Предстоеше ни приятната задача да отнесем на наблюдателя на връх Мусала Йордан Дундов (Дуд) — първия наблюдател в новопостроената наблюдателница — някои храни, плодове и най-вече прясно месо. За такава „тежка" работа ние сме особено експедитивни. Владислав Загоров (Зорето) и аз закупихме бързо всичко потребно, но раниците се препълниха, та стана нужда да вземем още един носач — Здравко Марковски.

Тук, в София, зимата беше вече отминала. Времето — като през април: топло, слънчево. Немалко учудващи погледи срещнахме у някои, които без съмнение се запитваха къде отиват тези скиори с малки ски, но с големи раници. Между другото бяхме купили пет килограма свински пържоли от познат месар. Той, като разбра, че ще ги носим на "най-високопоставения" човек на Балканите, отдели много от костите и ги замени с чисто месо.

На следващия ден отпътувахме с автобус до Самоков. Оттам наехме две магарета от Васил Арнаутина, за да изнесат, докъдето може, тежките раници. Когато започнахме да товарим (Васил не искаше да тръгне същия ден, защото щял да закъснее за връщане), почувствувахме, че от раницата с месото се разнася миризма на спарено месо. Ние бяхме забравили да посолим пържолите, а беше, както казах вече, топло и слънчево време.

В Боровец се обадихме по телефона на пазача на хижа Мусала да съобщим на Дуд да ни посрещне, за да се разтоварим малко. След още няколко часа керванът ни с мъка достигна до Велчовото мостче и Васил отказа да продължи по-нагоре — снегът беше дълбок и измъчваше добичетата. Здравко прояви самопожертвувание, взе раницата с вонящото месо и застана на опашката, като помоли да го защитим, ако го нападнат орлите!

Едва към 19 часа пристигнахме до хижа Мусала, а малко след това на вратата се показа Дуд. Забелязал не, но по миризмата усетил каква сме я свършили, той похвали Здравко за подвига да донесе дотук разваленото месо. Но като разбра колко пържоли му носим, се замисли какво да ги прави. Намеси се хижарят, който го посъветва да ги разхвърли в снега на върха и така да престоят една нощ.

Дуд не ни дочака, но нарами раницата и замина за върха. По-късно и ние тръгнахме. Горе го убеждавахме, че без да сме полицейски кучета, сме вървяли точно по неговите следи. Той вече беше нахвърлил в пряспата до пирамидата пържолите. След хубавата вечеря разговорите се свеждаха до живота му на скитник. От Нова година, когато му бях на гости, не беше идвал никой друг. Послушахме известно време радио (на уши!) и се настанихме на двукатното дървено легло. Тогава (1933 година) наблюдателницата имаше само една стая и преддверие. Дуд като добър домакин отстъпи на мен и на Зорето леглата, а за себе си и за Здравко постла два дюшека на пода.

При последното вечерно наблюдение Дуд ни съобщи, че температурата пада под нулата и се появил слаб вятър.

Рано на другата сутрин бях намислил да правя снимки на изгрева, а Дуд щеше да извърши сутрешното наблюдение, но станахме непредвидено още по-рано. Навън се чуваше глъчка от орлетата (скалните гарги). Излязохме бързо и пред нас се откри занимателна гледка. Десетина орлета хищнически връхлитаха върху разхвърлялото на снега месо, късаха частици от него, отлитаха наблизо и издаваха пискливи крясъци, като че ли с тях изразяваха доволството и радостта си от този изневиделица паднал им пир. Дуд отиде и взе една пържола, помириса я и с учудване извика, че няма никакъв дъх. Месото се беше втвърдило и затова може би пернатите гостенки не бяха ни много ощетили. Дуд го захвърли в снега, прибра се в стаята и запали огън. По-късно поставихме в тигани една пържола за проба и я изядохме. Другите позарихме по-дълбоко, за да ги опазим от орлетата. Независимо от това имахме череп пипер и лимони. Така че изяждането на пържолите беше сигурно.

По-късно излязох навън да видя няма ли да се проясни в някоя посока за снимки, но мъглата беше обхванала върха изцяло, макар че беше извънредно светло. Тя като че ли беше съставена от милиарди микроскопични лампи. Може би е била тънък слон, през който слънцето едва прозираше.

И друго нещо ми направи впечатление: от върха на пирамидата, която отстои само на 7—8 метра от входа на наблюдателницата, от време на време изкачаха малки сини пламъчета, придружени с особени съскания, а по лицето си чувствувах, като че ли полепват паяжинки. Извиках приятелите да видят това явление, но Дуд ни каза веднага да се приберем вътре, защото това е признак, че въздухът е наситен с електричество — т, е. има опасност от падане на мълния.

Влязохме в наблюдателницата. Бяхме сложили в неголяма тенджера да се вари боб — за гарнитура на пържолите. Налага се да дам (предвид на случилото се) кратко обяснение на вътрешната уредба на стаята. Кухня, спалня, столова. всекидневна, канцелария и лаборатория — всички събрани в помещение 4 на 4 метра с едно изолирано коридорче. Вътрешните стени на помещението облицовани с хераклит и ламперия. Вляво от входа и в ъгъла — готварска печка за въглища. На съседната страна — миндерче и в следващия ъгъл малка етажерка — библиотечна. На нея беше поставен голям батериен радиоприемник, свързан с дълга многожична външна антена. До срещуположната на входа стена — работна маса, до нея в ъгъла — инструменти, уреди за наблюдения, а до съседната стена— двуетажно дървено легло. В средата на стаята бе инсталирана висока железна печка тип „Перник", но тя не се ползуваше, защото другата задоволяваше с нужната топлина.

Насядахме около трите свободни страни на масата и за да мине незабелязано времето за обяда, почнахме да играем на карти. Разположихме се така: с гръб до радиото, аз срещу мен Зорето, от дясната му страна Дуд и до него Здравко. Играта започна с условие падналите ще пълнят казана със сняг за вода, ще опържат по една пържола и въобще ще приготвят обеда.

Изведнаж стаята се обля с ослепителна светлина и се разнесе страшен гръм. Дуд падна като покосен на пода. Здравко скочи и успя да се залови за кревата. Зорето нещо извика и си закри очите с длани, а аз политнах по очи на масата.

Извиках:
— Какво става!

Никой не ми отговори. Опитах се да говоря, но с ужас разбрах, че съм оглушал и не чувах собствените си думи. Разбрах, че всички са пострадали като мен. Зорето откри очите си, но по движението на ръцете и главата, по израза на лицето му личеше, че много страда. Едновременно с това стаята се изпълни с отвратителна миризма на изгорял каучук. Погледнах към радиото, то беше пострадало доста, а кюнците на печката (в средата на стаята) бяха зачервени. Зорето притискаше очите си. Дуд се измъкна изпод масата, а аз излязох и донесох в един съд сняг, като показвах на Зорето да си слага снежни топки на очите.

Постепенно идвахме на себе си.

Припомних си, че една година преди това при един излет из Мальовишкия дял на Рила слизахме към Рилския манастир. Беше началото на април. От отразените слънчеви лъчи въпреки тъмните очила след слизането ни в манастира ние ослепяхме, като при това чувствувахме и силни болки. Случайно ни видя един очен лекар, който ни препоръча студени компреси. Това обясних на Зорето, викайки на ухото му, докато ме разбра. Най-малко пострадал беше Здравко и затова двамата приготвихме обяда. Откачихме и външната антена--„след дъжд качулка"! После боб с туршийка и крехка пържола, по чашка заешка кръв, компот от сливи и накрая кафе. Меню, достойно за Мусала!

Особено зле се отрази случката в наблюдателницата върху Дуд, който беше вече преживял и други гръмотевични бури, но тази мълния вътре в стаята му подействува така зле, че скоро след това напусна службата. Дълго споделяхме впечатления и преживявания. Зорето, който седеше с очи към радиото, забелязал как от него излязла една блестяща топка (кълбовидна светкавица) и се устремила към високата печка и повече нищо не можал да види. Вярваше, че само компресите са му помогнали да прогледне. По-късно цялата наблюдателница беше облечена с гъста защитна мрежа.

На другата сутрин Дуд слезе заедно с нас до хижата, откъдето предаде по телефона на своето началство за случката, а ние се сбогувахме с него и с планината.