Здравейте приятели,
Наричам ви така, защото знам, че щом четете тези редове, то сте макар и малко заинтересувани или поне обичате като мен планинските разходки и се надявам и този път да не ви разочаровам. Отново този път преходът ни ще бъде с отправна точка гр. Севлиево и крайна дестинация подножието на вр. Ботев и по точно любимата ни х. Плевен.

Тежката зима която ни налегна от няколко седмици, ледената пързалка сковала целият град и непрекъснатите мъгли с които сме известни навсякъде насаждат едно такова тягостно настроение и дискомфорт. На няколко пъти температурите достигаха до минус 25-30 градуса и всеки слънчев лъч подал се закачливо изпод осеяното с тежки сиви облаци небе ни караше да мечтаем за идването на пролетта. Гости на града идващи от други места казваха, че щом излезеш на превала на височината над града ставало „друга България”, слънцето печало до изгаряне и можело човек да плажува. Интересно звучи, ама гладен на сит вярва ли, като ние сме се сгушили в едни зимни палта и сме се сковали като шушулки. В един такъв зимен и мрачен ден жената вика: - Що не вземем да мръднем някъде за ден два, че дано тоя студ отмине. Ще ми се да попитаме ще има ли места на х. Плевен, че може и ски да покараме.

То добре ама, като съм затрил нанякъде визитника си и не мога да намеря телефоните на хижата. Пак на помощ се притичва Ичо/учредителя на СК „Вертикален свят”, звънка един тел на Динка и всичко е уредено. Резервираме се стая за трима за петък и с нетърпение чакаме да минат оставящите няколко дни. Агитираме го и него да се качи с нас заедно с дъщеря си, а той кава, че ще вземе и още някой за другар от клуба.

Вечерта преди тръгването е както винаги еуфорична. Цари приповдигнато настроение и суматоха из цялата къща. Навсякъде из хола и коридора багаж, раници, малкият Ники стяга и той раничката си, събира играчки за в нея, напасва обувки, шал шапка, ръкавици. Неусетно стана полунощ, а на него не му се спи. Все пак лягаме, че нали утре път ни чака.

Ден първи…

Събуждам се от някакъв гъдел в ухото. Почесвам се и поглеждам с полу-отворено око часовника: 8.30 е. В този момент една възглавница се стоварва на главата ми и с весел смях Ники крещи:

- Ставай тате, нали ще отиваме на Балкана, хайде ставай де…

Майка му се смее и сънено се протяга и тя в леглото – успали сме се както винаги.

Ставаме набързо измиваме се и отново започва доподреждане на багажа. То „великото преселение на народите” направо нищо не представлява с това нашето. Напълнили сме три раници, като че ли никога няма да се връщаме у дома, ама нали знаем, че „кофата” ще свърши черната работа с носенето на багажа и хич не ни бърка.

Благополучно някъде към 11.00 сме готови за път. Последни приготовления, качваме ските и поемаме по заледените улици. Тайничко се надявам за час, час и половина да се във Видима, но не ни било писано така. Още с излизането извън града ми направи впечатление, че пътят се е все още заледен и ще трябва да се движим внимателно и да карам бавно. Няма смисъл да обяснявам, че колата ми е BMW и е със задно предаване което допълнително усложнява обстановката в зимни условия. Минахме с. Сенник и вече сме на правата преди Душево, а колата е почти неуправляема, движи си се като свободен електрод хем карам с не повече от 40 кмч. Поизпотих се малко и си викам: Няма да стане тая моята с единия час, ами как ще е от арката нагоре като нямам вериги. Миналата година при идването ни с колежките от магазина там падна голямо тикане на буса на колегата и той хем висок и с нови гуми, аз сега как ще съм …незнам. Как да е полека – лека стигнахме до Априлци. Там в града улиците като измити, няма сняг, няма лед. Не успях да спра на центъра, че имаш емного коли, явно някакво събитие и не си купих вестник както обикновено, и после съжалих защото на моменти ми беше скучно. Ето, че вече минаваме под тухлената арка. Пътят изведнъж стана тесен, само два коловоза водят незнайно къде. Риначка е минала, но навярно преди няколко дена и коловозите са направени от колите минали преди нас, но колата се подмята на ляво и дясно както си иска. Закрепям на втора с малко гази бавно напредвам нагоре. Буксувам на места, но не спирам, стиснъл съм волана и гледам като се занесе колата да не я ударя във високият сняг отстрани. По едно време чувам страхотен писък отзад. Малкият Ники горкия свил се натопка държи си главата, както си стоял прав между седалките и като се лашнала колата и той като се тряснал в седалката по нослето, че като писна… Малеее, викам си пребих детето. Спирам аз веднага инстиктивно, майка му отиде при него, ами после как се тръгва в баира на сняг и лед. Напред-назад, напред-назад, едвам, едвам тръгнахме бавно на горе. Пълзим, ръцете ми се изпотиха, знам, че ако закъсаме няма как да преместим колата, нито отбивка има, ни ще ни помогне някой. Багажа много, няма как да го занеса сам до горе. Как да е, всичко мина добре и след завоя вече виждам няколко спрели коли на първия паркинг. Отдъхвам с облекчение и след минутка сме вече паркирали. Излизаме да подишаме чист планински въздух и на входа на фургона се показва служителя на паркинга. Плаща ме си и товарим багажа. Бавно поемаме по пътеката към рекичката. Малкия страхливо прескача по камъните и с помощта на майка си преминава от другия бряг. Тръгваме по познатата пътека и не след дълго сме на разклона. Ами сега накъде?

Снегът не е малко, заледено е явно е валяло нов сняг след първия защото отдолу е замръзнало, а има нова снежна покривка. Бахме питали човека на паркинга от къде да минем и той каза, че по зимната е по добре, защото лятната била заледена и стръмна, но шило в торба седи ли? Нали сме си екстремисти викам: По лятната…

Поемаме нагоре с плахи стъпки. Ники не може да върви, новите му ботушки подарък от леля му в Америка, не стават – пързалят се. Ами сега? Майка му прави няколко неуспешни опита да го носи на гърба си, но къде ти, това чудо на природата вече е почти 20 килограма. Няма да стане така, отсичам аз, ще сменяме гуми. Сядаме на един дънер и добре, че предвидливо бях взел едната малка раничка с резервните му обувки и чорапи. Обул вече старите си „тараляски” весело припка нагоре. Тичаме гоним се и естествено много бързо се изморяваме и успокояваме топката. Това е добре дошло за мен, вадя апарата и правя няколко разбира се неуспешни опита за снимки. Незнам от възрастта ли от що ли, но със се запъхтял доста и ръцете ми треперят. Почиваме известно време, нали не бързаме за никъде, наслаждаваме се на чистият въздух и приятната гледка и пак нагоре. Неусетно сме вече на половината път-корените на завоя. Сядаме и тук да починем, вадя шоколадче за подкрепа, глътка вода и хайде пак. Катерим си се по нашата познатата до болка пътека и някак си се чувстваме като у дома си. Познат ни е този Балкан, харесваме си го и с удоволствие идваме тук. Когато се изкачваме нагоре някак си губим представа за време, за проблеми и задачи. По някой време иззвънява тел за да ни върне в реалноста, но това е момент в който ние умело агитираме отсрещния, да ни последва, че видите ли колко супер е тука в момента. Особено много добре и се отдава на жената тая работа. Дай и да звънне някой и отиде половин час да обяснява каква красота е, колко чист въздух и колко е супер тука.

Гората свършва, парапета същи и ето ни под въжетата на кофата която транспортира багажа ни. Спираме до порутената рампа и с носталгия гледаме напред. Незнам от времето ли, от старост ли или от лошите метрологични условия, но се е съборила и ни е някак си тъжно. Свикнали бяхме всеки път когато идваме да спираме за почива и да си наричаме това съоръжение „мостчето”, някак си напомняше на срутено мостче. Дали защото бе от дърво, или защото е тук някъде високо в планината или защото някой се бе трудил в тия сложни условия да го построи, но винаги ни е харесвало да бъдем тук, да си направим някоя снимка и да поседнем за отдих край него. Е отново поспряхме, поседнахме, но не е същото.

Ето ни вече и на „финалната права” както се казва. Тя винаги е най трудна, от умората ли, от това, че е най стръмна и права ли не знам, но винаги се изкачваме изпотени горе. Добре е този път, че вървялите преди нас са утъпкали пъртина и снегът е станал твърд и не позволява да пропадаме. Изкачваме се без проблеми, отново със смях и закачки. Някъде пред нас се чува и лай на къче. Усеща и то , че някой навлиза в негова територия и предупреждава. Черно и огромно е, но нас не ни е страх, защото знаем, че няма да ни закачи. Малкият Ники се притиска към крака на майка си, но продължава смел;о да върви напред. Влизаме в хижата и там ни посрещат две момчета от обслужващия персонал и едно момиче. Разглеждат снимки на компютъра и се веселят.

Почиваме си известно време, глътка топъл чай и се настаняваме в стаята. Този път сме на третият етаж в добре утоплена стая в която предвидливо Динка бе запалила печката. Чисто е, с нови тапети и с чисти пътеки на пода, някак си уютно е. Винаги ми е било приятно да идвам тук на х. Плевен заради добрите, да не кажа и най-добрите условия за почивка. Харесвам планинските хижи, но честно да си кажа предпочитам белия чаршаф и да се изкъпя ако има къде. Е тука има.

Настанихме се излязохме да потичаме на снега. Навън пистите огряни все още от залязващото слънце гъмжът от хора. Има някакво ски училище и може би група от над 20 деца на юношеска възраст весело се гонят и замерят със сняг. Гледаме малко как се пързалят на влековете разходихме се до голямата писта и се прибрахме на топло. Не след дълго и на вратата в столовата се появи и ухилената физиономия на Ичо, след него влачи крака и Цвети и малия Иван, влизат и Добри

Започва някаква суматоха, приказки, прегръдки с персонала…абе еуфория.

Настаниха се и те и ето, че дойде време да развръзваме раниците за вечеря.
На масата настана нещо невиждано, от „пиле мляко”както се казва.
Наизвадиха се едни салати, мезета, вина, ракии, че и видове с право на избор.
Хапахме, пийнахме повеселихме се с разни раздумки, поиграхме билярд с малките и неусетно нощта дойде. Всеки по леглата и леж.

Ден втори…

Утро е, тихо и спокойно утро.

Хижата спи, спи и Балканът.

Часът е 7 без 10, ставам и незнам на къде да вървя. Вземам си сутрешния тоалет излизам да поснимам навън. Да ама не, още е много рано и мрачно и снимките не ми харесват. Ще чакам да се събуди масива и тогава. Прибирам се в стаята, а там едно топло, топло. Бре що не се опъна с дрехите, ей така малко да си полежа викам си.

Събуждам се отново от гъдел, този път в носа. Оня малкия тарикат отново станал и тоя път тихичко се промъкнал до мен ме закача. Шепне, майка му спи още. Поглеждам часовника…лелее 10.30 е. ха сега се изложихме викам си. Слизам долу в столовата, а там пълно с хора. Не смея да кажа „добро утро”, ами викам „добър ден”, а те се смеят.

Закусваме набързо и започваме да стягаме ските. Всъщност аз започвам, защото Цветка не иска да кара, ще пързаля Ники със шейната. Излизаме на пистата и бавно правя първи стъпки. Не съм се качал от две години на ски, но нали казват, че това е като колелото, не се забравя как се кара. Е не се забравя от тези които могат, но от такива като мен…

Заставам на влека и с малко притеснение как ще е се хващам за лоста на паничката. Тръгвам рязко и неуверено, но след малко вече съм обяздил металната тръба и смело се пускам дори без ръце. Качих се горе на пистата и добре, че там е малко по равно. Снегът е много твърд, трака е минал, но е доста студено горе и северно и пистата е корава за мен. Пускам се плахо и все едно, че карам по сачми. Свличам се и немога да закантя. Е как, как слязох до долу, но краката ми треперят, то като нямам и тренировка и къде немога да карам, че и пистата ми крива, ама айде… Второто ми спускане бе доста по уверено, но на средата на пистата като се преплетоха тия ми ти ски, че като се залюлях, че като се преобърнах, че един, път, втори път, ами сега по задник надолу… лелеее с виждане ставаше. Ставам, незнам къде съм, на къде да гледам, целият в сняг, долу всички се смеят, снимали ми видео клипче как точно падам. Казват за най-смешните видео клипове съм бил. Но юнак се не спира или както казват „Луд умора нема” давай пак наново и пак на същото място лююсс. Отпадах си, поне 7-8 пъти падах до края, но удоволствието си има цена. Не след дълго гледам сем.„Монкови” се задават. Ники ще има добра компания, с Монко са си големи дружки и ще пада игра. То и аз мога да се заиграя с майка му ама.. оная лошата моята все под око ме държи. Шегувам се разбира се, ни сме си приятелски семейства отдавна и си ходим на гости, но сега като ви разказвам това се сещам за онази сентенция: „Ако в две приятелски семейства ти не буташ значи ти бутат” и изтръпвам, ама какво да се прави-съдба, орисия както му викат.

Попързалях си се доста добре и на моменти завиждах благородно на препичащите се на това прекрасно слънце, но пълно щастие няма. Гледам ги как са се излегнали на пейките и пият горещ чай, а аз будалата без крака останах.

Изморих се доста от каранетои спрях някъде към четири часът, че викам си ако продължа и утре ще се схвана и няма да мога да мръдна.

Взех си един душ и слязох долу в столовата. Току седнах и телефонът ми звънна, Десев с Мишо, Владко и Вики се качат и те и са вече под самата жижа. Излизам да ги посрещна и гледам две запотени чела лъщеят на слънцето. Уж без багаж, ама нали са си дебели, едвам вървят нагоре. Викове, крясъци, радостни възгласи и хайде вътре. Настаняваме ги и тях и отново наобикаляме софрата. Отново започват да се вадят едни мезета, салами, луканки, абе думи нямам. Аз както обикновено си взех една чорбичка от „домашна кокошцица” казва майсторката и с една салата от кисело зеле…майкооо, думи нямам. И така както почна вечерта така и се проточи. До нас бяха заформили сериозна маса една група от Орешака, мисля танцовият им ансамбъл. Че по едно време като започнаха едни хора, едни ръченици, че като настана оня ми ти народ да играе, нова година ряпа да яде, веселба, игри, песни – пияна работа. Шегувам се отново, всичко мина както ртябва с много настроение смях и веселие. Винаги съм харесвал такива мероприятия и най вече ме радва добродушието на хората по такива места. По невнимание бяхме взели една от масите на която някой си беше оставил якето и я бяхме приобщили към нашата маса. Дойдоха хората, едно семейство лекари от Троян, много мили хора, извинихме им се и те останаха на нашата маса, без да се разсърдят и дори дегустирахме различните видиве ракии. Зборихме 50 годишна Троянска сливова с не се знае колко годишна Еневрътска сливова. То нали всеки си хвали неговото, но нашата си ни хареса повече. Поприказвахме, посмяхме се и някъде към полунощ отпрашихме към леглата. А щях да забравя,ч е отново дадох показано няколко урока на г-н Десев по тенис на маса, но това е друга тема.

Утрото дойде както и вчерашното неусетно. Отново се бяхме поуспали малко, но закусихме набързо и отново на пистите. Там вече кипеше от хора. На малката писта ски училището фабрикуваше нови бъдещи шампиони и като гледах преподавателката, ако не бях със жената /лоша е ви казвам/ току виж бях взел някой урок по ски или каквото там може да ме научи. А и имаше едни скиорки, ама дечица ми се видяха и не съм ги заглеждал много.

Ето, че на пистата се появиха и бъдещите олимпийски надежди на страната, двамата най малки скиори на нашата група. Ники и Мони на ски, те това трябва да се снима. С обучението им се зае Радо/бащата на Мони/, по простата причина, че той няма да кара ски защото не може. Камелия и Цвети асистираха, но бързо им омръзна и нарамили ските и те се дотътриха до влека. Камелия се включи в надпреварата, но жената остана да пързаля децата със шейната и да се бори в снега с тях. По пистата вече бяха Владко и Вики, а Ичо беше навъртял вече няколко обиколки. Десев също беше вече загрял и правеше виртуозни спускания надолу. От всички нас най щастлива изглеждаха малчуганите. Неуморно тичаха и се търкаляха из снега, падаха, ставаха, и смях и глъч се носеше навсякъде. Атмосферата бе наистина забележителна. Попързалях се отново както подобава и се упътих към малката писта където Цветка беше вече яхнала ските и устремено с 5-6 км в час се носеше по пистата надолу. От високата скорост косата и силно се вееше назад /няколко милиметра/, а снегът хрущеше изпод ските като чупещи се кости в захапката на тиранозавър. Гледката бе направо вълнуваща. Ако на пистата имаше представител на фирма „Мишлен” би я взел за рекламно лице. Движенията и бяха подобни на героинята „Стойка” от „Комиците” . /шегувам се, много добре си караше жената/. Мони успя да се спусне до краят на пистата, но се наложи „чичо Ичо” да го качи на раменете си и да го изнесе до горе с лифта. Ники както винаги боязлив и предпазлив, да не се повреди нещо не пожела да кара повече ски и подготовката му спря до тук. Наближаваше два следобед и всички дружно поехме към хижата. Минахме покрай ски училището и с нескрита завист, че те остават на пистата с наведени глави си тръгнахме. Приготвихме набързо багажа, хапнахме обяд за последно от вкусната супа и струпахме багажа пред кофата. Щтракнахме няколко снимки за спомен на цялата група, сбогувахме се с Динка и Ангел и хайде надолу. Този път решихме да слезем по лятната пътека, независимо, че е по стръмна и трудна поне за слизане. Още в самото начало се разбра, че няма да ни е лесно. Малкият Ники се стъписа още в началото и като запъна това дете като магаре на мост – неще и неще.

Пада става, плака, носихме го – какво ли не беше. Естествено всичко това със смях и закачки, със замервания със сняг и падане в преспи. Как да е, стигнахме балгополучно до колите, натоварихме багажа и хайде отново на път. Пристигнахме в Севлиево по тъмно, изморени, но с бодър дух и с желание отново да се върнем там горе в планината.

За вас разказа: Н. Заръбов
12-13 януари 2008