Моите Планини - пътеписи, маршрути, истории, разкази, новини, легенди, хижи, екипировка
Начало Пътеписи Легенди Новини Галерия Уеб камери Връзки Забележителности Песни
Монблан
от 11.07.2008 до 26.07.2008
Добавен на: 12.11.2008

 

    Много българи ходят там, за това ми се искаше да дам и практическата информация, която имам. Разграничила съм я с друг шрифт.

 

    Най- сложното нещо в плана ми беше опитът за изкачване на Матерхорн (Matterhorn/M. Chervino- 4478) по Италианския ръб, което не се получи. Но се качих на няколко други по- „туристически” върхa - Брайтхорн (Breithorn- 4165), Гранд Парадизо (Mont Grand Paradis- 4061), Дом дьо Миаж (Domes de Miage- 3870) и Монблан (Mont Blanc- 4810) - траверс през Такюл и Муди.

Останалите снимки съм качила тук http://www.moiteplanini.com/album.php?aid=277

Ето една сателитнa снимкa в Google Earth, за да е по-ясно къде се развива действието.  По- нататък в пътеписа има и сканирани снимки на част от алпийстите маршрути в района на Монблан- не всички, само тези, които се намират около петте "нормални" пътища към върха. Ползвала съм гидовника на Франсоа Демилано "Сняг, лед и микс" .

Поглед на север. Реките, по които се върви за Матерхорн (Marmore) и Гранд Парадизо (Savara) се вливат в главната-Аоста (реката, покрай която е отбелязан пътя).  От другата страна на  билото, на запад, е Шамони.  Виждат се и два тунела- този, който свързва  Аоста с Шамони е Монблан, а другият, който свързва Аоста с Женева е Сан-Бернар.

Доста хора са ме питали  с каква екипировка съм била. Без да се ангажирам с препоръки какво трябва и какво не трябва да се носи ще кажа какво имах аз.

Чифт котки с хоризонтални зъби, пълен автомат. Единични зимни обувки Ласпортива. (По този въпрос- била съм там и с други единични зимни обувки Ласпортива и краката ми  поизмръзнаха. Разликата сега беше, че новите обувки бяха достатъчно големи, за да мога да обуя тънки чорапи и върху тях- едни по-специални дебели, които са шити от нещо като уиндстопер. Официалната препоръка е двойни обувки).  Гети. Термобельо- клин и блуза- от естествена материя (иначе след няколкодневно носене не се трае). Дишащ панталон, който не пропуска вода и има ципове отстрани. За всеки случай- поларен панталон (по някога става много студено). Полар. Тънка пухенка за под дишащото яке и дишащо яке. Маска за лице, хубави очила, шапка. За ръкавиците- чифт поларени с пет пръста, с които можеш да си готвиш и т.н. Едни вътрешни с едни пръст (моите са поларени, става и от тепана вълна) и едни по-сериозни лапи за външни. Нося си и едни химически неща, които приличат на пакетче за чай и се слагат под ръкавиците. Отделят топлина шест часа и струват шест лева. (В Алпите не съм ползвала, но в Андите се случи едно лошо време на слизане и изхабих два комплекта, за да си опазя ръцете).   Бях с един алуминиев пикел (две сечива ми дотрябваха само на стената на Муди, но стана и така). 20 метра 8 мм. въже, седалка, няколко карабинера, без каска (не се прави така), чувал за -37 градуса (може и по-нормален), палатка "Отнесени от вихъра" (не успя), термос, който се носи на върха с нещо топло и сладко, примус за целта, общи лекарства (не съм разнасяла такива за височинно изкачване), щеки, добър крем за слънце...

***

  

Та в ранни зори на 11 юли 2008 се заех с нелеката задача да събера в 60-литровата раница всичко това. Стана 23 килограма, което идваше в повече на моето тегло от 45. Но в последствие парадоксално се оказа, че точно някои от нещата, които не взех, ми дотежаха най-много.

Много спонтанно се получи. Принципно първоначалната ми идея беше да ида сама. После се намериха и  други хора с кола, които се отказаха ден преди тръгването- един имал работа, друг не искал без кола, трети не помня какво беше...

Тичешком стигнах до автогарата, купих си билет за Милано, хвърлих раницата в багажника на автобуса и се събудих след час на Българо- Сръбската граница. Там чух един разговор, който стана емблематичен за бъдещата... да го наречем проява:

„Десет евро!”- каза митничарят на нашия шофьор. „За какво?!”  „Иии, нищо не правим...”



    Денонощие по-късно бях в друг автобус, който завой след завой набираше височина към Червиня - селцето под Матерхорн. Долината светеше, а върховете бяха в гъсти облаци. Бях залепила носа си за стъклото, трепвах при всяка нова гледка. Нямах търпение да видя на живо върха от шоколадите „Тублерон” -почти перфектна четиристенна пирамида. Това трябва да е една от стените! Съвсем близо до нас е, затваря долината изведнъж. Мислено продължих двата ръба към върха. Възможно ли е да е толкова висок?
   Облаците започнаха да се вдигат. Югоизточният и югозападният ръб се издигаха към небето все по-стръмно, страх ме беше да си представя къде ще се съберат.
Последна спирка. Първите капки дъжд затракаха по качулката ми, докато шофьорът кавалерски се опитваше да ми помогне да си сложа раницата.


Тогава видях върха. Ужас! Много е хубав, ама как ще го катеря?


   Чак такава дивотия не бях правила, много ми се искаше да изживея нещо такова. Но си ме беше страх. А и, както ми обясниха, ако умреш няма да можеш да се катериш.

   Тръгнах към „Дома на гидовете”. Една жена ме покани да вляза. За пръв път се почувствах неудобно да кажа какво искам да направя.
„Какво?!”, възкликна тя и подскочи от стола. Но бързо промени тона. „Седни, ще ти покажа прогнозата за времето. Никой не се е качвал там от седмици, дори по Швейцарския ръб. Той е много по-лесен, нали знаеш?”


Линк към по- детайлна снимка: http://moiteplanini.com/_temp/pf/malak_zmei/scan0003.jpg

   В следващите два дни щеше да натрупа още сняг, после предвиждаха един хубав ден.
Какво да се прави?  Ксерокопирах си разни неща, купих си и няколко карти на Монте Роза. После изчезнах от селото, за да потърся място за палатката. Валеше все по-силно.
На другия ден беше още по-зле. Реших да се кача до прохода Теодолино, който е на билото - граница между Италия и Швейцария. Да се аклиматизирам, да почакам по-хубаво време и да видя дали пък някакви нормални хора ще тръгнат по Хьорнли (от там можех да сляза на север до хижата за половин ден и да пробвам и аз на следващия).
Доста стръмничко, а за раницата не искам и да си спомням. Имаше моменти с красиви панорами, но общо взето дъжд и мъгла. Над 2600  го обърна на сняг и мъгла. Бях на около два часа от прохода, когато мъглата стана непрогледна. Маркировка нямаше, тъй че тръгнах по линията на един изоставен лифт, на края на който намерих барака. Със здрави прозорци и легло, чудничко. Няма да опъвам палатка или да давам пари за хижа.


   Последва такава буря, че не си показах носа две денонощия, ако не броим акциите в пълна екипировка, включително скиорска маска, с цел ходене до тоалетна. Та имах доста свободно време да си огледам картите и описанията. Всъщност, Италианският ръб щеше да ми е много труден дори при идеални условия. Знаех си го отдавна, а и не е като да не ми бяха казали.


   Качиш ли се идва най-важното - слизането. За целта имам двадесет метра въже, което е много малко (стига за десет метра рапел и често поражда едва ли не философски мисли- ще да са към школата на циниците- на какво да го пуснеш).

   Общо взето планът беше, ако съвсем не мога да сляза по Хоьрнли (все още си мисля, че би се получило) да си викна някой от хеликоптерите, които дежурят там постоянно, и да им обясня, че съм се изгубила :). Да има и от тях някаква полза, не само да се въртят около мен като лешояди. (Гонят се, като вдигнеш една ръка, кацат ако вдигнеш две). 

   Когато времето се оправи се качих на прохода. Както предполагах и Швейцарският ръб беше станал на нищо.

   В този ден отидох на съседния Брайтхорн, порадвах се на слънцето и тръгнах надолу с цел да сменя планината. Наоколо има още доста красиви върхове, няколко са над 4000 м., но трябваше да мъкна всичко от хижа на хижа, за да мога да ги обиколя. А са над различни долини, вариантът да съм с палатката долу и да ги качвам за един ден също беше сложен. Не си заслужаваше, при положение, че масивът на Монблан е съвсем близо. Е, Дюфор (Dufour- 4634) си струва, но нормалният му маршрут е от Швейцарската страна, която избягвах.

Панорама на изток от Брайтхорн. Най-отпред  е Среден Брайтхорн, а веднага след него вляво  е Източен Брайтхорн. Леко вдясно от тях започват: Рока Нера, следва вр. Полукс и най-високият от тази редица - вр. Кастор. После се тръгва наляво и след спускане следват Лискам-ите /Западен и Източен Лискам/ - виждат се като двуглав връх в средата на снимката.
Вдясно от тях си личи Пирамид Винсент, а точно зад Лискам-ите се крият Корно Неро, Лудвигсхое, Балменхорн и Пунта Парот.
Вляво от Лискамите са и останалите четири и най-високи от видимите на снимката върхове на масива Монте Роза, а именно: Пунта Гнифети /с най-високата хижа - Маргерита/, Пунта Цумщайн, третият и най- остър е първенеца на масива - Пунта Дюфор /или Дюфоршпитце/, а накрая е вр.Норденд.



Връх Брайтхорн е известен като най-лесният четирихлядник в целите Алпи. Не, че не можеш да си го направиш и труден, но близостта му с Малък Матерхорн (Klein Matterhorn- 3883), до който има лифт от Швейцария, го прави лесно достъпен. От горната станция на лифта се качва за час, час и половина. Не е много стръмен, но е нормално да си с котки и пикел. Всъщност, почти през цялото време се върви по ледник и съответно хората там обикновено са вързани един за друг през няколко метра. Така, ако някой попадне в пукнатина другите би трябвало да го задържат.  Добре и да се знае и  как се прави полиспаст за да се извади. Това е нормалното поведение при ходене по ледник.

От хижа Теодолино до Малък Матерхорн пък се ходи за около час и половина- два по ски писти, където постоянно тъпчат рак-траци. Но, за ужас на скиорите, някои „алпинисти” не се развързват и там.

http://moiteplanini.com/_temp/pf/malak_zmei/scan0002.jpg

На връщане исках да видя Малък Матерхорн и стигнах на тридесетина метра под върха, където започваха едни широки метални стълби. Казах си, че поне на този няма начин да не се кача, но начин се намери. Някакъв човек ми заобяснява, че било затворено и нямам право да ходя там.

 Уф, "И тука е така"... :)


   Хижа Теодолино остана единствената, но която спах по време на престоя ми в Алпите. Струваше ми само десет евро, защото им показах членската си карта на Българска федерация по катерене и алпинизъм, която пък е член на UIAA. Любопитно нещо за тази карта е, че не служи за почти нищо в България- може би защото не сме в Алпите.

   На другия ден слязох в долината на Аоста.

   На път към тунела Монблан реших да се отбия до друг известен четирихилядник- Гранд Парадизо.


http://moiteplanini.com/_temp/pf/malak_zmei/scan0005.jpg

   Къмпингът беше доста пренаселен, но пък откога не бях виждала топла вода, ако не броим тази за спагети и кафе.

   Проблемът с Парадизо е, че до него се стига сравнително лесно и съответно желаещите да се качат са много. А последните двадесетина метра до върха са катерене от към втора категория по един ръб и хората се изчакват доста. Понякога и с часове.

   Иначе след хижата също се върви по ледници. Доколкото разбрах преди години нормалният път към върха е бил друг. Само че ледниците са се разтопили доста и този маршрут е станал твърде опасен поради цепнатини и каменопади. 


   Та реших да се изкатеря възможно най- бързо, преди организираните групи да са довтасали. Освен това прогнозата беше, че времето ще се развали следобеда.
Навих си часовника за един през нощта. Когато звънна... както и да е, навих го отново за четири.
Тръгнах нагоре с доста добро за мен темпо- в раницата имаше само термос, шоколад, котки и пикел. След час и нещо бях на хижата. Цялата светеше, в почти всеки прозорец се виждаха хора, които размотаваха въжета, слагаха котки или просто се щураха. Бяха може би стотина души, още поне толкова светлинки се точеха по склона. Влязох в столовата, за да почина за минутка- две и станах свидетелка на сърцераздирателна сцена. Група французи се изнасяха навън без почти да са си пипнали закуската, защото водачът крещеше, че закъсняват за върха. Филийки, кашкавалчета и пастет, кафе, мляко и едни страхотни комфитюрчета... Сега разбрах защо тези хора постоянно вдигат революции. Направих каквото можах, но следващата група изхвърли доста от тези неща, разчиствайки масата. Приятели, къде бяхте тогава?! :)

   Големите групи вървяха доста бавно. Всички бяха вързани, което май доста пречеше на повечето хора.
След морените сложих котки. Склонът стана още по-стръмен и успях да изпреваря и първите тръгнали с водач групи. Слънцето изгря.
Хубаво ми беше. Планините наоколо да доста по-ниски и се вижда надалеч- Монблан и Матерхорн, проходът Сан-Бернар и какви ли не други привлекателни и неясно какви неща.


Няколко свръзки си спретнаха гоненица. Петимата французи, които бяха първи, успях да изпреваря малко под върха. Мотеаха се за да си фиксират въжето. Само че се оказа, че трябва да ги чакам горе- нямаше кой да ме снима.


Заслизах по най-бързия начин, защото духаше доста, а не ми се занимаваше да се обличам. Час по-късно видях как горе се образува опашка, която нямаше да мине  дълго време.


   Към обед слязох в къмпинга, изкъпах се и потънах в чувала. Дъждът приспивно затрака по палатката.
Другият ден беше дъждовен.

   Минах тунела Монблан и слязох в Шамони- „столицата на алпинизъма”.
   Обичам този град. По улиците му скиторят хора с огромни раници и чудна екипировка. Често се блъскат в разни неща, защото зяпат околните планини. А те, не ще и дума, са си за зяпане.
Магазините за градски дрехи не са много, за сметка на това е пълно с такива за пикели, каски, палатки и лепенки за всички части на краката.
   Има Висше училище за планински водачи и Дом на гидовете със страхотна библиотека. По средата на салона, в който няколко водачи дават безплатни консултации, има  голям макет на масива Монблан. Седи под едно стъкло, на което винаги могат да се видят отпечатъци от пръсти там, където долу стърчи някой висок връх. 
   Седнах на пода, за да си сваля раницата и един много симпатичен мъж веднага ме покани да седна на някой стол...все пак. Явно надушваше, че ще трябва да ми обяснява доста неща, през което време няма да го закачат за глупости.
   Преди Монблан исках да пробвам Дом дю Миаж. От там през Бионсе (Bionnassay- 4052) може да се качи и самия Монблан, но някои от местата преди и след Бионсе са доста проблемни и не ми се искаше да го правя сама.
   Идеята ми беше да се кача до Миаж и да сляза за един ден, без да спя на заслон Конскрит. Това е малко кофти, защото се събираха 16-17 часа ходене и драпане, а ледникът Тре-ла-тет е далеч по-нацепен от останалите, по които бях до сега.
   Оказа се, че за този маршрут има няколко страници с хубави снимки и схеми, някои от които ми трябваха много. Беше показано къде най-често има пукнатини и как се заобикалят.


   Човекът се опита да ми ги снима, но  онази машинка явно беше на друго  мнение. Помоли своя колежка да му  помогне, но тя му отговори, че този  гидовник има авторски права и е абсолютно забранено да го копира. Нарушителят направи разбираща физиономия, която бързо се измени до своята противоположност, след като тя му обърна гръб. Измърмори нещо като „пашли нахуй”, натисна всички копчета на ксерокса едновременно и след няколко секунди ми подаде страниците със самодоволна усмивка.
    Доставих си удоволствието да изпия едно кафе на площада, докато чаках влака за Сент- Жарве. От там хванах стоп към Контамин. За разлика от Италия, цените на билетите във Франция са просто отчайващи. За Швейцария не ми се и обяснява. Та след като ми поискаха пет евро за петнадесет километра махнах на първата минваща кола и хората ме взеха и ме закарха. От тогава до края на пътуването процедирах все така. Ставаше много по-бързо, отколкото да чакаш рейсове и влакове, а и се запознах с какви ли не образи.
    В къмпинга се хванах на бас със собствениците, че ще се върна от Дом дьо Миаж до десет вечерта на другия ден. 
     Тръгнах в един и половина, но направих тричасово изгубване още в гората. Стъпих си на маркировката на съмване и продължихме към заслон Конскрит с петима бъдещи планински водачи, тръгнали да катерят нещо в района. Хубаво темпо дадоха и наваксах част от времето. (Аз също бях завършила такъв курс няколко месеца преди това. Само че нашите са по девет месеца и не дават право да водиш хора там, където има катерене и ледници. Техните са по четири години).
Навих се да си купя GPS. На такива места си трябва да знаеш ТОЧНО къде си. Поне може да те върне по същия път. Имах късмет с хубаво време, но при мъгла би било много различно.
Схемите ми свършиха чудесна работа и напредвах бързо между ледените пукнатини. За разлика от другите места, на които отидох, тук нямаше жив човек. Какъвто и да е човек, де.


   Това е въпросното било, но гледано от другата долина. Аз излязох на Col des Domes и трверсирах до col de la Berangere.

   Качих Миаж в два следобед. Позяпах Бионсе няколко минути и падна мъгла. Искаше ми се да ида и до col Infranchissable, но нямаше смисъл, а и времето напредваше. Мъгла имаше само по върховете.


   Долу по ледника беше тихо и топло. Уф, твърде топло. Първо трябваше да си правя пъртина в мекия сняг, а когато стъпих отново на леда тази планина... абе оживя и почна да ме замеря с камъни. Всичко пукаше и трещеше.
   Юрнах се да тичам надолу, прескачайки по- тесните пукнатини. Те това не може да стане, ако си вързан. От време на време спирах да снимам, защото беше просто неземно красиво. За около два часа се разкарах от ледника, но продължих да бързам към касата бира.


   Изпих една и отидох да си легна. Разправях, че по ледник се тича много по-бързо, отколкото по камъни (като за целта не знам защо реших  да говоря във всички минали  времена във френския, за които знаех или просто бях чувала) и май ме помислиха за пияна. Та оставих касата на отбора по планинско бягане, който си лагеруваше тук. Тези бяха единствените, които още от самото начало считаха начинанието за възможно.
   Франция си има доста хора, които се занимават с планинско бягане, колоездене и други такива. Истинско удоволствие е да гледаш как някой просто си кара по баира с тридесетина километра в час или профучава на спринт покрай теб и се скрива зад близкия връх. 

   Занизаха се дни с хубаво време.


   Върнах се в Шамони, където посъбрах информация за предстоящия траверс: Егю дю Миди- Такюл- Муди-Монблан (Aiguille du Midi- 3842; Mont Blanc du Tacul- 4248; Mont Maudit- 4465; Mont Blanc- 4810). Ще съм с лифта до Егю дю Миди (37 евро еднопосочен билет и 38 двупосочен) и с цялата екипировка ще слизам до Кол дю Миди (Col du Midi- 3532), където ще опъвам палатка на ледника. Съответно трябва да се върна по обратния път.

http://moiteplanini.com/_temp/pf/malak_zmei/scan0003a.jpg

   Това ще да е от север- северозапад. Аз следвах лилавата линийка на билото. Най- проблемната част е краят на изкачването на Муди (върхът, близо до прегъвката). Такюл е най-левият връх.

    Ето какво пише за този траверс в гидовника: "Изкачване на Монблан, траверсирайки реброто на Монблан дю Такюл, излизане на премката за връх Муди (на северозапад от Муди) , последвано от премката Бренва.  От премката Миди (Col du Midi) тръгнете по склона на Такюл (35/40 градуса наклон) до основата на голяма ледена пукнатина (crevasse), наречена "la rimaye du Tacul" (няма такава дума в речника, може би защото рядко се срещат такива пукнатини :). Тя е най-вероятно отворена и трудна за преминаване. Продължете директно с тенденция на дясно до реброто на Такюл- 2 ч. 30 мин. От това ребро (4120 м.) слезте до премката  Муди и тръгнете по северния склон на връх Муди. Едно първо "rimaye" прегражда склона (4170 м.), има и второ такова преди връхната стена (50 м., стръмна, средно възможна с помощта на сечива?!) на 2 ч. 30 мин. селед реброто. От премката  (4345) траверсирайте югозападния склон на Муди до премката Бренва (4303 м.).Продължете към стената Коте (Mur de la Cote), която е най-вероятно заледена. Траверсирайте я ... някак си по-нежно, минете през Малките Червени Скали (Petits Rochers Rouges- 4577 m.) и изкачете склона на Монблан -2 ч. Общо 7 часа от Премката Миди (където горе-долу е и хижата).

На горната снимка се вижда и още един маршрут към Монблан- този от хижа Гран Мюле  към заслон Вало. Това е първият маршрут, по който е бил качен върха, но сега не е много популярен. Използва се главно от скиори и казват, че е целият в цепнатини.

 

От Егю дю Миди се слиза до най-десния край на снимката (в горната част е стръмно) и се продължава на ляво по хоризантала до равното място под хижа Космик. Това, ако ще сте на палатка. Хижата е скъпа.

Същото нещо, погледнато от Италия- югоизток. Най- вдясно е Егю дю Миди, Такюл не личи добре, следва Муди и Монблан.

 

Също поглед от Италианска страна. Най- вдясно е Муди, Кол де ла Бренва , Монблан и Монблан де Курмайор.

 

Така се ходи до Монблан де Курмайор, когато си вече на Монблан.

 

Монблан от юг

Отново поглед от Италия, но наблюдателят е минал по на запад. Тук вече се вижда още един "нормален"  път, наречен "Маршрут на Папата".  От хижа Гонела (кръгчето до прегъвката) се излиза на Дом дю Гуте (върхът в ляво от прегъвката) и се продължава по "класическия".

Ето го по-детайлно.

Наблюдателят гледа от северозапад. Това е "нормалният" път към върха. От хижа Тет Рус (кръгчето под стената) до хижа Гуте (кръгчето на билото) се минава по маршрут 619. (За маршрут 619 в гидовника не пише почти нищо- че е от категория II PD, дълъг 650 м. и да си купим туристически пътеводител). На места там има метални парапети. До Тет Рус се ходи от Ни Дегъл (Орлово гнездо- кръгчето долу вдясно), което е последната спирка на зъбчатата железница.

Нормално към върха се тръгва много рано сутрин от Гуте, изкачва се Дом дьо Гуте (най-високият връх на снимката), слиза се до заслон Вало и нагоре. Съвсем възможно е първия ден да се иде направо на хижа Гуте и на втория да се качи върха, но този вариант си има и своите рискове- човек да не се аклиматизира добре , да му е лошо и да няма сили по пътя към върха, особено след Вало. Друг сериозен проблем са някои изключително ронливи участъци между Тет Рус и хижа Гуте, които е добре да бъдат преминати рано сутрин (с повишено внимание да няма хора точно над нас -трудна работа- и каски на главите). Стръмно е, но е по-добре човек да е без щеки, за да стъпва по-прецизно и да намали риска да падне или да бутне камък. Та по- сигурно е да се спи и на хижа Тет Рус (3167 м., показана на снимката). В пиковия сезон това става с предварителна резервация.

Приятели са ми споделяли, че цeните в Тет Рус и Гуте са 25 евро. Ако се спи на палатка до хижата се плащат няколко евро за използването на тоалетните и т.н. Има и един заслон по пътя между Ни Дегъл и Тет Рус, който е на около 2800 м. и също може да бъде ползван. Могат да се спестят пари и от билет за теснолинейката, който по спомени също беше между 20 и 30 евро. Преходът е около пет часа и за един ден може да се иде на Тет Рус.                                                                                                                                                   

Монблан, поглед от запад. Най в ляво е Беранжер, следват Миаж, Бионсе, Дом дю Гуте и Монблан. През Миаж и Бионсе минава най-сложният от петте "нормални" пътища до върха. Цялостно го оценяват на III D... не, няма да преведа това описание...

 

Ето го, гледан от Миаж. В най-ниската точка е заслон Дюрер.

Това е слизането от Миаж до Дюрер.

...и качването от Дюрер до Бионсе.

И три снимки от едно предишно изкачване по "нормалния маршрут". От ляво на дясно: Миаж, Бионсе и Гуте. Заслон Вало е надолу по склона.

Поглед от Вало в обратна посока- на изток. Ясно личат Егю дьо Миди и Монблан дьо Талюл.

Поглед от заслон Вало към Монблан. По този път се върви при четири от петте "нормални" маршрута към върха: Нормалният нормален, през хижа Гранд Мюле, през хижа Гонела и през връх Бионсе. Само този от Егю дьо Миди минава мякъде по левия склон на хоризонта.

 

  http://moiteplanini.com/_temp/pf/malak_zmei/scan0001.jpg

 Не му е мястото тук, но ето и един линк към част от сканираната карта на Гросглокнер: http://moiteplanini.com/_temp/pf/malak_zmei/scan0004.jpg

За височинната болест.

Нормално е човек да попрочете по този въпрос, ако ще ходи на такава височина и не е информиран. Ще кажа накратко каквото знам от алпинисти с повече опит и новата книга "Планинска медицина". Работата е там, че на Монблан налягането на въздуха (и на кислорода в него) е около два пъти по-ниско, отколкото на морското равнище. Проблемът не е толкова, че кислородът e по-малко, колкото че дробовете ни не могат да го усвоят добре заради по-голямата разлика в наляганията в тях и отвън. Нарича се хипобарна хипоксия.                                                                                                                                                                                             Организъмът си има конпенсаторни механизми за това и на първо време ускорява дишането си и покачва пулса. За по- дълъг период от време успява и да увеличи количеството червени кръвни телца и доста други работи, което е известно като процес на аклиматизация

 Някои хора се справят по-бързо от други, но и на най-тренираните и генетично предразположените им трябва време.                                                                                                                                                                     Какво може да се направи, за да се аклиматизираме? На първо място- да се изкачваме постепено и да избягваме преумора.                                                                                                                                                               Друго много важно нещо е да се пият достатъчно течности, защото кръвта се сгъстява.                   Ако не сме аклиматизирани в най-лекия случай се чувстваме по-слаби физически и ни боли глава. Често нямаме апетит, гади ни се или не можем да спим добре. Измръзва се по-лесно. Тези неща отшумяват, когато престоим ден- два...три на същата височина или пък слезем по-надолу.            Могат да се получат усложнения, които налагат да слезем възможно най-бързо на височината, на която за полседно сме били здрави или дори по-ниско.  Това най- често са начални симптоми на белодробен отток -затруднено дишане, дори когато се намираме в покой, и кашлица. Сухата кашлица се среща често във високата планина (когато я налазят хора :) и обикновенно не е симптом на белодробен отток. Но с развитието му се появяват хъркащо дишане, свирещи хрипове, мъчителна кашлица с пенести храчки, примесени с кръв. Не е изключено човек да развие белодробен отток на такава височина, чувала съм за много случаи на хора, евакуирани с хеликоптер от алпийски хижи. Обикновено се случва през нощта, защото тогава човек диша по-леко. А и принципно симптомите на височинна болест се усещат не веднага, а 6-12 часа след като сме се качили на по-високо, т.е. през нощта и на другия ден. Белодробният отток завършва със смърт, когато се диагностицира неправилно и не се вземат мерки за слизане, или пък просто това не е възможно. Добре е пострадалият да не полага физически услия и да е добре облечен, защото  хипотермията повишава артериалното налягане в белите дробове и влошава нещата.    Друго по- опасно, но по-рядко срещано усложнение, е мозъчният отток. Първоначално се появяват затруднения човек да се движи в права линия (добър тест е да се пробва на пети) и в рамките на дванадесетина часа (много по-бързо, отколкото при белодробен отток) се стига до силно главоболие, повръщане, неадекватност, сънливост, кома и смърт. Човек, който не може да върви в права линия (и преди това не е изпил три бири, примерно) трябва незабавно да слиза надолу с придружител.  

Има лекарства , които забавят тези усложнения, но не ми се струва коректно да пиша за такива неща.    

     
***

В Дома на гидовете се засякохме с Черен Жоро - един от хората, които бях тормозила още в България да ми обясняват разни работи за маршрутите. И този, който захващах сега, не беше съвсем за соло, но му прозвуча доста по-добре от първоначалното ми желание да мина през Бионсе.


   Лифтът до Миди ме впечетли много. Една кабинка събира около 30 души, които стоят прави. Това съвсем не е неудобно, тъй като пътуването от 1035м. до 3777м. продължава едва 16 минути. Освен това гледката от прозорците би накарала почти всеки човек да стане на крака така или иначе- от любопитство, възхищение или просто страх.


   Горната станция се намира на скална игла. Доста са я разпробили отвътре- има магазини, ресторанти и асансьор до високата кула на върха.
Ако видиш снимка на хората горе можеш да решиш, че е правена на коледния карнавал в някоя лудница. Малки япончета по къси панталонки, жени в скъпи кожени палта и алпинисти, окичени с инвентар, небрежно се разминават по стълбите.
   Само последните обаче могат да напуснат кулата. Някои директно на рапел през терасите, повечето по един тесен стръмен ръб, който слиза до Кол дю Миди.

 

   Зачудих се дали да не помоля някого да се вържа с тях до платото долу, защото при едно подхлъзване с тази тежка раница и при този наклон вероятно бих спряла някъде в Шамони. Но пък следите бяха доста добри, та реших, че е малко вероятно. А и е кофти, когато хората не се познават и съответно не си вярват - сигурно повечето биха ми отказали. Не от лошотия, просто от предпазливост. Бавна или грешна реакция на един човек може да убие и останалите. (Дефакто хората вървят вързани един след друг, ако един падне задният трябва да скочи на другата страна на ръба).


   Слязох внимателно надолу, стискайки пикела. Не беше трудно, нито кой знае колко страшно. Двете съседни групи ме наблюдаваха, но никой не каза и дума, докато не слязохме на платото. После подхванаха песничката „Ама ти защо сама...”. Те щяха да спят на хижа Космик, която е съвсем близо. Аз останах на ледника и започнах да си окопавам палатката.



   За щастие съседите ми, англичани, бяха ентусиасти и ми помогнаха. Помолиха ме да се разкарам, че съм заемала място, взеха четири лопати и за няколко минути палатката се скри от хоризонта.


  

   До залез оставаха 4-5 часа, но те ми бяха предостатъчни да си спретна най-голямата дивотия за цялото ми пребиваване из Алпите.
   Тръгнах на едно малко траверсче близо    до Такюл. В гидовника пишеше, че се качват три връхчета от четвърта категория и се пускат десетметрови рапелчета.                                                             Пишеше и за някакви ленти, ама кой ти разбира какво пък за тях, като е на френски.
   Качих аз първото и второто и дойде момент за рапел. Лошо няма, 20 м. въже стигаха точно до където исках. Ама трябваше да го пускам през един камък, където си беше редно да оставя лента и да го прекарам през нея. Не, че не бих оставила, но нямах. Плюх веднъж срещу вятъра да не се оплете въжето при издърпването и слязох по него. А то взе, че се заклещи... Дърпах ли дърпах- не. И задуха един вятър, не издържах със свалени ръкавици и двадесет секунди.   Исках да се изтегля обратно по него с два прусека... какво ти. Въжето беше почти толкова дебело, колкото и те, но за сметка на това пък заледено. Изрових си от портомонето един 3мм. прусек, който ми бяха подарили вместо мартеница- „да си жива и здрава и не изхвърляй това...”      Той хващаше, но ръцете ми измръзнаха съвсем и реших да търся друг вариант, защото трябваше да минавам и през един таван, нямаше да мога да си помагам с краката и както бях премръзнала можеше да стане съвсем зле и да увисна там.
Реших да зарежа въжето и да кача и третия връх. Стоплих се, докато го правех. Да, ама и там ми трябваше въже, за да сляза. Откатерих до премката, напсувах се и тръгнах да слизам по един улей.
Това е най-безумното място, по което съм слизала. Определено ми трябваха две сечива. Улеят беше широк и слизах не право надолу, а така, че по възможност на десетина метра точно под мен да няма камъни. За толкова се надявах, че може и да спра ако спра изобщо. Беше около петдесет метра, но когато слязох вече ми беше топло.
   Отново качих двата върха и си стигнах до въжето. И, що да видя, двама французи тръгнали да пускат рапел по него. Искали да слязат до премката и да не качват следващия връх, а да минат като мен. Опитах се да им обясня, ама тези бяха от французите, които не ми разбират френския. А английски не искат и да чуят. 
   Изчаках ги, прибрах си въжето и се върнах в лагера. Седнахме да ги зяпаме с бинокъла на англичаните. Мотаха се сумати време на премката, тръгнаха да катерят отсрещния връх, не успяха, оставиха два френда и слязоха. Засмях се на глас като си представих как някои родни алпинисти веднага тръгват нататък, за да почистят скалата от тези стодоларови боклуци.


  Почнах да кроя планове как да ги сваля, но в крайна сметка реших, че е по-добре да си лягам. Утре щях да качвам Монблан...

   В палатката беше съвсем тъмно. Събудих се минута преди часовникът да е звъннал- 01:59. Ясно си спомнях съня си: няколко премръзнали снежни човеци гонят пухения ми спален чувал към Монблан дьо Такюл с очевидно неплатонични намерения. Но и с никакъв шанс да го хванат, вятърът е ураганен.
Като слушах какво става навън май сънят имаше доста общо с истината.
   Тръгнах да си правя кафе. Уф- бурканът е почти на свършване, а аз не мога без кафе! Я, гледай ти, то било без кофеин. А аз съм си се будела всяка сутрин все с него. Луда работа...
   Я да си лягам, дано времето се пооправи. Мога да тръгна и по-късно- снегът е сравнително стабитен, а до горе ще са около шест часа.
   В осем сутринта вятърът беше много по-слаб. Никой не беше тръгнал да качва Такюл сега. Това е време, по което следва да си на върха, а не да тръгваш от лагера. Разминах се с няколко премръзнали групи, които слизаха, без да са успели. Ходеят като пияни, настъпват си въжето с котките, държат си пикелите както им падне, че и в раницата. Тук няма ръб да се метнеш на другата страна, ако партньорът ти падне. Просто стръмен склон, а както оставят толкова въже да им се мотае из краката и повечето са с прибрани пикели подхлъзването на един вероятно би значело падане за всички. Те ме гледат с недоумение защо съм без въже, аз тях защо са със...
„Знаеш ли, че си сама?”- пита ме някаква жена.
   След Такюл не срещнах никого освен двама холандци. Качили Монблан по ръба Френе и вече слизат. Развързани и с тичане, че бързат за Айгер. Само тези не се изненадаха, когато ме видяха.


   Такюл е доста лавиноопасен връх с много  козирки и сераци по склоновете. Стръмничък е, трябва си да държиш пикела като за падане и да си внимаваш в краката. Иначе имаше пъртина и не беше трудно. На същинския връх се качих на връщане, маршрутът не минава точно през него.

Следващият връх по траверса е Муди. Там е най-проблемната част- около 60 м. стръмен склон. Около 70 градуса може би, с лед на места. Имах късмет- някой беше фиксирал към 30м. въже в долната част. Другите метри си ги качих така.

Поради това, че доста туристи без сериозен опит в зимната планина напоследък ме питат дали, според мен, става и за тях, ще си позволя да напиша и тук какво мисля. Не, не става, защото по маршрута има много места, които изискват незабавна реакция при подхлъзване. А тя се тренира, хората я нямат по рождение. Ето един мой пътепис с такива патила: http://www.moiteplanini.com/story/iglustroene_i_solov_musalenski_travers.html

Следват три снимки на Никси, който се качи по същия маршрут на другия ден:

Това е към карая на проблемния участък.

След изкачването на Муди. Монблан на заден план.



Духаше силен вятър. По норналният маршрут, където обикновено е пълно с хора- пътят през Гуте и Вало- се виждаха само четирима души. Двама от тях точно се качваха и се снимахме взаимно.

Панорамата е наистина красива. Само че времето не предразполагаше към съзерцание. Бях много доволна, че изкачването свърши и вече мога да слизам надолу, където е по-топло. До въпросната стена на Муди го направих с тичане, което ме сгря, а после беше завет. Към Такюл пък се оправи съвсем и се съблякох по клин и тениска. Около четири следобед стигнах палатката и блажено се опънах на шалтето за да се попека на слънце.
Зяпах красивите планини и англичаните, които не бяха мръднали от лагера, но пък бяха построили и стена около палатката си. После се прибрах и съм заспала, когато Никси ми звънна и ме заразпитва къде съм точно. После каза да изляза от палатката и след като изпълних тази му молба без въпроси го видях пред входа с телефон в ръка. Иха, имам си гости!
Почти не се познавахме. Той беше един от хората, който мислеше да идва, но се отказа заради липсата на кола. Сега беше решил да обиколи набързо и да се аклиматизира за Елбрус.                                                         Искаше да качва Монблан на следващия ден, защото за после предсказваха лошо време. Но нямаше аклиматизация и съответно го болеше главата. Тръгнах да топя сняг за супа. На високо трябва да се пие много вода.
Зарадвах се, че срещам познат човек. Много по-различно е от обикновените срещи за размяна на поздрави и няколко думи. Не мога да кажа, че ми е било скучно. Но това постоянно взимане на решения- най-вече къде какво мога да си позволя да правя, беше малко изморително.
Не съм чула кога Ники е тръгнал към Монблан. Аз се събудих доста по-късно и отпраших в посока Гранд Жорас. Отдавна бях решила да не правя опит да го качвам.


Времето беше перфектно. Разходих се до хижа Торино, която се пада вече в Италия. Този маршрут е перфектен за разходка ако сте решили да се аклиматизирате със спане на Космик.

Качих се и до Дан дю Жан- нямаше начин, не ме свъртя.

Монблан, поглед от хижа Торино.

Исках да се върна по-рано, за да видя как е Никси и да можем да хванем лифта още днес, ако не му е добре. Но се позабавих и се върнах едва към пет следобед, а последният официален лифт щеше да тръгне след час. Беше дошъл преди малко, лежеше пред палатката и гледаше разсеяно. Беше се качил. Съгласи се, че трябва да направим всичко възможно да хванем лифта. Още една нощ горе щеше да му е кошмар, а ако времето се развали можеше да не заминем и на другия ден.
Неговата раница беше горе-долу колкото моята. Отначало вървеше с мен, но явно му беше много зле. После стигнахме голямото катерене и той изостана. По радиото, което се чуваше оттук, взеха да съобщават минутите до тръгването на лифта. Вече знаех, че е абсурд да го хванем, но също и че за персонала има още една кабинка. Само че обикновено не се съгласяваха да качват външни хора. Но аз на пук не губех надежда. Не можех да си поема въздух и мускулите ми се напрягаха до болка. Нормалният лифт замина.
Половината персонал се беше събрал на терасата да ни гледа, в резултат на което другата половина не можеше да си свърши работата толкова бързо, колкото им се искаше и кабинката им не тръгваше. Горе хвърлих моята раница. Те казаха, че могат да забавят лифта още около пет минути. Никси беше в подножието на най-стръмната част от ръба. Върнах се и взех и неговата раница. Като в сън крачех нагоре и гледах отвесите от двете ми страни. Няколкото свръзки, които вървяха срещу мен, мълчаливо се свличаха по тях- един наляво и един надясно, оставяйки ме да прескоча въжето им. Само им кимвах, не можех да кажа и дума. Стигнахме точно навреме. Помня, че ни попитаха от коя държава сме, но май не успях да отговоря.

Поосвестих се някъде след междинна станция. „Искаш ли бира?”- попита Никси. Мислех, че се майтапи, но той наистина извади една кутийка от раницата и ми я подаде.
В Шамони се срещнахме с още петима българи, мои приятели: Мила, Стоян, Сашо, Джули и Светльо. Никси се присъедини към тях и на другия ден те тръгнаха към Монблан по „нормалния път”, а аз реших да си почина, обикаляйки масива без багаж.


   
Oбиколката на Монблан е един от най-известните туристически маршрути в Алпите. Върви се главно по долините на седемте реки, които го обграждат, пресичайки проходи на около 2500м.,  където няма ледници. Катеренето е около 11 км., а дължината 170. Почти през цялото време има страхотни панорами към съседните планини. Нормално преходът се минава за около седмица, по книгите пише и нещо за десет дни.    Всъщност всяка година тук се провежда едно от най-големите състезания по планинско бягане- участват около 3500 души. Рекордът е на един човек на име Олмо, който го е минавал за 21 часа и шест минути.
   На мен ми отне три дни. Времето беше приятно. Имах възможност да поприказвам с доста местни хора. Както и да огледам върховете отвсякъде- ще се идва пак.

   От Шамони до Милано се изнесох на стоп, бяха ми останали няколко евро. Изкарах една безсънна нощ на гарата- разни хора постоянно ме будеха за да ми искат пари, предлагат пари или просто за да кажат, че съм седнала на пейката, на която живеели. Едно амбициозно малко ромче се опита да побегне с раницата ми, но не успя да я вдигне. 
На сутринта с помощта на един приятел в България издирихме от къде да взема автобус за насам (Гугъл знае много повече, отколкото хората на информацията... почти всеки знае повече отколкото хората на информацията). Той ми преведе пари и на другия ден по изгрев слънце си стъпих на Българска земя.
   Върховете бяха още пред очите ми, може би за това се и усмихвах на хората. От гарата до вкъщи срещнах случайно много стари познати.
   Обичам да заминавам, но още повече обичам да се връщам.

прочетен: 22578
оценка:
Copyright © 2006-2009. Правата върху материалите и снимките принадлежат на техните автори!
Забранено е използването на материали и снимки от сайта без съгласието на техните автори!

ClimbingGuideBG.com      Хотели в БГ      Сватбени аксесоари Строителство