Беше ден за тренировка в залата и както винаги ме завладяваше хубаво настроение и ентусиазъм.Знаех ,че инструктура ми е там във вторник и петък защото обучаваше и студенти.Очаквах с нетърпение да разбера какво е измислил за днешния ден-влязох,поздравих ,преоблякох се и започнах да загрявам .Харесваше ми обстановката в залата,някак си ме правеше съпричастен и ме доближаваше до мечтите ми. Желанието ми по-скоро да добия някакви прилични умения в катеренето ме караше да търся инфо навсякъде,да чета,да научавам тернмини,да тренирам възли и т.н.Toва,което разбрах бързо ,е че е необходимо време,постоянство и упоритост...и така...поредната тренировка...Говорехме си с инструктура за разни неща и аз му казах,че имам желание да изкача някой връх .Изненадващо за мен,той прие идеята и ми предложи първото изкачване да е на Малъовица.Уточнихме какво ще ми струва и се уговорихме ,че ако времето е хубаво идната събота сме там. Относно екипировката да кажа няколко думи-всички занимаващи се с планинарство и алпинизъм имат представа за това,но тогава на мен не ми беше мн ясно какво трябва да облека...След моите усилени интернет набези изготвих списък.Избрах два магазина-„СТЕНАТА” И „РЕД РОК”.Обурудвах се с каска,пикел,обувки,котки,щеки,ръкавици,спален чувал и т.н....имах някакво яке и гащеризон(тогава мислех ,че са ок,но по-късно разбрах ,че не стават). И т.н. и т.н.,да не ставам досаден...в уречения ден тръгнахме в 6,30 от Хотел „Хемус”(там се събираме обикновено)...два часа път и спряхме на паркинга до хижата(не си спомням как се наричаше) с/у пистата.Такааа,започнахме да приготвяме багажа,оказа се че моето яке е дебело и инструктура ми даде едно от неговите.To ми се стори мн тънко и си помислих,че ще умра от студ.Тук е мястото да кажа ,че аз съм супер зиморничав.но не зависимо от ниските температури в планината до сега не съм усетил онова сковаващо чувство като през зимните дни в „цивилизацията” да го наречем.ДВИЖЕНИЕТО Е ЖИВОТ... Обувките ми бяха девствени и това ми беше първото изкачване с тях-високопланински,тежички и си нямах и на идея какво ще ми усетят краката.Още на първите няколкостотин метра по маршрута усетих олово в долните си крайници и като се има предвид,че не знаех колко път ми предстои малко се отчаях...Имаше доста лед по пътеката и се движех като пиян...в този ден доста хора бяха решили да се поразходят,разминавахме се и ни подминаваха:-),поздравявахме се и продължавахме...темпото ни беше ок,според мен.Стигнахме до хижа Малъовица и решихме да направим малко почивка.Усещах сърцето си на различни места в тялото ми ,имах чувството,че прави обиколки вътре.Не намирам думи да опиша колко се вълнувах от това начинание(все пак това е първия ми връх).Непрекъснато снимах и се любувах на това което виждах.В хижата имаше доста хора-една групичка прибираше палатката си след прекараната нощ навън,други пушеха на чист въздух...запалих и аз,но цигарата не ми подейства както обикновено добре,малко ми прилоша.Продължихме... Първа тераса...втора тераса...тям някъде минахме покрай една скала с много паметни плочи на загинали алпинисти...стана ми кофти,като се замислих,че една голяма част от тях са били много добри,но въпреки това са се размазали някъде...не ми се струваше справедливо.Тренера непрекъснато ми разказваше за местността и другите върхове наоколо,но не ми влизаше мн инфо в главата,защото непрекъснато снимах и се зазяпвах...накрая ми направи забележка за честите ми фотогравски отколонения...тепърва предстоеше трудното.Спирахме от време на време,но почивката ми се отразяваше зле-докато вляза в ритъм ми ставаше супер тежко... Прогнозите за тоя ден вещаеха супер време,движехме се в лека мъгла и доста облаци.Тренера се ядосваше на синоптиците,но скоро се показа слънцето и вече бяхме само по фланелки въпреки,че температурата беше -4 градуса...направо заврях:-). След стръмно изкачване наближихме плочата на загиналите от паднала лавина...пак трагедия...всъщност замислих се,че по пътя до върха непрекъснато нещо се появяваше за да напомни за опасностите в планината...еуфорията от красивата природа понякога те прави по непредпазлив и в такива моменти може да се случи и най-лошото...трябва да се действа внимателно и винаги с мисълта за самосъхранение. Нормалния път до върха минаваше някъде в ляво от нас,тренера ми каза,чеще направим промяна в маршрута и ще качваме по североизточния ръб.Падам си по екстремните преживявания и усетих покачване на адреналина...Изпънахме един много стръмен участък и след известно време бяхме вече на ръба.Мястото на което спряхме за да обуем седалките и да се вържем ми се стори доста опасно-виждах Северната стена и имах чувството че ще ме отвее вятъра-естествено извадих апаратчето и започнах да щракам,но тренера ми прекъсна ентусиазма...там където бях застанал имаше голма вероятност да направя безмоторно летене с летален край. Завързахме се за въжето,водача ми прецени ,че котки няма да са ни необходими,само пикел,отпусна някъде около 30-тина метра въже,а може и повече и ми каза”-Аз тръгвам напред,ще омотавам въжето около камъните а ти ще се движиш на дистанцията и ще го обираш...Ако видиш,че падам в едната страна на ръба,скачаш в другата...”.Казах ”ок” и той тръгна.В тоя момент ужасно се кефех,не изпитвах страх защото знаех ,че първо той няма да падне-чувствах се сигурен а и му имах доверие (още от първия ден в залата,и аз не знам защо,но е факт и до днес).Стана ми смешно по едно време защото не го виждах вече и се зачудих ако ЕВЕНТУАЛНО той падне накъде да скачам ,като не го виждам...Тръгнах и аз...Сега след като имам някакъв минимален опит в изкачванията и след Вихрен например,този ръб ми се струва по-безопасен,но си брах страх на два-три пъти...Нямах никакъв опит и имаше моменти в които баланса ми го нямаше никакъв и правейки следващото движение ако се подхлъзнех не дай си боже можеше и да си потроша нещо докато изпъна въжето:-)Всичко мина благополучно...наближавах върха,оставаше ми свсем малко и усмивката не слизаше от лицето ми...Вече съм горе...откри се уникална гледка,бях забравил за умората...Извънземна красота...виждах толкова надалеч,че ми спираше дъха.Сега ,като се замисля,когато тръгвам към някой връх желанието ми да погледна отгоре ме кара да забравям за трудностите и да ги преодолявам по пътя...искам...искам...искам...само това ми е в главата... Щраках с апаратчето и се захласвах .Питах се непрекъснато,защо чак сега го направих и колко време съм пропуснал...Тази уникална зимна гледка и простора ме замаяха леко...Огромно удоволствие... Решихме да хапнем-не съм ял нещо по-вкусно от сандвичите ,които бяха в раницата ми.Бяхме седнали и си говорехме разни неща...Духаше доста силно,започнах да усещам и студа. Пристигна някаква група с чужденци ,водеше ги българин.Поздравихме се,разменихме няколко думи и започнахме да се приготвяме за слизане,този път по нормания маршрут(колко е нормален аз не мога да преценя:-)) Слизането беше два пъти по-бързо от качването.Спряхме и на двете хижи за почивка,после в колата и обратно към София...Следващата седмица бях като разглобен и имах ужасна мускулна треска,но се чувствах супер...все едно бях направил нещо кой знае какво.За мен обаче си беше,постигнах го с воля и огромно желание:- PS: Ако някой знае как мога да кача снимки в „пътеписи” ,моля да ми пише:-)