Сутринта станахме в 4.30. Никога не бях спал под такъв наклон. Ако това снощи можеше да се нарече изобщо спане. Закусихме, събрахме бивака и тръгнахме нанякъде. По-точно на изток и леко нагоре, за да излезем на билото. В крайна сметка се забихме в една мъгла, където имах чувството, че обикаляме един връх няколко пъти. Накрая седнахме и чакахме мъглата да се вдигне. За 2 минути мъглата се поразкара, видяхме на отсрещния склон хижа Свищиплаз и тръгнахме да слизаме от върха, който и да беше той.
На Свищиплаз кратка почивка, редуциране тежестта на раницата на Васко след изяждане на фурмите му и отново към билото. Поглед към равнината:

И отново падна мъгла. Тук-там имаше някаква маркировка, която по едно време си стана стабилна синя маркировка. “Мамка му! Това трябва да е за Паскал!” Дааа, бях прав. Хайде пак нагоре!

Стигнахме до останките на х.Планински извори. Там ни посрещнаха особено неприветливо някакви пастири или бракониери, или каквито и да са били там хора. Въпреки вятъра, мъглата и студа, ясно беше, че не може да останем там. А вътре беше топло и уютно в стаята, в която влязохме. Хижа Ехо беше далече. Е, няма начин – ще се ходи!

От Петте чучура се запасихме с вода

и продължихме по “Зеления път” нагоре. Следваха поредица от върхове и хълмчета, които трябваше да изкачим:

Това беше една нескончаема поредица от зелени тревисти върхове. Тетевенска Баба, Булуваня, Братаница ..... върхове, все по-високи от 2000 метра надморска височина, които ясно очертаваха Главното Старопланинско било. Дори в гъстата мъгла, която ни съпътстваше почти през целия ден, нямаше как да тръгнем встрани.

Стигнахме Старопланинското Конче:

Облаците си стояха, долу в низината грееше слънце, а ние трябваше да продължим към вр.Вежен.

Вежен е изкачен, подминахме и пътеката, слизаща към град Клисура. Пред нас беше вр.Юмрука.

Решихме, че ще спим на хижа Ехо. Идеята за ходене по тъмно до Козя стена отпадна. Васко получи първи симптоми на умора. И то май сериозно се беше изморил.

Видя се връх Кавладан с х.Ехо на югозападния му склон:

Още малко остана. Да, ама не! Пак тези боровинки! Кеф, кеф, кеф! Пак се отплеснахме! Пък и закъде да бързаме, движим се в план, може да си позволим кратко изоставяне. Засега.

Слънцето залязваше и ни подканяше да се прибираме към хижата.

Трябваше да походим още малко, а вече никак не ни се ходеше. Умора, боровинки, мързел ....

Стигнахме параклиса.

Аз снимах хижата на фона на залеза и се отправихме към нея.

Настаниха ни вътре, набързо сготвихме един пакет с някакви тестени неща, които пролетта мъкнех в раницата си по Ерджиес и Анадола, но им е било писано да бъдат изядени на хижа Ехо. После се поизмихме и хайде по леглата.