каменица. Да казвам, че това бе една от черешките на тортата просто е излишно – панорамите просто ти спират дъха. В 19.30 часа отново бях на Тевно езеро, минавайки по пътеката отклонение малко под Кози превал, и в 21.10 часа уморен, но доволен влетях в хижа Демяница.
Горно Газейско езеро от гърба на едноименния връх
панорама от Полежан към Дженгал и Попово езеро
на Дженгал
панорама от Каменица.
Ден единадесети/21.08.2008 г./ - това бе последният ден в планината. Нарамил тежката раница, в 7.30 часа напуснах хижа Демяница. Два часа по-късно бях на Мозговишката порта и след още 20 минути – на Тевно езеро. Там не устоях на пържените мекици и изядох три от тях /80 стотинки едната/. На Рилския манастир не ядох мекици, но тук за моя радост това се случи. В 10.15 часа тръгнах към хижа Пирин, като след 20 минути бях на Кралевдворска дясна порта. Обядвах в долината на Демиркапийска река и на хижа Пирин бях в 13.45 часа. Проблем по пътя бяха „мините”, заредени от многобройния едър рогат добитък. Е, то на нас не може да ни се угоди – ако няма домашни животни – лошо, пък когато са повече – пак лошо. Тръгнах по дългия път за Мелник. Противно на очакването ми за спускане, в първия час от хижа Пирин имаше известно изкачване. Първата половина от пътя е добре маркирана, но не може да се каже същото за втората част. В един момент загубих пътеката, намериха ме ужасни мухи, но след около 30 минути около 18.30 часа излязох на Любовище – съседно пустеещо селце на Рожен. Все пак намерих един дядо, който ме упъти да премина през тунела в една от пирамидите и да стигна до Рожен. Така и направих – бързо достигнах Рожен и едноименния манастир – там бях в 19.10 часа. Табела предупреждаваше, че с къси панталони в манастира не може да се влиза. Умората и жегата ме подгониха към Мелник. Трябваше да преодолея пустинната област на Мелнишките пирамиди. Пътеката бе пооправена, на някои места имаше кътове за отдих, но тежкия каменист на места терен определено изцеждаше и последните ми останали сили в голямата жега. Накрая в 20.20 часа достигнах крайната си цел за деня и за похода – Мелник. Настаних се, напазарувах от магазин храна и проверих, че сутринта в 6.00 часа има автобус за София. Изкъпах се, нахраних се и за повече нямах сили – легнах да спя.
това е тунелът, свързващ Любовище с Рожен
Ден дванадесети/22.08.2008 г./ - това бе последният ден на прибиране към Русе. В 6.00 часа напуснах по тъмно все още спящия Мелник и в 9.50 часа бях на Централна автогара в София /цена на билета 13 лева/. По най-бързия начин в 10.30 часа с първия възможен автобус отпътувах за Русе, където пристигнах само срещу 15 лева в 15.30 часа. Така прекосих с автобус за по-малко от 10 часа Татковината и се прибрах у дома.
на влизане в Мелник
В заключение мога да споделя, че имах късмета да преодолея разстоянието от Костенец до Мелник. Времето бе чудесно, прекалено добро – нито веднъж нямаше дъжд, мъгла или някакво друго препятствие. Пожелавам и на тези, които още не са направили своя летен поход, да нарамват раниците и същия късмет с времето. На добър път!
