Троян - с. Чифлик - х. Козя Стена - х. Ехо - Рибарица - Тетевен

Според всички правилници на Мърфи времето се скапа точно за нашето Балканско скитане. За капак аз в петък цял ден вдигах температура. Няколко дена по-рано групата от 4 човека изведнъж станахме 5, предупредиха ме, че петия бил голям заплес. Познавайки себе си не мислех, че може да ме изненада с отвеяност. Уви, грешах.

В събота в 8 часа трябваше да сме на централна автогара София. Вече бях взела билети за автобуса до Троян. Притеснявахме се, че лицето с номер 5 ще закъснее, лицето обаче се оказа, че неизвестно как е разбрало, че срещата е  в 6.30 и вече час и половина киснеше на гарата да ни чака. Установихме още, че от напътствията: "Храна, дрехи, фенерче" той е разбрал че трябва да носи само спален чувал. Освен чувала носеше и чадър - перфектния начин да станеш на гръмоотвод в планината. За щастие нямаше повече грешки и потеглихме навреме.

12.00 - гр. Троян. Аз се изстрелях към гишето да видя има ли аджеба превоз някакъв в посока Беклемето. Една сърдита лелка ми се изсмя, че превоз има, ама в 16.30. Аз я изгледах лошо и реших че ще минем през с. Чифлик. Пътят беше повече, по-дълъг, по-стръмен, но не ми се седеше 4 часа в Троян. Докато уведомя групата те се бяха разпилели нанякъде да търсят храна. Все пак спалния чувал и чадъра не стават за ядене. Как да е - събрахме се и към 13 бяхме в с. Чифлик. Там ни упътиха да минем през нечий двор и да търсим пътеката към х. Козя Стена. Началния план беше да спим на Ехо, но нямаше места. Та тръгнахме по пътя, видяхме табелка за хижата, тръгнахме по пътеката до нея и я изгубихме. Озовахме се в някаква гора, без помен от маркировка или път. Само тук-там имаше ярко зелени петна по дърветата, сякаш някой беше играл пейнтбол. Драпахме из тая ми ти гора, драпахме и най-накрая излезнахме на правилния път. Правилния път беше също толкова стръмен и скоро почнахме да се оплезваме яко. Леко-полеко обаче набирахме височина. Времето за момента ни щадеше и нямаше изгледи да ни удави някой порой, но пък беше задух и това мъчеше достатъчно.

Не след дълго излезнахме на "Пътя на Еделвайса" където се събират пътеките от Чифлик и х. Хайдушка песен. Разбира се и там някакви свине бяха оставили кочините си:

Още малко и бяхме вече на открито. Гледките бяха безумни, но снимките не струват тоя път. Беше много замъглен въздуха. По-късно ще ги пооправя, сега ме мързи.

Продължихме по пътеката към паметника на Петко Дачев и вече тотално се ококорихме. Всеки японски турист спокойно можеше да ни завиди на скоростта, с която щракахме безогледно във всички посоки. Аз на няколко пъти се опитах да извадя на хората очите с щеките докато щраках.

Гората беше в невероятни цветове. Накъдето се обърнеш имаше стръмни склонове и седловини. Невероятни гледки. Пътеката след паметника към х. Козя Стена беше много обзорна. Гледахме към пътя, който не можахме да минем - от Беклемето към хижата. А искахме да минем през самия вр. Козя Стена. Ще бъде следващия път.

Изведнъж след поредното завойче на пътеката се показа хижата:

В нета бях чела ужасни отзиви за нея. Било мръсно, нямало никаква храна, освен по предварителна заявка. Банята не работела. Ток я има - я не. Даже и хижар нямало. Абе ужас и безумие. Оказа се, че такова нещо няма. Човекът, който стопанисва хижата беше там с жена си, както и още един човек и жена му, които помагаха. Храна имаше, и чай, и бира, и разни фафли на лавката. Единствен минус тук - храната беше скъпичка. 3-3.50 за бобец с мръвка или грах с телешко. Но пък порциите бяха солидни. В стаята ни беше чистичко, а ток имаше от 7 до 11. Предостатъчно да се зареди едно-друго набързо. Банята работеше срещу 1.50лв. Ако някой мисли да ходи натам обаче - да звънне по-рано, през седмицата има вероятност наистина да няма хора горе.

Гостите бяхме има-няма десетина човека. В момента, в който ние се настанихме и заваля леко. А аз имах мераци все пак да направим разходка до вр. Козя Стена. После се яви мъглица. Обещаното кофти време настъпваше. Ние пиехме бира пред хижата и се забавлявахме с добермана Добри - едно от най-лигавите същества на планетата. Това животно само дебнеше някой да го погали и после си навираше постоянно главата, просейки още и още. Нямам снимка на въпросния - просто не седеше неподвижно достатъчно време. Голям пич.

Хапнахме и се тръшнахме да спим. Опитах се да убедя четиримата младежи, колко ще е хубаво да тръгнем рано-рано, но май не се получи. Аз цяла нощ се будих и призори на поредното събуждане просто навих алармата за по-късно.

На сутринта към 8.30 бях пред хижата и пиех чай след чай, зяпайки в мъглата. Добри подскачаше насам-натам, а хижаря ни се радваше, че сме донесли дъжд. Е, аз пък не се радвах толкова. След като закусихме и порядъчно се натуткахме в 9.30 най-накрая потеглихме към х. Ехо.

Мъглата на моменти се разкъсваше и разкриваше невероятни гледки. Даже с нея всичко изглеждаше много по-мистично и елфическо. Все едно се разхождах из Средната земя (е, нашата си е по-хубава, много ясно).

х. Козя Стена в мъглата:

Мъглата ту ни обгръщаше, ту се оттегляше. По едно време се появи и слънцето та ни запържи леко в собствен сос. В един момент по пътеката се показа върволица от народ - явно групата заради която не успях да запазя места на х. Ехо. По едно време отново се натъкнахме на находище на боклуци, които този път събрахме в нашата торбичка. Иначе пътечката беше много готина (е, поне за моите представи) - виеше се по склона, почти хоризонтално, отгоре и отдолу стръмни склонове и световъртежни гледки.

<Каменна река в Балкана:

скали в мъглата:

групата, с която се разминахме:

След около 2 часа и известно газене в разни мокри папрати (браво на умния човек, измислил гетите!) наближихме х. Ехо. Там мъглата беше една идея повече, но пък гледките - неземни. Юмрука ту се показваше, ту се скриваше в мъглата. Прецених, че предвид шанса да завали и липсата на видимост - няма смисъл да се драпа до горе. Остана и той за домашно. Самата хижичка Ехо е много готина. Оказа се, че все пак е можело да спим там, групите дошли с по-малко хора, но нямаше как да знаем, а не си беше работа да рискуваме предвид прогнозата за времето. Хижата има даже колектор за слънчева енергия. :)

Около Ехо:

Там кротко си пасеше, не кой да е, а самият Бинки (който е чел Пратчет ще се сети ;))

Ударихме по един боб с няколко чая (цените бяха доста по-народни - бебец 1.50 :)) и с половинката отидохме до параклисчето. Нацелихме най-гъстата мъгла, когато се върнахме тя естествено се омете.

Приготвихме се да тръгваме, започна леко да ръми, а мъглата се разкъсваше:

Слезнахме към Рибарица през една стръмна гора (където аз се плеснах по задник в калта и най-накрая се предадох и връчих ужасно тежкото раничище на едната втора) до черен път покрай Черна река (май това беше реката). Черния път бешее ужасно дълъг и скучен. Тук-таме срещахме дъждовници и брахме лешници:

Към края на пътя даже се събувах и преобувах покрай някакво сечище. Пак беше разнообразие някакво от монотонното ходене и търсенето на следи от цивилизация. Най-накрая бяхме на шосето и започнахме ново ходене из махалите на Рибарица в търсене на някакъв намек за транспорт. След известно време бяхме на спирка Смесите и зачакахме рейс. Дойде някакво извънземно возило, което ни натовари. Наистина извънземно! Може би най-луксозния селски рейс на планетата:

30-40 минути по-късно бяхме в Тетевен, където изпукахме от студ докато дойде ред на автобуса ни за София. Той не беше извънземен, но пък шофьора караше като на състезание. След 2 часа бяхме на автогара София. После по вкъщитата, душ и в кревата.