След Стара планина и Рила, в края на лятната почивка, дойде ред и на любимия и предпочитан Пирин. Тази година реших да се разходя из Славянка, както и в Южен и Среден Пирин. За това бях подтикнат и от мои приятели от Русенски университет, които в началото на месеца преминаха по този маршрут. И така на 23 срещу 24 август отпътувах с влак от Русе за Кулата, един от дългите преходи за България. По обяд на 24 август слязох на жп гарата в Кулата. Направи ми впечатление, че тези които пътуват за Кулата трябва да преминат в първия вагон, защото останалите вагони се отделят на гара Генерал Тодоров и продължават за Петрич. На самата гара имаше таксиметров водач, който ми предложи първоначално да ме закара до Катунци за 15 лева. Сделката бе сключена на 10 лева, просто не ми се ходеше по асфалта в горещия летен ден. В Катунци успях да се кача в преминаващ автобус за Петрово и за разстоянието от 6 километра заплатих само още лев. Вече нямаше транспорт, на който да разчитам, така че реално моят преход започна именно от Петрово. Разстоянието от 6-7 километра изминах по шосето. Минава се покрай водноелектрическа централа, а след това предимно през гора. Близо до хижа "Извора" има рибарник, а малко след това и водохващане на извор с много голям дебит. Паметна плоча напомня за човека, който е проектирал това водохващане, изчезнал през небезизвестната 1944 година. Близо до хижата се преминава през бившия кльон, както и до кошара. Отклонението за хижа "Извора" е отбелязано с малък син надпис на скала до самия път. Тя представлява бивша застава, преустроена в туристическа хижа. Ремонтът все още не е завършил, но условията за почивка са добри. Аз бях настанен в стая с три легла и собствен санитарен възел /баня и тоалетна/. Признавам си, че за 26 години ходене из нашите планини не съм бил посрещан по-радушно, отколкото тук в хижа "Извора"!  Освен добрите условия за почивка, останах очарован от козето сирене на бай Тодор. Той ми даде две големи бучки от него и те представляваха основната част от менюто ми следващите няколко дни! Вкусът му бе превъзходен и добре оценен и от мои приятели, с които се срещнах по-късно. Въобще горещо препоръчвам на всеки, който желае да си почине добре сред природата, да посети хижа "Извора". До нея има асфалтов път и тя може да бъде достигната с превозно средство, а гостоприемството ви е повече от гарантирано.
          На 25 август тръгнах към Гоцев връх, получил ценни указания от бай Тодор, въоръжен с карта на района, закупена в хижата. Времето не бе от най-добрите, сутринта леко преваля, а по високите части на планината имаше и мъгла. Първоначално се продължава по пътя за Голешово и след 45 минути се стига до отклонението към Гоцев връх. На него има табели, маркиращи началото на резерват Славянка. Върви се по земен път, който криволичи из запазена мурова гора. На едно място, маркирано с каменна пирамидка, тръгнах по пряка пътека, както ме бе посъветвал бай Тодор. Вярно, ходенето по пътеката бе по-стръмно, но спестява дългото изкачване по земния път. След около два часа и половина стигнах до постройка, до която има и вода. Там срещнах група туристи на палатки. Малко след това пътят свърши и премина в маркирана пътечка към Гоцев връх. Тя се изкачва над горския пояс и достига до затревени зони и каменист склон към Шабран връх /2195 м/. Аз напуснах пътечката и тръгнах по скалистия ръб към този първи висок връх на планината Славянка, който изкачих. Буквално на метри след върха попаднах на гранична пирамида 98. Пътят продължава именно по граничната бразда. Няма опасност да се попадне по грешка в Гърция, защото склонът към южната ни съседка е много стръмен. 99 пирамида е на седловината, свързваща Шабран връх с първенеца на планината Гоцев връх /2212 м/. За броени минути се достига и Гоцев връх. Общо изкачването до този момент ми отне 4 часа и половина от хижа "Извора". Пирамида 100 е съвсем близо до самия връх. Гледките по билото са твърде интересни - на север се вижда билото на Пирин, сега поскрито от мъглата, а на юг в Гърция - поредица от високи планини, както и живописен язовир и селце встрани от него. След Гоцев връх следва стръмно спускане. Прави впечатление, че Гоцев връх е доста каменист и живописен от гръцка страна, а от наша представлява затревени склонове. Ходенето по границата продължава до 103 пирамида, която е на Малък Царев връх. Там се напуска границата и се тръгва кам Голям Царев връх /2183 м/. На него гордо се вееше трибагреника. Искам да посоча, че пътеките, по които минах през Славянка са добре маркирани и при поносимо време няма опасност от объркване и загубване. След Голям Царев връх започва стръмно спускане из мурова гора. Впечатлиха ме майсторски направените серпентини на пътеката, които много улесняват стръмното спускане. Попаднах в зона на мъгла, която само придаде още по-тайствен и приказен вид на гората. Преминах през Койнарите, означени с табелка и продължих спускането си към Парилската седловина. Току до нея има голяма недовършена и наглед изоставена къща. Ето как приключи ходенето ми из планината Славянка, едно място, за радост, твърде малко докоснато от човешко присъствие поради близката граница. Преходът от хижа "Извора" до тук ми отне 8 часа и 15 минути. Аз не продължих към хижа Славянка, а целта ми бе да достигна хижа Попови ливади. От данни в Интернет знаех, че за целта са ми нужни 6 часа, а аз разполагах 5 часа до мръкване. Приех риска да тръгна. В Южен Пирин се навлиза по камионен път, по който преминават тежки камиони, натоварени с дървесина от планината. За съжаление в Среден и Южен Пирин тишината често се нарушава от стържещия звук на резачките на дърва. Много бих се радвал, ако този процес на рязане на буйните гори протича под контрол на съответните власти в съответствие с екологичните норми. Аз лично имам съмнения по този въпрос. Като изключа неприятното усещане да се ходи по земен път, утъпкан от препълнените возила и да се гледат на места десетки метри дълги редици трупи дървесина, ходенето из Южен Пирин е приятно. Гъсти гори, въпреки човешката дейност, все още покриват нейните склонове. Минава се покрай селскостопанска постройка, близо до нея има чешма със студена вода. Най-високите части на планината са подредени в редица, която се заобикаля отдясно. През цялото време се върви през гъсти гори. Има маркирани отклонения за село Тешово. Колкото се приближава до района на Попови ливади, толкова по-често се срещат добре оформени кътове за почивка с чешми, заслони, в които човек може да се скрие от дъжд например. Пътеките са добре маркирани с табели, има възможност за изкачване на връх Свещник /1975 м/, който е най-висок в Южен Пирин. Вечерта в 20.30 часа след 13 часа ходене се добрах до курортната местност Попови ливади над Гоце Делчев. Попаднах на заведение с малко магазинче до него. Попитах за хижа Попови ливади, но хората ми препоръчаха друго място за почивка. Понеже вече се смрачаваше, с кола ме закараха до ТПКИ "Атанас Тешовски", където има хотел, бар и ресторант. На табела до входа бе изписан следния номер на GSM 0887483822 за връзка. Срещу 10 лева бях настанен в самостоятелна стая с две легла и самостоятелна баня и тоалетна. В ресторанта има възможност човек да се нахрани също на сносни цени. На сутринта на 26 август успях да огледам района.Мястото, където съм преспал, е на стотина метра от паметника на Гоце Делчев по посока на Петрич, а съвсем наблизо е и хижа Попови ливади. От нея тръгнах по посока на Орелек /Ореляк/. Отначало се върви по добре маркирана стръмна пътечка, която излиза на пътя към най-високия връх на Среден Пирин. И там маркировката минава като партизанин в нелегалност. Тръгнах нагоре по пътя и едва след десетина минути достигнах до избеляло отклонение от пътя. Постепенно се набира височина и се излиза от горския пояс. Пряката пътечка подсича пътя за връх Орелек и преминава през обширни тревисти месности. Скоро се показа и кулата на върха. Аз се изкачих до нея и останах истински впечатлен от стръмните и живописни западни склонове на върха. Оградата на самата кула пречи да се наслади човек напълно на ширналите се гледки към горите на Среден Пирин и високите била на Северен Пирин.  За два часа от хижа Попови ливади отново слязох на пътеката към Северен Пирин и за близо 4 часа достигнах до разклонението за хижа Малина и хижа Пирин. Да, но аз си бях решил да мина през Тодорова поляна, която е на границата между Северен и Среден Пирин. Проблемът е, че маркировката пак започна да изчезва. След едно две залутвания и 5.30 часа от хижа Попови ливади бях на желаното място. Минах покрай Мъгевата чешма, вперил поглед в обраслия с клек Черни връх. След кратка вътрешна борба дали да тръгна по пътя към хижа Малина или право нагоре из клека, естествено избрах по-тежкия вариант. Из гората се ходеше как да е, на места ми помагаше маркировката на горските. Но клекът, клекът е нещо ужасно. Имах чувство, че се намирам в тренажор за космонавти, защото стъпил на клоните на клека се люлеех като изпаднал в безтегловност. Добре, че на места намирах пътечки сред клека, най-вероятно животински, които улесниха неравната борба с него. Накрая излязох на каменист участък и очаквах нещата да се подобрят. Наклонът бе твърде голям, горищината осезаема. Докато съм ходил из клека, от страничен джоб на раницата ми изпада една от бутилките вода, твърде нерадостно събитие в августовската  жега. Е, след 2 часа борба, към 15.45 часа се добрах до Черни връх. Наистина ми се видя много, много черен, заради кошмарния клек. Поне след това всичко си дойде по местата, започнах да изкачвам южните склонове на Хлевен. След това се преминава през безименен връх, на който има желязна пирамида. Поредният връх е Железник, а негов съсед на север е Кривец /Ченгелчал/. Гледките вече придобиват типичен Пирински характер. Отляво издигат снага Яловарника и Каменица. Особено живописен и каменист бе връх Хлевен. Лично мене ме впечатлява и Горното Брезнишко езеро до Кривец. След Кривец бе черешката на тортата за деня - Орловец /Джано/. Докато се стигне трябва да се премине тесен скален ръб, който се заобикаля по пътечка, маркирана със скални пирамидки. На няколко пъти срещнах и синя лентова маркировка, която обаче въобще не върши работа. А Джано е предпочитано от мене място заради гледките към Полежан, Каменишкото било и най-вече Кременските езера! На слизане от върха установих, че е оформена пътечка с пирамидки към върха, която се откланя вдясно на 10 минути път от Демиркапия /Желязната порта/. Явно и за много други това място е предпочитано! Всичко много хубаво, но времето неумолимо течеше. На Демиркапия бях в 20.10 часа, след половин час започнах изкачването на Дясна Кралевдворска порта. В 21 часа извадих челника и бавно се заикачвах нагоре. В мрака търсех всяка марка, всяко очертание на пътеката. Това не ми пречеше да се любувам на отблясъците на луната върху Демиркапийските върхове и на последните зари на деня върху Дебели рид. В 21.50 часа се добрах до портата, а след 25 минути бях в заслон Тевно езеро. Там се срещнах с приятели от Русе, както се бяхме уговорили предварително. Погълнах бързо две лещи и една салата, смених няколко думи с познатите и си легнах. В 22.30 часа обикновено гасят осветлението на Тевно езеро, но тази вечер ме изчакаха да се нахраня с няколко закъснели чужденци също.
          Следващият 27 август бе почти "почивен ден". Бях с малка раница еднодневка и ходих по-малко от 10 часа. Тръгнах за Каменица и изкачих върха за по-малко от 70 минути. Целта за деня ми бе да премина Яловарника, Зъбът, Куклите и Голена. Смятах да сляза към Кози превал и по пътеката за хижа Каменица /Беговица/ да се отклоня наляво към седловината между Зъбът и Куклите. Оглеждайки с орлов поглед панорамата от Каменица, си промених решението. Слязох внимателно до Маленкото езеро и от него бавно се изкачих на билния ръб на Яловарника. Не знам как го направих, но бая ходене на 4 крака бе, докато изляза на ръба. Оттам бе лесно, само трябва да се преодолее съответната денивелация. Източните склонове на Яловарника са полегати и предимно тревисти, за разлика от западните и северните му склонове. Последните са стръмни, скалисти и изключително живописни. От Яловарника следва сериозно спускане към седловината, свързваща го със съседния връх Зъбът. Този връх, гледан от билото, не е толкова внушителен. Неговата красота блесва в пълна степен от долината на Козя река. Между Яловарника и Зъбът някой е поставил закрепен с камъни дървен кол. След Зъбът се преминава през седловината, откъдето може да се използва маркираната пътека между хижите Пирин и Каменица /Беговица/. Билото след това бавно се изкачва към следващия Пирински красавец - Куклите!  Този връх остава почти незабележим от един скален рид, отделящ се към долината на Козя стена. Ето защо, за да се усети очарованието на този връх, е необходимо просто да бъде .. изкачен!  От седловината това не е трудна задача. Най-лесен за достигане се оказа Голена, последният от върховете над 2600 метра по Каменишкото било. Той е свързан с висока седловина с Куклите и представлява дълъг и широк тревист връх. След неговото изкачване, обратно се върнах през Куклите, наслаждавайки се на чудодейната природа и започнах да слизам към долината на Козя стена. За моя изненада това слизане продължи цял час по силно наклонен, на места каменист, на места силно обрасъл с клек терен. Явно скоро не съм минавал по тази пътека. Едно от нейните украшения е Кукленското езеро, сгушило се в пазвите на едноименния връх. Слязъл на пътеката от хижа Каменица към Демяница, бързо се върнах до заслон Тевно езеро. Отдадох се на малко лична хигиена, почивка, отново леща и салата. Вечерта премина в сладки приказки с моите приятели. Те се изкачили на Каменица и походили из района. Започнахме да кроим планове за следващия ден. Те искаха да се качат на Джано, а аз понеже бях там само преди броени часове се чудех дали да тръгна с тях. На сутринта, докато моите приятели си оправяха палатката, аз отскочих за по-малко от 100 минути до Дженгал. Получи се перфектно ходене, с малка раница, просто едно чудесно раздвижване, съчетано с красотите на Пирин в пълна степен! Върнах се обратно на заслона и тръгнахме към Кралевдворска дясна порта, Демиркапия и Джано. Е, видях откъде съм минал на светлината на челника само преди 36 часа. На Джано /Орловец/ отново съпреживях красотите Пирински. Бях особено доволен, защото можах да им се любувам с други хора. Оттам бавно се спуснах в Кременския циркус, исках да отида до хижа Безбог по немаркираната пътека из клека. Доста бавно и мъчително спускане до първото от Кременските езера. То бе по-различно на цвят от останалите, някак синьозелено. Другите две големи Кременски езера бяха тъмносини и отразяваха склоновете на околните върхове. На едно от тях заварих чужденци, които влизаха да се къпят. Това определено ме подразни, защото у нас някои от тях си позволяват неща, които в собствената си родина не биха си помислили да направят. След езерата започна спускане надолу към долината на река Ретиже. По тези места минавах за първи път и затова ми особено впечатляващ новият ъгъл,под който виждах Дженгал и Полежаните. Да си призная, че при слизането доста се бях увлякъл и когато видях как започнах да отминавам връх Безбог, разбрах, че трябва да се върна обратно. След 5-6 минути стигнах до разклонението наляво, което съм подминал. То бе "маркирано" с парче светлокафяв плат. Вече по правилната пътека, пресякох долината на река Ретиже. Виждах ясно пътеката между хижа Безбог и Попово езеро, която бе стотина метра по-нагоре. Бях изненадан и от остатъците на обор, покрай който се минава. Към 16.30 часа достигнах хижа Безбог и понеже съм привърженик на рошавата гарга / "като да е гарга, да е рошава"/, тръгнах към връх Безбог. Направи ми неприятно впечатление, че пътеката бе доста обраснала на места с клек. За по-малко от час от хижата бях на върха и без спиране продължих към Полежан. Преминах бързо и през него, защото пак имаше реална опасност да замръкна в планината. Слязох на Горното Газейско езеро и от него започнах бавно спускане към хижа Демяница. Камъните, стръмното спускане, наближаващата тъмнина ми дойдоха в повече. Но всичко се разведряваше като погледнех към надвисналите Стражи над главата ми. Те наистина бяха моите спасители. По-надолу ми се наложи да си обуя дълъг панталон, просто не исках да подлагам нежните си крачета на грубата клекова епилация! Денят се изнизваше, аз също с бързи крачки доближавах хижата. Челникът използвах само когато пресякох реката долу при хижата. Там бях в 20.50 часа. В хижата погълнах един боб и две салати. Бях настанен в 18 бунгало. Признавам си, че ми бе малко хладничко в него след двете прекарани вечери на тавана на заслон Тевно езеро.
          Дойде и последният ден за ходене. Първоначално не знаех, че ще е последен, но промяната на времето ме накара да направя корекции в плановете си.  Закусил обилно, се заизкачвах към Василашките езера и Тодорина порта. Последната достигнах след 2 часа ходене. Последва спускане към хижа Вихрен. Близо до нея се срещнах с Денка, момиче с което съм ходил на няколко екскурзионни походи. След кратък оживен разговор, тя продължи към Синаница, а аз към връх Вихрен. Времето от сутринта започна да се облачи, а колкото повече доближавах върха, толкова повече се вкисваше. Прекапа дъжд, появи се мъгла, дори малко суграшица поваля. Премръзнал на връх Вихрен, хапнах малко и посинял от студ започнах бавно да се спускам към Премката. След това задължително последва изкачване на Кутелите и дойде ред на Кончето. Гледките както винаги са невероятни, гарнирани с ефирна мъгла! След Бански Суходол целта ми бе най-бързо да стигна до хижа Яворов и оттам да сляза до Разлог. Имах предварителни планове да спя на хижа Яворов, а на следващата утрин да стигна по главното било до връх Пирин и оттам да сляза към Брежани и Черниче, в долината на Струма. Промяната във времето ме принуди да потърся начин да прекратя похода. Не че имах желание, но влошаването на времето ме принуди да взема това решение. Към 18.30 часа профучах покрай хижа Яворов, а час по-късно бях на асфалтовия път. И Разлог по примера на Банско се е разширил твърде много. Цели жилищни комплекси се издигат там, където преди 10 години имаше само един овчарник. Не че и сега липсват проблеми с кучета, когато човек преминава по пътя. Просто не трябва да се губи самообладание, иначе може да попаднеш между зъбите на четириногите "най-добри приятели на човека". Малко след 20.30 часа навлязох в Разлог. Отбих се в първото магазинче за хранителни стоки, купих си една диня /в планината най-много ми липсваха плодовете/ и попитах къде мога да пренощувам. Оказа се, че съм попаднал на подходящото място. Продавачката в магазина извика сина си и бях настанен недалеко от жп гарата. До там бях откаран с кола. Условията, при които пренощувах бяха добри - телевизор, баня, сам в стая срещу 15 лева. Ето как приключи похода ми в Пирин тази година. Е, тук не броя целия 30 август, когато пропътувах пътя до Русе от Разлог през Септември и София. А и от какво да се оплаквам, пътуването с теснолинейката винаги е приятно изживяване, а също и Искърския пролом. Разбира се, останаха неизпълнени планове, но и това ще се случи при подходящо време и условия. След този поход мога да кажа, че имам цялостна представа за Пирин, понеже за първи път бях на юг от хижа Пирин. А и тръпката да се върви по самата граница също си я бива!  Снимки от похода могат да се видят в галерията.