Ден 10 и 11 – Веракруз и Хико.
Сутринта К се разхождаше по къси гащи из двора на Хуакин. На 2620м в подножието на планината не е много топло, особено за мехиканците, и Хуакин не спря да му се чуди и да го попипва за крачолите на гащите. На края К му каза, че е много беден и няма пари да си купи дълги гащи.
Венци ни откара за няколко часа до Веракруз, като по пътя задължително спирахме да снимаме Ел Пико от различни страни. Аз още от България си мислех, че Веракруз е интересно място, най-малко по исторически причини – първото пристанище на испанците в Америка. В книжката обаче пишеше за изключително малко неща за разглеждане в града и се бях разубедил. Освен това испанците са акостирали 25км по-на север, а това в последствие е станало основното пристанище. Кирчо обаче се нави да го разгледаме и в крайна сметка отидохме там.
Градът наистина не представлява нещо особено. Има интересен площад с колонади и голям аквариум. И една героична крепост. В останалото прилича на западащ български черноморски курорт, само дето е 400 000 души. Плажовете са неприятни. Катедралата им (една от старите в Мехико) изглеждаше доста зле и от вътре, и от вън. Пазарът за сувенири е изключително кичозен. Аз тържествено заявих, че няма да си купя нищо, на което пише Веракруз.
К. държеше да опита морска храна, но аз и такава не ям. Все пак намерихме заведение, в което той яде морски дарове, а аз си поръчах бира – една хара (литър и половина). Сервитьорът не разбра, че е само за мен и я донесе с три чаши.
По крайбрежната улица духаше доста силен вятър. Корабчетата предлагащи екскурзии из морето и до близките острови не работеха. Не знам дали заради вятъра или заради липса на туристи.
Вечеряхме в едно заведение с мариячи със сомбрерота. Единия дори потанцува малко степ. След това минаха по масите за бакшиши. Ние с К дадохме по една монета от 5 песо, но Венци имаше само по 10 песо. Докато им даваше монетата ги попита дали те имат 5 и те му върнаха 5 песо. Предполагам, че това е стандартна практика при бакшишите.
Най интересното вечерта беше масово танцуване на салса в една от уличките. Беше организирано от танцов клуб, но не всички бяха научили движенията при размяната на двойки и обикаляне в кръг. А на главния площад с колонадите имаше групички от мариячи чакащи да полазят някой турист.
Взех си няколко бири от Oxxo и заседнах на безплатния интернет в хотела. Имаше два компютъра и Венци седна до мен. В един момент се опитах да намеря символа @ за да напиша имейл, но не успях да го въведа с никаква клавишна комбинация. Попитах Венци и той ми каза, че трябва да е с Алт и 64 от цифровата клавиатура. Пробва да го въведе, но натискаше едновременно двата клавиша 6 и 4 и нищо не се получи. Той се обърна към жената на рецепцията и тя потвърди, че се въвежда с Алт и 64. Аз пробвах с последователно натискане и си стана. Изненадан съм, че мехиканците са толкова хай-тек и че работят с Алт и цифрова клавиатура. Аз работя от 10 годишен с компютри (вече 25 години), но изключително рядко ми се е налагало да ползвам цифровата клавиатура за символи.
Нощта беше отново шумна, но този път заради главната улица под прозореца. Заради шума станахме сравнително рано, въпреки че ни бяха казали, че крепостта отваря чак в 10. Изненадах се, като видях някакви детски чорапи да съхнат. Венци е нисичък, доста набит и широк в раменете за ръста си, но явно носеше не повече от 36ти номер обувки. Двамата отидоха да си търсят закуска, а аз нали не закусвам, взех си няколко бири (в Мексико бутилките са по 300мл) и заседнах отново на интернета.
Входа на крепостта се оказа безплатен. Като цяло не беше и много впечатляваща, освен с площта си и с трите външни форта към крепостта. Интересно беше, че част от камъните всъщност бяха корали. Всички надписи разбира се бяха само на испански.
Веракруз се води град 4 пъти героичен. Два пъти са посрещали война с Франция (май е било все заради пари) и два пъти със САЩ (било е основно за територия). При първата война със САЩ през 1847 Мексико е загубило почти половината от територията си – щатите Тексас, Аризона, Калифорния и Ню Мексико.
Излязохме от крепостта и зачакахме Венци. Там ни предлагаха разхладителни напитки, но за съжаление нямаше никаква бира. Май било забранено със закон да се пие алкохол на открито (извън заведение). Никой не им е обяснил, че бирата е безалкохолно.
Отправихме се към Хико. Видяхме няколко лешояда по плажа. Венци предложи да посетим Халапа (Xalapa, сегашната столица на щата Веракруз), но като попитахме какво има за разглеждане, той се сети само за антропологическия музей. Вероятно градът е доста по-добре устроен от Веракруз, но и двамата с К. категорично отказахме да го разглеждаме.
Ако имате време, най-интересното в щата Веракруз е археологоческия комплекс Ел Тахин (El Tajin), където в допълнение може да се види представление на летящи хора. Това е индиански ритуал, който се е изпълнявал веднъж на 52 години. Сега се изпълнява по няколко пъти на ден. Ние нямахме време да отскочим до Тахин.
Хико (Xico) е малко селище, в което се влюбихме. Цветни къщички, зеленина, църквички, павирани улици, тихо, спокойничко... К заяви, че иска да си купи къща там. Седнахме в ресторант градина, който беше супер. Не само, че беше най-хубавото заведение, в което сме сядали, но беше и най-евтиното и беше супер вкусно. Имаше папагали и пауни в градината, както и други патки. Ядохме различни ястия с козе сирене, които бяха страхотни. И пихме най-хубавата мехиканска бира на света – Ноче Буена, тъмна бок бира. Тази бира я видях само още веднъж пак в заведение сравнително близо до Хико и може би е местна бира. Или пък не се предлага в магазините, а само в заведения, но в Мексико сити я нямаше по заведенията.
След обилния обяд отидохме до водопада – основната атракция на Хико. Водопадът е хубав, на две нива, но след обед слънцето е от неподходящата страна и е малко трудно за снимки. Минахме от другата страна на каньона по въжен мост и все пак успяхме да заснемем водопада. Минахме покрай бананови плантации и след това отпътувахме за Тласкала (Tlaxcala).
Тласкала е близо до Пуебла. Пътуването беше дълго, като Венци се обърка на няколко пъти. К си включи мобилния интернет и използвахме навигация от гугъл мапс.
Вечерта се оказа малко трудно да намерим хотел. Не че нямаше, но бяха неочаквано скъпи. След като обиколихме центъра пеша, тръгнахме с колата към покрайнините и там намерихме зле изглеждащ хотел, който все пак беше по-евтин. Мъжът на рецепцията ни показа как да отваряме вратата на банята, която заяжда. След като излезе, аз влязох и... не успях да изляза. Блъскахме, натискахме, дърпахме, клатихме и от двете страни, но нищо не стана. Извикаха рецепциониста и той се пробва, но също не успя, върна се да вземе инструменти и накрая откачиха вратата от пантите. Следващия половин час не спряхме да се хилим. А рецепционистът затисна с хартия езикът на бравата за да не може да се затвори пак.
Ден 12 – Тласкала, Какастла и Теотиуакан.
Към хотела нямаше закуска и сравнително рано се изнесохме от хотела към центъра на Тласкала. 10 мин след изнасянето си опипах джобовете и установих, че съм си забравил портфейла с паспорта в хотела на леглото. Бързо завихме на обратно към хотела. Загубата на паспорта може да те вкара в доста приключения в чужда страна, а и там беше формуляра от полицията от пристигането ми в Мексико и също е проблемно при напускане ако ти липсва. Парите щях да ги прежаля.
Като пристигнах, камериерката тъкмо беше започнала да оправя първото легло. Моето беше последното и всичко си беше там. Зарадван оставих 10 песо на камериерката, чието лице грейна. Предполагам, че в този забутан хотел едва ли получава често бакшиши.
Центърът на Тласкала е много добре спретнат с градинка с фонтани и беседки, хубава катедрала, малки улички с хубави малки цветни сгради. Минахме през една пекарна и си накупихме неща за ядене. След сутрешните емоции, а и след загубата на енергия по вулканите, дори и аз бях гладен сутринта. Нещата бяха вкусни, но предимно сладки – пак нямаше мазни баници и бюреци.
След това влязох в банка да обменя пари. Не си го причинявайте, ако можете! В интернет пише, че е най-добре да обмениш пари на летището и наистина е така. Там става за секунди, а в банката е просто ужасно. Ако можете да си прецените разходите, обменете всички необходими пари на летището! Аз бях обменил на летището, но явно не достатъчно. Това беше втория ми опит за обмен на валута в банка. При първия ми опит в Чолула загубих само 15 мин. Тогава преписаха абсолютно всичко от паспорта ми, после го сканираха, а на края ме питаха и за адреса на хотела, а аз дори не се сещах за името. При втория ми опит в Тласкала загубих повече от 40 минути. Като се появих с доларите при касиерката, тя ги провери, след което почна да звъни по телефона. Дойдоха още две жени. Почнаха да коментират, пак ми взеха паспорта и почнаха да звънят по телефона, вероятно до централата. Няколко пъти не успяха да се свържат, в един момент успяха. Почнаха да диктуват данните от паспорта ми по телефона! След това им дадоха някакъв номер, вероятно разрешително за транзакция. През това време след мен се образува опашка и всички ме гледаха злобно. Почувствах се по-добре от присъствието на един полицай с автомат вътре в банката. Накараха ме да се дръпна и почнаха да обслужват другите клиенти. През това време телефонните разговори продължаваха. Аз се загледах в сериал на един LCD телевизор в банката. Поискаха ми адрес на хотела, а аз отвърнах, че нощувам в Мексико сити – малко ми беше писнало от цялата работа. В един момент пак ме повикаха при първата касиерка като прередих вече голямата опашка, която ме загледа още по-злобно. Касиерката въведе номера на транзакцията, след което почна да въвежда всички данни от паспорта ми в компютъра – същите данни, които по-рано диктуваха по телефона. След това разбира се направиха копие на паспорта ми. Венци и К бяха закусили в парка и дойдоха до банката да видят какво става и дали има някакви проблеми. Аз им казах, че всичко е наред и продължих с процедурата. Опашката продължи да си нараства. Когато накрая ми дадоха песотата бях готов да почерпя!
В и К ми предложиха да ходим в парка да закуся и аз, но аз бях толкова изнервен, че исках да се махна от този град и реших да ям в колата. До паркинга имаше бутиков магазин, от който си купих хубава бира – мюнхенска мътна. Така малко се успокоих.
Основната забележителност на Тласкала е извън Тласкала. Това е комплексът Какастла (Cacaxtla). Случайно открит през 1975, комплексът съдържа останки от пирамиди, дворец, както и най-старите индиански рисунки от периода 6-9 век. Рисунките са на цели стени, с много детайли, но пред доста от тях е поставено стъкло. Не са консервирани, просто има стъкло между рисунките и посетителите. Там беше и второто място, в което намерих бира Буена Ноче.
На входа не видях, че има разлика в нивата, пропаднах и се претърколих яко. Служителите излязоха да видят дали съм цял. Слава Богу, нищо ми нямаше.
В цената беше включено и посещение на близкия комплекс от класически пирамиди, но нямахме много време и решихме да отпътуваме за Теотиуакан (Teotihuacan). Пропуснахме и обяда заради липса на време. По пътя видяхме плантации от кактуси. Влязохме в Теотиуакан по време на най-голямата жега и почнахме да обикаляме. Ама огромен комплекс е!. Десетки полу-пирамиди, голямата пирамида на луната, двойно по-голямата пирамида на слънцето, улицата на мъртвите... Трудно е да се опише с думи. Естествено малко се задъхахме, докато изкачим пирамидите. А снимките разбира се не спираха. Отказахме се да отидем до последната пирамида на Кетцалкоатл. Освен жегата, от всякъде те полазват продавачи на "индиански" стоки. На излизане не ни се размина и накупихме още сувенири. Между другото, в Мексико можеш да се пазариш, но не е както в други страни, като Турция, Мароко, Индия или Непал. В Мексико можеш лесно да намалиш цената с 10-20%, а ако си много добър и има подходящи условия, можеш да смъкнеш цената на половина. В Непал и Мароко успявах да смъкна цената до една десета от първоначалната. В Мехико това не е възможно.
След Теотиуакан се придвижихме до Мехико сити. Венци живее в столицата, но пак се обърка, защото бяхме в друг хотел, а не в първия, от който ни взе. Отново гугъл мапс влезе в употреба. На раздяла с него го попитах дали може да му се обаждаме директно на него за други екскурзии за нас и наши приятели, а той на немско-англо-испано-френско-български обясни, че по-добре директно на него – така за нас ще е по-евтино, за него повече печалба. И направи знак с характерен жест, че фирмата му реже главата. Оставихме му и бакшиш. Бяхме чели в интернет, че се очаква на такива водачи да им се плати бакшиш, а и бяхме доволни. Намалихме размера на бакшиша в последния момент спрямо прогнозирания, защото през последните дни Венци си правеше оглушки за плащането на нощувките и на ресторантите. Предполагам, че не му е било по джоба да яде в туристически ресторанти и да спи в хотели, така че не му се разсърдихме. Той от своя страна твърдеше, че няма нужда да му даваме бакшиш, но доста бързо се съгласи да го вземе.
Хотелът се оказа близо до предишния и отново вечеряхме в "нашето" заведение.Разходихме се вечерта да видим осветен град, но за наша изненада централната катедрала на Сокало-то беше тъмна. В други градове и по пътя доста по-малки църкви и катедрали бяха осветени, а тази – не! От едната страна на улицата до хотела ни нямаше ток в сградите, а от разни шахти изскачаха работници, та предположихме, че има срив в електрическата система.
Ден 13, 14, ... – сам в Мексико
Предварително К си беше взел билет за връщане по-рано от нас тримата, заради служебни ангажименти. Другите двама от групата не тръгнаха въобще за Мексико и така се оказа, че трябва да остана последните дни сам в Мексико.
В деня на заминаване на К. не успях да разгледам много неща сам. Денят ми бе разкъсан, защото трябваше да издам двойната стая и да заема единична. В новата стая имаше проблем с магнитната ключалка и няколко пъти слизах и се качвах с всичките багажи, докато накрая дойдоха с мен с мастър ключ и ми отвориха. После ми донесоха и работеща карта.
Сутринта реших да се възползвам от включената закуска към цената на стаята и отидох да пийна натурално сокче. На излизане от ресторанта ме спряха и се оказа, че трябва да платя, защото всъщност нямало включена закуска. Хем не закусвам, хем се наложи да платя 90 песо! Хотелът беше доста по-добър от предния в столицата, но тези две случки малко ме разочароваха.
След обед се разходих до Койоакан (Coyoacan) – квартал разположен на 12км от центъра. Опитът ми за пазарене в таксито беше пълен провал и ме закараха за първоначалната цена от 150 песо (около 15лв). Толкова струва също и такси до летището. Имах проблеми и с дестинацията. Шофьорите обикновено карат туристите директно до музеите на Фрида Кало или Диего Ривиера, а аз исках да отида до къщите на Кортес и на Малинче. Накрая се примирих и се съгласих да ме закарат до музея на Фрида Кало, а после да обикалям пеша по карта.
Нямах много цели за деня и реших след като ме спряха пред музея, все пак да го разгледам. Аз не си падам много по музеи, още по-малко по картинни галерии. Може би защото съм далтонист, но не виждам никаква разлика между картината на живо и снимката в интернет. Така и не можах да разбера защо имаше огромна тълпа в специалната зала в Лувъра за картината на Мона Лиза – чакат за да стигнат и да я видят от близо и после цъкат с език. Ненормални хора. В музея на Фрида Кало влязох без почти никакви очаквания. И най-неочаквано бях впечатлен. От нещата вътре, от предметите които бяха събирали, дори от рисунките. Може би помогнаха и спомените ми от филм за Фрида, Диего и Леон Троцки. Препоръчвам да се вземе аудио гайд на разбираем език, за мен това беше английски. Въпреки че е откровено капиталистическа държава, не пропуснаха да споменат за комунистическите възгледи на Фрида и Диего. Гайдът автоматично превключваше на тема за съответната стая, в която влизах. Съответно понякога се объркваше, ако се доближах до съседна стая.
След това тръгнах да търся къщата на Кортес, в която е бил държан като заложник Монтесума. Видях една хубава къща, но после се оказа, че съм на средата на пътя от музея до къщата. Всъщност картите в книгата ми не са с добър мащаб и липсват по-малките пресечки. Стигнах до къщата на Кортес, която сега е сграда на общината. Има хубав парк от пред и разбира се катедрала. А вътре в общината естествено не пускат да се влезе и да се снима.
До парка имаше двуетажен ресторант с много дървения и цветя на терасата. Веднага се запътих на там да си утоля жаждата. Със сервитьорката проведохме малко сложен разговор на испански относно къде се намира най-близката спирка на метро. След това отидох и до къщата на Малинче. Изглеждаше доста зле. Имаше градина и до тази къща, както и църква. Според легендата, самото минаване покрай тази къща носело нещастие, защото това било лоша жена. В момента има термин Malinchista, който се лепва на хора предпочитащи чуждото пред индианското.
Опънах тигел до спирката на метрото, за която със сигурност знаех къде се намира (далече от центъра на Койоакан). По пътя пих още една бира в японски ресторант. Това ми даде смелост да се навра в мексиканското метро.
Мексиканското метро има няколко особености. За разлика от европейските градове (дори София и Истанбул), обозначението на метро станциите е доста зле. Табелите са малки и са сред много на брой други табели, реклами и сергии. Номерът е да се оглеждаш за стълби към подлез и ако видиш, да се огледаш и за табели за метро. Или да гледаш по карта на коя пресечка точно трябва да е метрото, но аз нямах хубава карта. Цената на билета е ниска – 3 песо (около 30 стотинки), което на фона на 150 песо за такси е... нямам думи. Цената на автобусния билет е 4.50 песо, т.е. по-висока от на метрото. Тъпканицата е ужасна, особено в пиков час. Следващия ден пътувах няколко пъти с метро и имам чувството, че всеки час е пиков.
Добрах се до центъра без усложнения. SD картата на фотоапарата ми свърши и се принудих да си купя нова. Отидох отново на вечерна разходка и седнах на терасата на Бест Уестърн на централния площад. Нямаха козе сирене, но и фондюто им от сирена беше добро. И цените не бяха по-високи от нормалните за Мехико. А катедралата пак не беше осветена.
На другия ден минах през фонтана с лъвовете (Cibeles) в Зона Роса, ангелът им на независимостта (El Angel a la Independencia) и големия парк Bosque de Chapultepec (Гората на скакалците). Там има замък, в който разбира се не пускат с храна и вода, но има шкафчета за багаж. Има много сергии за сувенири, езера с лодки и водни колела, зоологическа градина, заведения за хранене на открито без бира, и детски развлекателен кът. Там е и резиденцията на президента и огромната им концертна зала за много хиляди души. Имаше странни фонтани с жаби и с индианци и тотеми. От другата страна на ул. Пасео де ла реформа е антропологическия музей, където има артефакти от всички индиански култури. Такива големи музеи трябва да бъдат забранени със закон. Заболя ме кръста да обикалям, а батериите на фотоапарата ми свършиха. Добре че към музея има голям ресторант (веднага след входа в ляво), където за пръв път през деня пих бира. Изкарах там един час.
Вечерта отново се пробвах до Цокалото и отново катедралата не беше осветена. Понеже беше петък вечер, пешеходната улица беше двойно по-претъпкана. От всякъде звучеше музика, а на улицата имаше клоуни. Явно разсмиваха публиката, но аз нищо не разбрах от испанския.
На следващия ден подредих багажа и сувенирите и се добрах до летището. Там ме чакаше малка изненада – единият от сувенирите представляващ мини сомбреро заедно с нарисувана чашка и с малко шишенце Mezcal беше в ръчния багаж. Нищо че е сувенир, че е във вакуумирана опаковка, и че е под 100мл, не ми позволиха да го кача на самолета. Реших да не им го оставям и да го изпия. Веднага ми се скараха, че не може да го пия на открито. Излязох от полицейската зона и отидох в тоалетната. Трябва да ви кажа, че вкусът на Mezcal в 10 сутринта не е особено приятен, а и нямах мезе. Освен това се оказа, че в тази малка бутилчица са сложили червей. Излях го на бързо и се върнах в полицейската зона. После от безмитните магазини купих 200мл текила като компенсация. Използвах времето до полета за последни мехикански бири (по-хубави са от Мескал). Междувременно се сетих, че може да остана и без новата текила, защото ми чекираха багажа до София, но ми издадоха само една бордна карта – до Мадрид. На летището в Мадрид трябваше да изляза от летището и отново да мина през чекин процедура за да си взема втората бордна карта. Въпреки че тази бутилка ми я запечатаха с машина в найлонов плик, размерът има значение (повече от 100мл) и най-вероятно щяха да ми го вземат на Мадридското летище.
Полетът до Мадрид макар и с два часа по-къс (10:30) отново беше изключително досаден и беше доста тясно. На летището в Мадрид ми се наложи да мина през сложна процедура на чекиране, при което ми искаха и талончето за багажа издадено от Мексико. Бях забравил колко огромно е това летище. Вървиш по табелите, вървиш, и все не стигаш. Сега имаше нов за мен терминал Т4S, от който след много вървене стигаш до влакче, пътуваш десетина минути и стигаш до основния терминал Т4, от който си вземаш багажа или отиваш на бюра за чекиране.
Имах 6:30 часа между полетите, но часът не беше подходящ за разходка из Мадрид. Докато чаках на летището, при мен дойде хайтек просяк. Веднага ми стана ясно, че иска пари, и се направих, че не разбирам испански. Той извади лаптоп от единия куфар, включи устройство за мобилен интернет, влезе в гугъл преводач и ми написа на испански и ми показа превода – че свършил парите, а има нужда от кафе. Дадох му две евро и се разделихме.
Пристигнах по живо по здраво в София не спал от доста часове. Вече цяла седмица се опитвам да се аклиматизирам към българското време. Пътешествието много ми хареса, но едва ли близките години ще пътувам отново толкова дълго.
