В малката стая на хижа Бъндерица, сгушена в дъното на Бъндеришката долина, се извършваха приготовленията за първото, свързано с неизвестности и опасности изкачване на северната стена на връх Вихрен. Въжета, клинове, карабинери, чукове, стълбички, разнообразна храна и облекло изпълваха раниците на шестимата алпинисти, членове на алпийската секция на д-во „Академик": з. м. с. Ал. Белковски, з. д. т. Н. Миронски, м. с. А. Тодоров, В. Настев, В. Лободин и Г. Черновръшки.
Навън беше още тъмно. Мрачни облаци закриваха небето и още по-остро се чувствуваше суровата зима тук, сред вековните мури на Пирина. Студът в тая ранна утрин в съюз с гъстата мъгла правеше още по-труден лавиноопасния улей Мечо дере, по който нашата група започна изкачването. За да улесним донякъде пътя си през улея, ние още предния ден направихме стъпки в дълбокия сняг. Въпреки силния наклон ние се изкачихме пригърбени от тежките раници с надеждата, че в Казаните условията ще бъдат по-добри. Действително те се промениха, но не в наша полза.
Снежната покривка в долния Казан беше още по-дебела. Потъвахме високо над колената и въпреки че вече се развидели, мъглата ставаше още по-гъста. Едва можеше да се вижда близката фигура на някой от другарите. Около нас бе тихо. Никакъв вятър не разгонваше мъглата и ние имахме чувството, че плуваме в облачно море. Само високо над нас по върховете бушуваше силен вятър, чийто вой се разнасяше като ехо от стените на големия Казан. Бученето много наподобяваше на морски прибой. При навлизането ни в долния край на малкия Казан отстъпих водачеството на Андрейчо, защото да се прави пъртина в дълбокия сняг не е по силите на един водач. Но скоро забелязах, че наклонът на терена ставаше все по-голям, а снежната покривка по-тънка. Пред нас се изпречваше много стръмен склон. Казах да предадат на Андрейчо опасението ми, че сме завили надясно, а не наляво, което бе правилно. Той ми отвърна, че пред нас е високият праг между двата Казана, следователно вървим добре. Аз не бях съгласен с него, но нито мястото, нито времето беше подходящо за препирни. Замълчах. Освен това нали сме алпинисти — ще се справим и с изненадите. Движението стана по-леко благодарение не само на слабото заснежаване, а и на помощта на котките и ледокопите.
Два часа продължаваше това изкачване от Казанчето, а края на „прага" не достигахме. Тръгнах с Андрейчо напред за ориентировка и скоро бяхме на гребена на снежна стряха. образувала се по перваза на тъмна и като че бездънна пропаст. Това можеше да бъде само източният ръб, който се спуска от връх Кутело и загражда от юг коритообразувания циркус, наречен Кутело. Под прикритието на ръба дочакахме групата, защото отвъд него вятърът духаше с огромна сила и разнасящо разпокъсаната от него мъгла на парцаливи късове. През един такъв прозорец се откри за кратко време стената на Котешкия чал отвъд дълбокия циркус Бански суходол. Обясних на всички къде се намираме и решихме, че би било неразумно връщането ни до началото на „прага". Изкачването на северната стена на Вихрен си оставаше проблем: днес ние не бихме могли да го осъществим. Часът беше единадесет. Освен това пред мисълта, че ще трябва да минаваме наново този последен участък, който се оказа „Палашица" (склонът, от който се свлича една от най-големите лавини в Пирин), решихме да променим маршрута.
Предстоеше ни да се изкачим на връх Кутело по източния ръб. Колко лесно го решихме, а колко труд и напрежение употребихме по този ръб, който се сливаше в един стръмен и тесен склон, където се наложи да копаем стъпки с ледокопите. Само твърдият скован сняг не позволи може би откъсването на лавина. Другите фактори бяха налице. Все по-високо и по-високо се издигаше дирята на нашите стъпки, която бележеше пътя на първото изкачване на върха през зимния сезон от тази му страна.
От дълбочината на бездната под нас силно подземно течение грабваше разрохвания от стъпките ми сняг и го понасяше нагоре по наклона, а после изсипваше в крайскалната цепнатина, към която се стремяхме и ние. Ако се доберехме веднаж до този скалист ръб, щяхме да се отървем от застрашително наведения надолу и полегнал настрана склон, дълъг няколко-стотин метра, но широк около 30—40 метра. Този склон горе при върха се стесняваше само на няколко метра. И ето ние трябваше да преминем тези 30—40 метра по стъпки, които дълбаех с пикел и котки, като печелех на всяка стъпка по около 30 сантиметра. Пикелът потъваше до ръкохватката. Другарите мълчаливо спазваха дистанцията. Вярвам, че никой от нас не си е тананикал песничка, а е измервал с очи колко още остава до спасителните скали, които като че ли стоеха все на същото разстояние. Тежки въздишки се откъртваха от всеки, щом достигнеше до скалите. Събрахме се всички в цепнатината между скалата и снега. Опасността от лавина беше избягната.
Пътят ни оттук нагоре се определяше от дългия ръб-стена. За нас не представляваше трудност да изкачим стената, но горе по открития ръб вятърът разнасяше снега, а тук ние бяхме на заветно място. Само носеният отгоре сняг ни ръсеше непрекъснато. На източния склон на върха мъглата беше по-разпокъсана, така че виждахме от време на време зеещата няколкостотинметрова пропаст под нас. Но настъпи момент, когато трябваше да напуснем заветното място. Изкачихме се на ръба. Вятърът, като че ли това и чакал, се нахвърли върху нас. Успех обаче не постигна!
Извиках на другарите, че скоро ще се изправим пред ниската четвъртита каменна пирамида. Беше източната, по-високата на връх Кутело, 2908 метра. За да взема правилна посока към премката (седловината) между Кутело и Вихрен, трябваше да улуча почти средата на върховото било между двете коти на Кутело — източната 2908 метра и западната 2907 метра. Те отстоят на около 300 метра една от друга — затова продължих по билото на запад. Спрях се на кота 2907 метра и им казах, че сега трябва да се върнем към стотина метра и тогава ще започнем да слизаме. Това създаде едва ли не паника, по-право събуди недоверие във водачеството. Един поиска да се връща по същия път, друг да слизаме независимо къде. Обясних им, че знам точно къде се намираме и накъде трябва да вървим.
Андрейчо ме питаше защо дойдохме дотук, когато съм знаел, че ще трябва да се връщаме. Отговорих му, че в тази мъгла и буреносен вятър не можех да определя къде се намира средата на връхното кутелско било, а сега на връщане ще попаднем точно на него.
През това време двама от другарите, недочакали развоя на спора, тръгнали, без да ги забележим, да слизат, но по-северозападния ръб на Кутело, т. е. към Кончето. Веднага тръгнах след тях да ги върна. Достигнах ги на другия край на Кончето. Успях да ги убедя да се върнат, като междувременно им казах, че им предстои да преминат втори път Кончето. Те така се зачудиха и зарадваха за този непредвиден „оказион", защото не са знаели къде се намират. Това е слабост на болшинството бродещи из планините — да се чувствуват загубени, когато попаднат в мъгла. Какво бе учудването ни, когато из-хаоса като призраци се показваха и другите другари—решили да вървят по дирите ни, но щом ни видяха, обърнаха се и тръгнаха към мястото за слизане. Едва изминахме около 50 метра по Кончето и Андрейчо отвърза от себе си въжето на тяхната свръзка и в знак на протест започна да слиза право надолу, т. е. към долината на река Влахина. Спогледахме се. Какво да правим! Нима може да го оставим да слиза сам! Нямаше време за мислене, трябваше да го следваме. Някои отпуснаха единия край на въжето да се влачи по снега, други отпуснаха червени „рейшнурове" (лавинни). Само ние с Белката нямахме шнурове, но се включихме в тази авантюра. Да става каквото ще! Газехме в дълбокия рохкав сняг без ред, прескачахме плъзгащите се въжета и се борехме със силния насрещен вятър. Като тласкахме пред себе си образуващите се купчинки сняг, се смъквахме все по-надолу. Всеки момент очаквах да бъдем понесени от лавина. А факторите бяха налице: изобилен пресен сняг, много стръмен гладък терен и ровещи го шест чифта крака! В очакване да бъда понесен, помислих какво трябва да правя, което, струва ми се, и другите са мислили. Бяхме слезли повече от четиристотин метра, когато забелязахме, че мъглата е останала над нас, а долу ниско се виждаше Влахината долина. Виждахме също и огромния заснежен гръб на Вихрен. Причината да не се свлече лавина с нас може би е била тази, че върху цялата наклонена снежна площ силният вятър упражняваше голям натиск.
След кратка почивка решихме да продължим първоначалния си маршрут и затова трябваше да се изкачим на прем-ката между Кутело и Вихрен. Един час по-късно спряхме на нея. Тук вятърът не беснееше с такава сила. Имахме възможност да се подсилим с някаква комбинация от какао на прах и пудра захар. По липса на лъжици всеки заграбваше от кутията с лопатката на пикела си. Бяхме се спрели много близо до мястото на неоправданото отклонение, което извършихме. Наложи се да им обясня откъде трябваше да слезем, още повече че билото, което се спускаше от Кутело, до известна височина бе открито, а така също и лавинният улей бе непосредствено до него. Другарството се оказа на висота — сякаш вятърът отвя всичките недоразумения.
Предстоеше ни да изкачим връх Вихрен по северозозападния му ръб, по който скалните участъци се редуваха със снежни. Скалите бяха обледени, но не представляваха труден обект за нас. Снежните ръбове (на този ръб не се образуват козирки) с помощта на котките и ледокопите минахме добре. Силата на вятъра като че ли се увеличаваше с всеки метър нагоре към върха. Студът смразяваше ръце и крака, но поне беше попътен и ни тласкаше в гърба, като ни помагаше в катеренето.
В шестнадесет часа се поздравихме на върха. Никой не говореше за умора. Макар че нямаше никаква видимост и вих-рите на Вихрен с неотслабваща сила вилнееха, доброто настроение растеше. След доволна почивка започнахме да слизаме. Колкото по-надолу се спускахме, толкова и вятърът променяше посоката и силата си, а когато навлязохме в циркуса Кабата, той ни изостави. Дочувахме само воя му, останал горе по върховете. Но от този циркус ние излязохме със сетни сили. Снегът, натрупан тук щедро от ветровете, беше дълбок, омекнал, тежък. С всяка стъпка растеше умората. Това мъчение продължи два часа, а при други случаи и, разбира се, при други условия същото разстояние сме изминавали за по-малко от половин час.
Все пак краят на мъките дойде. Другарите, които ни очакваха, ни посрещнаха с топлина. До късно в хижата трябваше да разказваме на любопитните планинари, наши приятели, за преживяното през тези четиринадесет часа в борба с височините, снега, студа, мъглата, скалите и вихрите на Вихрен.
