ДЕН СЕДМИ
След спане в палатка не тръгвахме по тъмно. Станахме към 6 ч и потеглихме за гара Кръстец. Следвахме маркировката , а и дирите на мотоциклет явно карал в нашата посока. Това ни улесняваше. Денят беше зноен. На гарата нямаше живот. Някогашните жилищни постройки бяха изоставени и порутени. Всичко изглеждаше , като декор от филм на Хичкок-скърцащи врати, разбити прозорци, зеещи дупки. Настанилите се за живот там паяци бяха оплели паяжините си. Някога тук е кипял живот, но сега картината беше тягостна. Сгради много,но хора няма. Видяхме единствено един кантонер на самата гара и 2 кучета. Продължихме и на обяд стигнахме хижа Химик. Нямаше никой, нито там, нито на хижа Грамадлива. Обядвахме на Хаим-боаз. Беше пек, а от масите пред ресторанчето, на които седяхме се виждаше баира, който ни предстоеше да изкачваме. Това убиваше моят апетит, но не попречи на Иван и Лазар да обърнат по една супа, скаричка, количка, кисело млекце и по 4 вафлички. Ядяха си децата, ама и ходеха! Намокрихме си телата до кръста с вода и нарамихме раниците без грам желание. Не ни спореше никак ходенето. Преживяхме едно безкрайно следобедно ходене през едни чукари. Следваха изкачвания и спускания през ниска гориста растителност, която не ни криеше от слънцето. Хванахме някаква маркировка, която не минаваше през база Бутора, но добре, че срещнахме горски работници проправящи път с булдозер, които ни упътиха за чешма. Там подкрепихме, окъпахме се в коритото и продължихме. На Караивановото хорище се опънахме пак на поляната за 15 минутна почивка. Явно слънцето и топлината изтощаваха много. Комари, обаче имаше много тук и който мисли да замръква на този заслон да го има предвид. Продължихме и към 20 ч бяхме на хижа Буковец. Сега описвам този дневен преход с двайсетина изричения, но тогава той представляваше за мен хиляди крачки изпълнени с болка и страдание. Спомням си, че болката в крака ми беше толкова силна, че вечерта като пристигнахме в хижата и влязох в стаята , едвам направих 5 крачки до банята за да се изкъпя. Легнах на леглото, като си повдигнах крака на две сгънати одеала и отказах да сляза да вечерям. Хижарката ни приготви омлет и пържени картофи и децата изядоха и трите порции.
ДЕН ОСМИ.
Мобилизирахме се и станахме рано в 5.30ч. Пресякохме шосето на прохода Твърдица –Елена и по пътеката към хижа Чумерна. В 7.00ч бяхме там и събудихме хижаря. Извинихме се и попитахме дали има нещо да си купим за ядене. Привършихме храната. Имахме 1 хляб, 400гр сирене, едно масло и овесени ядки с мед. А до гр. Котел имаше още 2 дни път. Хижарят имаше само 7 вафли “Хипер”, които взехме. По карта от х. Чумерна до прохода Вратник и Железни врата го дават 7-8 ч , а ние го минахме за 5. Следващия преход от Железни врата до гр Котел го дават 6-7 ч, а на нас не ни стигнаха 8 за да го минем. Според нас това е грешка в картите. Часовете са разменени, но това е наше мнение.
Това е историческата Агликина поляна, за която Захари Стоянов и Стоян Заимов пишат подробно. Тя е била известно хайдушко сборище на четите в Сливенския балкан, десетина години преди Априлското възстание.
На прохода Вратник обядвахме отново омлети с много хляб. Тук чухме от жената, че сутринта са тръгнали от там две двойки туристи. По пътя им виждахме следите от обувките и разбрахме, че ни водят с 7-8 ч преднина. Утре можеше и да ги стигнем. Търсехме контакт с някой съпричастен на нашата идея.
До поляната , където се предполага че е била крепостта Железни врата има висока букова гора с чудесна чешма в дола. Тази гора, обаче в момента беше подложена на планова сеч от Горското, защото вътре се разкарваха големи камиони и имаше много работници. С едни цигани до чешмата се заговорихме относно идеята, която ни кара да ходим от толкова далеч. Явно не ни разбраха и ни попитаха, колко ни плащат за това ходене. Като разбраха,че не получаваме пари за това, ни сметнаха за луди. Можеше наистина да сме такива в тяхните очи, а и не само. Всичко е относително.
Спомням си, че последва едно нескончаено ходене през гори, попратливи поляни и гъсталаци. Минахме покрай лобното място на Дели Ради – 60 годишният Ради Мухтаров, хайдутин от четата на Стоил воевода, загинал през Априлското въстание в Сливенския окръг, заедно с Георги Обретенов, Иларион Драгостинов ,Стоил войвода и цялата им чета. При обезглавяването му от турците тялото му е направило още няколко крачки без главата си, което е било потресаваща гледка.
По нататък се озовахме в една дълга поляна-Околчестата поляна. Тук железните колове на маркировката бяха изрязани на повечето места от циганите и беше трудно да намираме само пирамидите от цимент и камъни, останали от жалоните. Във високата трева те почти не се откриваха. На североизток се виждаше връх Разбойна. Макар и нисък в абсолютна височина той се открояваше на фона на по-ниската планина наоколо. Трудно ни бе да следим посоката при липсата на колове. Мислехме, че Котел е близко и ще успеем надвечер да стигнем в града. Имахме само 2 литра вода и това ни притесняваше. Храната ни се изчерпваше с 3 филии хляб 100 гр. сирене и половин краве масло.Мръкна се , а от Котел няма и следа. Вървяхме през гората и намерихме един поток. Беше се мръкнало и при наличието на вода решихме да нощуваме.
Настроението беше минорно. До обяд не обелвахме дума помежду си. Вечер с идването на часовете за почивка се разприказвахме. Храната ни привърши. Освен това бяхме сърдити на всички , които ни се обаждаха по телефоните. Кой от морето, кой от басейните в София.Така, че им обявихме мълчалив протест и вече трети ден ние не се обаждахме на никой. После разбрахме, че брат ми се е притеснил за нас. През нощта имаше силен вятър. Това в гората е придружено със страшен шум на клоните над нас. На това отгоре, терена, на който беше опъната палатката, беше много каменист и ръбест. Нощувахме сравнително добре. Знаехме, че утре сме в Котел.
ДЕВЕТИ ДЕН
Станахме 6-6.15ч. В Котел слязохме към 8ч. Напазарувахме храна и заизлизахме през Котленския проход посока Осман Пазар(Омуртаг). Маркировката се следи трудно, намира се по мантинели и разни огради на дворове. Тук вече, на този ден, аз си повярвах, че ще успеем. Заизкачвахме Котленската планина през Гарванов дол. Всички колове са изрязани и непрекъснато губехме посоката. Беше тягосно. На билната седловина се навлиза в гора. Чухме някой пред нас да говори. Ускорихме крачка и стигнахме момче и момиче- Жоро и Събина. Разказахме им, че от 4 дни следваме дирите им в калта. Бяха тръгнали от Ком с група на БТС от 50 човека. На хижа Паскал ги застига лошо време и водача налага групата да се качи на влака за Розино и оттам катерене за х. Ехо. Разочаровани от този вариант за преминаване на прехода, те се отделят и решават сами да продължат до където могат. Успели са. Заедно с тях намерихме чешма в един дол доста встрани от пътя. Помня, че там накарах децата да изпием насила по 2 л. вода за около 10 минути. Знаех, че следващия преход е труден и можеше да изпаднем в ситуация до нощуваме в гората без вода. Така, че шишетата ни трябваше да са пълни. Изоставихме Жоро и Събина, защото темпото им беше бавно. Час по-нататък застигнахме Таня и Любо-другата двойка преди нас. Те бяха тръгнали три дни преди нас от връх Ком сами. Бяха много добре екипирани и подготвени. Темпото им беше завидно и ние се прикрепихме за тях. Разказахме си взаимно преживелиците. Любо имаше "ТРАК"-сателитен запис на пътя от негов приятел изминал трасето преди 4 години. Около два часа преди Върбишкия проход маркировката рязко свива на север и се спуска в ниското. Излиза се на асфалтовия път на прохода и се върви по него около 8-9 км нагоре. Доста неприятно изкачване. Като стигнахме превала се спуснахме по път без маркировка. Осланяхме се на техниката на Любо. Той твърдеше , че ще ни заведе на горския дом Елешница. Вече нямаше белези на маркировка и нямахме избор. Спуснахме се по един много стръмен и продължителен склон в една букова гора и се намерихме в дола на река Елешница. Свечеряваше се. Гората тук беше страшна. Никъде жива душа. Ударихме марш на скок за да стигнем в горския дом Елешница. Стигнахме по тъмно-около 22ч. Опънахме палатка, а Любо и Таня спаха на сеното в плевнята. Бързахме да заспим. Това беше втора поредна вечер на палатка. Небето беше само звезди.
ДЕСЕТИ ДЕН
Знаех, че сподвижниците ни тръгват към 7ч. и затова поспахме и ние. Децата още спяха, когато аз се изкъпах в реката. Изведнъж гледам Любо и Таня минават покрай нас и тръгват. Събрахме всичко за 3 минути и ги стигнахме. Стараехме се да вървим зад тях. Много миришехме на пот. Личната ни хигиена беше на критично ниво. Благодарен съм на тези хора, че нямаха против да вървим с тях в продължение на два полудни, защото това беше най-трудния за изминаване участък от трасето. Маркировка на много места липсваше и техниката ни помогна. После разбрах, че от години този участък не се вървял от организираните групи,защото бил обрасъл и без знаци. Спомените ми от този предиобяд са от едно петчасово ходене из нискостеблени гори, много къпинак,който ни изподра краката. Беше топло и задушно.Или, както беше написъл Гъоко, в Източна България ,когато кажеш ЛОШО ВРЕМЕ , трябва да подразбираш-пек, задух и знойно слънце. На едно място изтървахме маркировката. При подобна ситуация, когато бяхме сами ние се връщахме обратно до мястото,където последно имаше знаци, или се разгъвахме тримата в колона и започвахме да търсим. Разбира се това ни отнемаше много време. Но ни се случваше доста често. Сега, обаче, като бяхме с Таня и Любо, той само поглеждаше машинката и тя му показваше, че пътя минава примерно 25 метра вляво.Така и я намерихме. Става много бързо.
Стигнахме Ришкия проход.
Факта, че навлизахме в област граничеща с морето ни окриляше. В река Немойна под Крумовия мост ние се изкъпахме и изпрахме дрехите си. Сега разбрах, че Лазар до този момент си перял фланелката без сапун. Не ,че не знае как се пере със сапун. Просто го е мързяло. Като се къпехме по хижите и аз нареждах всеки да си изпира потната дрешка, Лазар просто я преплаквал. Поради тази причина тя беше придобила една много особена ,мъжка миризма.
Любо и Таня обядваха. Ние просто нямахме нищо за ядене. Закупеното от Котел го бяхме изяли предната вечер. Беше към 2 ч. след обяд и по карта до село Рупча имаше около 5-6 часа. Нямахме алтернатива и трябваше да стигнем до там ако искахме да хапнем нещо. Любо и Таня държаха яко темпо при вървене. Но често спираха за почивки. Решихме вече да продължаваме сами напред. Сбогувахме се, благодарихме им , че ни “извозиха” в най-трудния участък и продължихме сами. Надвечер се чухме с тях по телефона и разбрахме че Любо си забравил телефона на една чешма и се връщал назад 3 км за да си го вземе.
Ходенето в този участък беше много приятно. Имаше великолепни гледки на юг към селата и пасищата им. Виждаха се хора и добитък. Влязохме в турското село Рупча към 7ч вечерта. В селото имаше джамия и се говореше само на турски. Лазар и Иван бяха впечатлени ,защото за пръв път виждаха изцяло турско село с джамия и пеещ ходжа по уредбата. Хората ни гледаха с любопитство.Напазарувахме ядене и по един сладолед.
От с. Рупча до с. Планиница вървяхме по пътя. Имахме още време до стъмняването и гледахме да наваксаме . Гонехме село Дъскотна. На около 2 км. преди селото на една поляна опънахме палатката. Беше приятна лятна вечер. Обичайните рояци комари и красивото нощно небе. Наблизо се чуваше преминаващи влакове. Тук минава третата железопътна линия, която пресича Балкана. Тя свързва Провадия с Айтос.
ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ
Станахме рано, събрахме нещата и отпрашихме за Дъскотна. Това е изгрева преди селото.
Там една жена ни опъти и каза че по пътя ще стигнем Читашката чешма, която е на техния род. Мъжът й преди час тръгнал за там . Те също бяха турци, усмихнати и добродушни. Когато стигнахме до нея , човекът беше напалил огън и правеше пейки и маса. Някога бил тежко болен, дал обет, че ако оздравее ще отремонтира чешмата, която някога дядо му е построил. В този район видяхме много чешми.
Поприказвахме си и продължихме. Хубав човек беше този турчин. От тук следва едно ходене през поляни, ниви, горички и през селата Добра поляна, Средна махала, Топчийско и Сини Рид. На места по поляните, където липсваха дървета се губеше маркировката и се разгъвахме в колона да я открием. В Сини Рид едва се разбрахме с една стара баба туркиня, като и поискахме вода. Хората живееха в това село бедно в неизмазани кирпичени къщи. В дворовете се виждаха по една крава и някоя друга овца и коза. Явно с това преживяваха-мляко, сирене и каквото се роди в градината. След селото изгубихме знаците и следвахме само посоката по компас.Пак изрязани метални колове и буренясали пирамидки.Беше доста тежко. Освен жегата се появиха едни рояци дребни мушици, които със стотици кръжаха над главите ни. Те ни следваха с часове , докато вървяхме и постоянно ни влизаха в очите,носа и ушите. Ужасна досада бяха. Много интересно беше,как се спасихме от тях. Понеже тези мушички ни кръжаха главно около главите, аз извадих единствената свободна фланелка за да си покрия главата. А тя беше онази, праната без сапун. Мигновенно всички мухи изчезнаха от мен. Толкова е била вмирисана,че чак мухите прогони. Започнахме да се караме , кой ще носи вмирисаната фланелка. Много се смяхме на тази случка.
Стигнахме в Козичино към 19ч. Какво ядене направихме само в местното магазинче,което беше и кръчма ! Местните гавази ни гледаха с любопитство. Предчуствахме, че ни предстои последна нощувка преди морето и си направихме гуляй на поляната до магазинчето. После излязохме от селото,прекосихме Дюлинския проход и напред, до мръкване. Нощувахме на поляна преди кулата на връх Погледец. Беше топло и овчарите пасяха овцете до полунощ. Бяха толкова близко до нас, че се чуваха звънци и кучетата не спряха да ни лаят. Това обаче само на мен пречеше. Децата си спяха, като къпани. Пак комари и аз не мигнах до 2ч. После излезе вятър и те изчезнаха. За целия поход имахме 6 нощувки на хижи и 7 на палатка. По точно децата спаха в палатката, а аз до тях. Само веднъж влязох при тях, но тясното пространство ме разстройваше и не повторих.
Имахме намерение да станем в 4ч. за да сме по обяд на нос Емине.
ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ
Към 4 и 15 ч станахме. Още беше нощ. Подминахме кулата на теливизионният ретранслатор и слязохме в мъртвото село Плазовец. Някога са живяли хора тук. Сега и кучета нямаше. Навлязохме в оградено ловно стопанство. Един ловец ни застигна с джип и ни се скара,.че толкова рано минавахме от тук. Някой можел и да ни гръмне вместо дивеч. Това оставаше! Последния ден някой да ни гръмне. Не ни изядоха мечки горе по билото, ами тук някой пишман авджия да ни гръмне! Но маркировката си минаваше през ловното стопанство. Ние нямахме вина,просто бързахме. Пресякохме Поморийския проход, който свързва село Баня с Емона. По него хвърчаха коли и автобуси на летуващи туристи. Беше доста неприятно да се върви 3 км по това шосе. Но от тук беше пътя. Хванахме черния път на изток и всичко си дойде на мястото. Лазар го заболя силно крак. Стисна зъби, защото ни оставаха някакви си 2-3 часа. Маркировка имаше на много дървета. Вече бяхме настроени сантементално и решихме, че тази маркировка с двете бели и една червена линия ще ни липсва вече. Дванадесет дена ни изтекоха очите да я търсим по дърветата. Правехме си закачки, като се саревновавахме кой пръв ще види знак по дърветата. Затова решихме да се снимаме за последно с нея.
Ванката тук вече гледа морето.Слизахме от последния връх на планината-Свети Илия-386 м н.в. Почти търчахме за към брега. През целият път на похода си мечтах, ако стигна до носа да скоча от някоя скала в морето. А сега дори нямахме сили да си събуем обувките.
Наистина не можехме да повярваме, че успяхме - 8 август 13.00ч Изминахме разстоянието за 12 дена и 20 часа. Още не можехме да се осъзнаем и не мислехме за това. Нямахме чувство на еуфория, толкова гроги бяхме. Нямаше как да е иначе, беше обяд, слънцето печеше яко, не бяхме хапвали нищо, но и никой не мислеше за това. Оставихме раниците горе при фара и слязохме трудно до самия бряг. Скалите тук са огромни и труднодостъпни. Морето беше бурно . Влязохме и се изкъпахме. Забравихме да си хвърлим камачетата от връх Ком. …Другият път…..може би!
Това е брада Ком-Емине. Дадох си сметка,че 13 дни не се бях бръснал, не бях карал кола, не бях говорил по GSM и в никакъв случай не се чувствах зле. Човек осъзнава, как в начина си на урбанизиран живот свикваме с неща,които не са абсолютно необходими за съществуването ни. Даже бих казал, пагубни за душевността ни. И как губим радостта от малкото ,което притежаваме. И тук по тези баири моите деца разбраха, колко струва сухата филия хляб, падналото парче сирене на земята и разтопеното масалце. Тези неща са безценни, когато човек ги няма. Научиха се да ценят незначителните на пръв поглед неща. Оцениха, какво значи да имаш всяка вечер топла завивка и мека възглавница! Защото, когато всяка вечер заспиваш в тях, ти ги възприемаш,като някаква даденост . Но когато спиш дни наред по поляните, разбираш че тези ни удобства в крайна сметка са ни даденост от горе, и че не всички хора ги притежават.
В планината видяхме прекрасните гледки на Майката природа. Учудващо за мен беше, че и децата се възхищаваха на красивите гледки. До този момент смятах,че само възрастните се прехласваме.
На моменти изпитвахме страх сами в гората.
Помагахме си с взаимно. Дните през, които закъсах с крака и багажа ми бе рапределен от двамата аз се гордеех с тези момчета. Отделяхме си от залъка за да дадем на по-нуждаещия се.
Видяхме паметни места от нашата истори. Научихме за събития от Априлското въстание, Руско-Турската освободителна война, за пътищата по които са минали четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Филип Тотю, Панайот Хитов, Стоил воевода и Раковски. Изброихме толкова проходи по Балкана ни, които и учителя по география едва ли знае- Петрохан, Искърския пролом, Витиня, Араба-конак, Етрополски проход, Кашана, Рибаришки, Беклемето, Русалийския проход при х. Тъжа, Шипка, гара Кръстец, Хаим-боаз, Твърдица-Елена, прохода Вратник, Котленски, Върбишки, Ришки, шосето Айтос –Провадия, Дюлинския и Поморийския проход.
Изобщо чувствата ,които изпитвахме през тези дни бяха безброй-бяхме въодушевени и отчаяни,бяхме смели , но изпитвахме и страх,бяхме възторжени и подтиснати, бяхме горди, изпитвахме болка, но и радост.
Разделено на часовете през които сме изминали тези 720 км,излиза че дневно сме извървявали по 56 км. И лозунга ,че няма млади и стари,а можещи и неможещи не е съвсем верен. В повечето случаи младите са си можещи. Тези момчета,които нямаха и пробяган километър тренировка, ме удариха в земята с начина си на ходене.
А това са крака изминали тези 720 км. Само че моите,не на младежите.
По отношение на храната искам да добавя, че през целия поход ние изцяло ползвахме обикновенни, натурални храни. Хляб, сирене, домати, кашкавал, масло, кисело мляко, маслини, овесени ядки с мед, ябълки, конфитюр. И две дини си разрязохме. По заведенията на по-оживените проходи и на хижите Дерменка, Добрила и Буковец ядохме супи, салати, омлети и по някое кебапче. Не сме ползвали никакви аминокиселини и разни там възстановителни енергийни продукти на фармацевтичната промишленост, както ни съветваха разни специалисти. Имам един по-възрастен приятел, който е изминал прехода преди 30 год сам, с една пита кашкавал в раницата, без палатка, единствено със спален чувал и един найелон отгоре. Така, че ние имахме този пример в негово лице и гледахме да се придържаме , към природосъобразните закони. Спомням си , че преди да тръгнем той ми казваше: "Валентине, ще утрепеш децата от ходене!" Не беше лъжа.
Луд късмет за нас беше,че родителите на Ванката се прибираха от Китен този ден и дойдоха да ни приберат от нос Емине. В противен случай се налага ходене от 12 км до курортното селище Елените, от там маршрутка до Слънчев бряг и т.н. Събрахме багажа и тръгнахме под палещите лъчи на обедното, августовско слънце назад по пътя за да ги пресрещнем. Гледам как отгоре по баира се носи гъст облак прах срещу нас. Пътят наистина беше кафяв изгорял макадам, който като кихнеш и се напрашваш. Джетата на брат ми идваше насреща ни. На мен ми се привидя , като осемвпрягов дилижанс от стар уестърн, а нас възприемах, като тримата оцелели от “великолепната седморка”. Интересното беше,че брата сподели, как виждайки фигурите ни в далечината с ореол от палеща мараня,направил подобна асоциация-приличали сме на изстрадали каубои от драматичен уестърн.
След прегръдки и целувки брат ми предложи да ни качи,......ама малко по-нататък. Наистина пътя беше ужасен и колата удряше картера на всеки 10 метра. Аз категорично се възпротивих да ходим повече пеш и се натоварихме 6 човека . После в Обзор в една крайморска кръчма събрахме погледите на хората с окаяния си вид и количеството храна,което погълнахме. Ура!
