Ком-Емине 2010г
Някога баща ми разказваше за похода Ком-Емине и за преплуването на Дунав. И докато като студент беше преплувал Голямата река при Свищов, то прехода по билото на Балкана си остана в моите представи, като непосилна дори за него романтична авантюра. Та отпреди 4 години идеята да извървя прехода се загнезди в главата ми. Още повече синовете поотраснаха и щяха да изявят желание да опитаме заедно (след като вече преплувахме заедно Дунава).
Започнах да чета по форумите в интернет, кой, как и кога се е справил с начинанието. Ще спомена,че през 2009г. тръгнахме аз , Кирил и Лазар от Ком. Те се отказаха на Витиня, а аз продължих сам до Вежен и там слязох на Рибарица. С една дума не успяхме. Изминах около 1/3 от разстоянието. Явно допуснахме грешки. За тях по-нататък. Докато четях впечатленията и съветите на изминалите вече този маршрут, забелязах, че голяма част от хората са го завършили при втория си опит. Така беше и с нас. Въпреки всичко прочетено по отношение на екипировка,храна,физическа подготовка и тактика на дневните преходи, докато не се сблъскахме с реалността при първия ни опит , ние не осъзнавахме с какво се захващаме. Макар и за 5 дни преход през 2009г, аз имах невероятни изживявания, които въпреки неуспеха, ме мотивираха да повторя опита си. В същото емоционално състояние бяха и Кирил, и Лазар.Ние непрекъснато говорехме за това, кога тръгваме, как сме с оборудването и т.н. Давахме си сметка, че този път вариантът да се провалим в опита си, щеше да е срам за фамилията ни.
Групата е от 4 човека-аз , 41 годишен, Лазар-13 год, Кирил и Иван на по 15г. Първите двама са ми синове,а Ванката –племенник.
Багажът ни.Човек на гърба си трябваше да носи не повече от 10кг. Имахме две двуместни палатки по 1.8 кг. Спалните ни чували бяха по 550гр. Всеки, освен с дрехите по тялото си, има още резервен чифт слип, чорапи, фланелка , анорак или ветровка, сапун, четка за зъби и по един чифт маратонки, завързани отстрани за раниците ни. Дори кърпите,които имахме, забравихме на простора на хижа Ехо, така че и без тях може. Всичко останало е абсолютно излишно и грешно да се взима. Празната раница на всеки тежи 2.3кг, плюс чувала-0.5кг, плюс 2л вода, палатката -2кг, дрехите и храната за 3 дни и така се побирахме в лимита от 10кг на гръб. Трябва да отбележа, че предния ден преди да тръгнем отидохме до Витиня и там на портала на Горското стопанство помолихме пазача да оставим едната раница пълна с ядене за още два дни, една 10-килограмова диня и двете палатки. Така че първите два дни нямаше да носим двете палатки и една раница и щяхме да имаме оставени провизии за следващите два дни след Витиня. Това беше направено с цел да се сработим в началото с ходенето, да не носим много багаж, и да не “одървим”, казано на спортен език. Това обаче предполагаше една нощувка под открито небе, в чувалите върху шалтетата. И като се има предвид, че още валеше в цялата страна , дори в Шуменско и Великотърновско имаше наводнения, това си беше цяла авантюра. Но рискът беше поет. И последно, за обувките-бяха много добри.От изключително значение за похода са краката ни, респективно обувките. Физическата подготовка на децата се изчерпваше с това, че стояха пред компютъра ежечасно и плуваха всеки ден, но като се има предвид ,че ще ходим по 50км дневно това тяхно плуване не беше от особено значение. Е,поне въздух имаха и сърцата им са тренирани. Но голямата въпросителна си оставаха краката ни. Питах се дали ще издържат. Съмнения относно себе си нямах. Тренирах яко всеки ден. Бягах по 10 км на пистата до нас. Участието ми на няколкото планински кроса и състезания по триатлон, ми даваха самочувствие и увереност. Но съдбата си прави шеги често. Нещата се объркаха, но за това по-нататък. Освен физическото ни състояние , психологическата ни настройка беше важна. Бяхме страшно ентусиазирани, превъзбудени , решени и нетърпеливи да заминаваме.
И ето , 26.07.2010г. Хижа Ком-17.30ч. Росен ни стовари от колата пред хижата и ни пожела успех. Както и миналата година, тук си вали дъжд, вее яко и си е студеншко. Денят беше понеделник. Кирил беше на състезание във Варна през уикенда и се прибра от там с влак, пътувайки цяла нощ срещу понеделник. Ние го оставихме да поспи до обяд и го изръчкахме да тръгваме за Берковица. Ясно е, че това беше пришпорване на старта ни, но повече не можехме да чакаме. Кирил си изтърсил телефона в колата с която ни докара Росен. За това , че няма телефон, той разбра чак горе на върха. Стана ясно, че той губи връзка с приятелката си.
И така ние изкачихме вр. Ком-2016 м, снимахме се и отпрашихме за Петрохан. Всеки си взе по две камъчета от върха, както повелява традицията, включихме самоснимачката, ухилихме се за спомен и потеглихме. Планът беше хем първия ден да ходим малко, за да сработим, хем да не губим понеделника ,а да тръгваме. За по-малко от 3 часа и половина стигнахме хижа Петрохан към 21.00 ч. Сещайки се с децата за миналогодишния старт, ние оценихме какво предимство е да ходиш по вече познат път и да не губиш време в търсене на маркировки . Предния път ние загубихме пътя, притеснихме се и докато го намерим , освен загубеното време, изхабихме толкова страхови емоции, които ни изразходваха психически. Ясно е, че трябва да се мине и през такива изпитания, но мнението на всички бе, че да ходиш по познат път е пълно безгрижие. Иначе пак , както и миналата година си валеше дъжд и ни понамокри. На Петрохан беше напалена печката и вечеряхме в доволство и топлина. Легнахме бързо след вечерята, защото планът беше да тръгнем към 5.30 ч. сутринта. В хижата заварихме баща и син, тръгнали по нашия маршрут, но по техните думи - яваш, яваш. Това беше първата група по пътя ни за нос Емине, които изпреварихме.
ДЕН ПЪРВИ
Станахме в 5ч и тръгнахме след 20мин. Само тоалет и обличане. Никакво ядене. През целия поход ние никъде не закусвахме. Ядяхме на обяд и вечер. Ранната утрин беше хладна , мокра и мъглива. Кирил ни наложи яко темпо. Лекото и приятно изкачване до главното било и последвалото спускане до Червената локва по затревения терен ни измокри до над коленете.
Газехме вода до глезените.
Когато стигнахме Врелото и започнахме да спускаме към изворите на река Пробойница в тревата видяхме опъната палатка с тъмно зелен цвят. Беше около 7ч и хората още спяха. Минахме покрай тях шумно за да ознаменуваме задминаването на втората група по пътя ни. Така си мислехме, едва ли други туристи биха опънали палатка в тази част на маршрута, ако не бяха съпричастни точно на този маршрут. В хижа Пробойница стигнахме в 9.30ч и пихме по чай за 10-ина минути. Продължихме към с. Губислав и гара Лакатник. В магазинчето на разклона на пътя ядохме вафли и кисело мляко. Имахме достатъчно ядене в раниците но предвид това , че запаси имаше чак на Витиня, ние пестяхме от храната в раниците ни. Вечерта ни се очертаваше да правим бивак и да палим огън. Затова си купихме и 12 замразени кюфтета, за да си ги опечем на жар. Кирил ги носеше в ръка с наелонов плик и те през целия след обяд му се биеха в коляното, пречеха му и ние само им се точехме. Никой от нас не помисли , че по селата хората си задоволяват потребностите от месо с клане на добитъка си и едва ли отиват до смесения магазин за замразени кюфтета. Искам да кажа, че никой от нас не погледна срока им на годност. Когато вечерта го видяхме, беше късно да ги изхвърлим. Само като си помислим колко време ги мъкнахме в ръка през деня, сърце не ни даваше да ги запофичим в дола. А срока им на годност беше минал с 35 дена. На моста на Искърския пролом се снимахме.
Обути сме, както се вижда, с маратонки. Обувките са ни превързани за връзките през раниците. За отбелязване е, че от х . Петрохан на около 1400м н.в. при гара Лакатник слизаме на 395 м н.в. и веднага след това се изкачва село Лакатник, хижа Тръстена и се подсича връх Издремец-1492м н.в. Тази промяна в денивелацията в разстояние на един ден е доста натоварваща. Като прибавим и 14–те километра ходене по асфалтов път преди и след гара Лакатник се вижда, че преходът е тежък. Точно заради такива асфалтови преходи, обути с маратонки , краката ни почиваха от мокрите обувки.
Още бяхме много ентусиазирани и весели. Все пак е първият сериозен дневен преход. Тук се вижда с какво сме облечени. Обикновенни памучни панталони, блузончета, Лазар е с тънка грейка. В раниците има само още по 1 слип, 1 чифт чорапи, 1 фланелка с къс ръкав и едни къси гащи. Всичко останало е излишно. Якето , което се вижда на Ванката на кръста, през целия път го ползвахме само за възглавница при спане в палатката и все искахме да го изхвърлим, само ни тежеше.
На хижа Тръстена бяхме в 15ч. Както и миналата година, беше усилен малинобер. Страхотни малини! И за да не викат по нас собствениците, ако си хапваме взехме та си платихме и влязохме по редовете. За около 30 мин. ядене вече ненавиждахме малини. Втръснаха ни. Продължихме и малко след това се опънахме пред чешмата над фермата по Сапард. Денят преваляше. Вървяхме още 2ч и към 18.30ч,след 13 часов преход решихме да бивакуваме на седловината на превала на билото , на около 15 мин преди горски дом Чукава. На 15-ина метра встрани от билото уж на завет, запалихме огън, опънахме шалтета и чували и изпекохме кюфтетата с месец минал срок на годност.
Към 20ч заспахме. По това време е още светло , но времето беше облачно и сумрачно. Ванката получи болки в сухожилията на коляното и имаше проблем. Бяхме изморени и заспиването ни беше бързо. Припомням, че палатките ни бяха на Витиня и се наложи да спим на открито. Към 22.30ч се събуждам от едри капки дъжд. Заваля яко. Осъзнавам, че ще ни намокри и събуждам всички. Преди да легнем бях забелязал на самото било на превала един фургон използван някога от горски работници или дървари. Той беше разбит и много мизерен и мръсен вътре. Беше пълен и с вода. Нямаше гуми и беше така килнат на джантите си , че като ще падне всеки миг. Навряхме се под него,колкото и безрасъдно да беше. Под него поне беше сравнително чисто и сухо, макар и застрашително висящ върху нас. Отново заспахме. Лощото беше , че този фургон стоеше точно на билото, където вятъра нямаше пречка пред себе си. Когато заваля и ние се преместихме под фургона, нямаше вятър. Но точно в 2ч и 17 мин се събудих от остър пронизващ вятър минаващ през чувала ми. Зъзнех от студ. В този миг чувам, че всички останали са се събудили независимо от другия до него. Толкова студено ни е било. Дъждът вече беше спрял, но това нямаше значение при този студ. Небето беше цялото звезди. Кирил предложи да ставаме и да тръгваме да ходим. Приехме без възражения. Имахме челник, а и пътя ни беше познат от миналогодишния преход. Ако това не беше така едва ли щяхме да имаме тази смелост. Пътя се спускаше всред високи борове към горския дом Чукава. Жива душа няма наоколо. И си е доста страшничко. Сега , като пиша, Лазар е до мен и казва, че го е било страх от мечки тази нощ. И когато сме тръгнали през ноща да ходим е бил доволен, че бягаме от това място. Мен ме беше страх, а какво да кажа за едно 13-годишно дете. Но децата се държаха мъжки тогава и аз нито за миг не съм усетил страха им и не съм се чувствал като възрастен , който е отговорен за тях в този момент. Просто съм ги приемал като равни с мен хора в това начинание и се съобразявах с мнението им. Пак ще повторя, че Кирил взе решението да станем и тръгнем в 3 посред нощ. Ние само се съгласихме с него. Иначе щяхме да зъзнем цяла нощ и нямаше и да заспим, а можеше и да настинем. Посред нощ минахме покрай хижа Лескова и пак подобно на миналата година не можахме да я открием. На вековните буки се отклонихме в дясно и тръгнахме да я търсим. Трябваше да налеем вода. Минахме през едни кошари с колиби, в които имаше и хора и овце. Кучетата се разлаяха зловещо в тъмницата. На вратата на едната колиба имаше залепени некролози. Вътре със сигурност спяха хора. Такова бе усещането ни. Декор,като за роман на Артър Конан Дойл. Изнизахме се набързо от този район, защото напълно бе възможно да излезе някой уплашен овчар и да стреля по нас с пушката си за вълци. Но там някъде в един дол намерихме вода и напълнихме шишетата , защото миналата година щяхме буквално да измрем без вода до връх Мургаш. Тогава наляхме вода на Тръстена и до Мургаш бяхме взели-дали. В картите за прехода се подчертава, че този преход е лишен от чешми и трябва да се внимава. Ходихме от 3 до 7.30 ч и легнахме на една поляна да поспим. Спахме до 9ч. Слънцето изпече и започна да вдига росата...
Беше започнал ВТОРИЯТ ДЕН от похода ни. Ден, през който щяхме да сме подложени на изпитание. Във форумите с тема “Ком-Емине”, внимателно и неколкократно бях прочел разказа на Георги Маджаров-Гьоко,който за 12 дни успява да го измине. Ние се стараехме да не изоставаме от неговия график на ходене, макар да бяхме тръгнали от х. Ком в различни часове на деня. Той тръгва рано сутринта, а ние в 5ч. подир обед. Бях научил местата, където той нощува всеки ден от прехода си и през цялото време на ходенето ни ние знаехме с колко часа изоставахме от неговия график. Всеки ден си говорехме за него и го коментирахме. А намеренията ни бяха ако можем да го изминем в рамките на две седмици. Тръгнахме в понеделник, така че събота или неделя бяха подходящи дни от седмицата за финал. Освен това от брат ми бях научил, че планинските водачи организират курс с този преход,който продължава 15 дни и през който курс се ходи яко. Така,че времето от 15 дни ни се струваше една гросмайсторска граница, в която щяхме да се целим. Друга сметка , която направихме е, че по 7-те карти за прехода часовете отбелязани за ходене между отделните, хижи, проходи и други възлови точки сумарно дават 168 часа . Или това прави точно 1 седмица чисто ходене. Като прибавим и една седмица за спане, ядене и почивка сметката пак излиза на 14 дни. И така от поляната на Хайдушкото кладенче , където поспахме 2 часа ние продължихме за Мургаш. Пътят минава през нискостеблени гори и е непрекъснато качване и слизане. Миналата година този преход го направихме само с 2 л. вода трима човека.С две думи ще разкажа за тогава. Беше зной и пек. Толкова се обезводних, че бях готов да пия от една кална локва пълна с попови лъжички. Децата ме спряха. Минавахме през едно сечище, където имаше наредени метровици букови дърва. Започнах да мисля като герой от романите за индианци. Викам си,ако тук е имало горски работници, те обезателно са носели шише с вода. Възможно е някое такова да е забравено или оставено около тези купчини дърва. Пръснахме се с децата около всички купчини и започнахме да търсим. И наистина намерихме едно шише от 2 л. почти пълно с вода. Не беше ясно от колко месеци стои тази вода там и кой е пил от нея, но това бяха въпроси, които не си задавахме тогава. Изпихме шишето начаса. То ни спаси от жажда за около 2 часа. Установих, че и самия факт, че нямаме вода още повече те кара да ожадняваш. При същата ситуация, ако имахме вода, жаждата нямаше да е толкова силна . Просто те обзема някаква паника подсъзнателно, че нямаш вода. След 2 ч пак бяхме на границата на оцеляването.Жегата беше адска, устните ни се пукаха. Бяхме останали с около 400 мл вода, а Мургаш беше на около 3 ч път още. Аз бях се отказал да пия в полза на децата. Ние с Кирил усетихме , че Лазар плачеше тихичко. Той беше избързал доста пред нас за да не го видим. Видях, как Кирил го хвана за раменете, поразтърси го и го прегърна успокоявайки го. За пръв път в живота ни ги виждах в такава ситуация. Кирил се държеше все още и аз го помолих да се откаже от своите 200 мл. вода в полза на брат си. Съгласието му да го направи изглеждаше някак благородно и мъжествено. Казахме на Лазко, че тази вода си е вече негова и той сам ще реши дали да си я изпие наведнъж, или по малко за да има за повече. Никой не знаеше кога ще намерим вода. И когато пресякохме трасето на газопровода и започнахме да катерим северното ребро на връх Мургаш набирахме бързо височина. Вече доста нависоко се чуваше някакъв шум, оприличавайки го на течаща вода в доловете. Когато наближихме и видяхме на около 200м. един буен поток течаща вода. Кирил си хвърли раницата от раменете , затича се и се просна в цял ръст във водата. Това, което виждах, ми приличаше на някоя сцена от филм за пустинята. Трябва да призная, че с безрасъдството си да тръгнем само с 2 л. вода на дневен преход,аз изложих децата на нечовешко изпитание. Те обаче се държаха , като истински мъже. Това обаче ми беше за урок и тази година аз не тръгвах без да сме добре заредени с вода и най-важното-когато наливахме вода на чешмите аз ги карах да пием вода докато ни се догади. Просто се наливахме без да сме жадни. Но това наливане ни гарантираше около 4 часа да не изпитваш жажда. Организма ти е оводнен и няма нужда от вода. По нататък през прехода имахме и други дълги участъци, където нямаше вода и именно това пиене насила ни спасяваше. И наистина тази година нямахме сериозен проблем с водата.
И така да се върнем на похода ни през 2010г. Ние стигнахме билната поляна Белият камък. От там хванахме пътя за Злата поляна и пътя по билото за прохода Витиня. Тук ни валя проливен дъжд.
Миналата година катерихме връх Мургаш и от там до хижа Мургаш за да се спасим от жаждата.Но сега решихме направо за Витиня.От Злата поляна до Витиня е около 4 часа.Върви се през стара букова гора. Чуват се камионите от магистралата и аха ,току да стигнеш,ала не. Пътя си е доста и криволичи.Тук вървейки по този път Кирил ми сподели,че на Витиня се отказва.Приятелката му го чакала в София и той е самотен без нея. Всичко ми стана ясно. “Жена на борда”,казват пиратите. Не се и опитах да го разубеждавам.Всичко щеше да е насила.Просто в лицето на гаджето си той имаше такава силна демотивация в случая,че го разбирах. Поставих се на негово място и разбрах,че щях да постъпя по същия начин. Забраних му да оповестява това решение пред Иван и Лазар. Ако им кажеше,те щяха да имат време и да мислят само за това.А един от приятелите ти да те изостави е много тежко и може да те раздвои, и тебе. Щяхме да им кажем в последния момент,да им дойде като гръм и да нямат време да се осъзнаят. Кирил да си тръгне ,а аз да ги завлека по нататък по трасето. Кирил се обади от моя телефон на Иван от плуването,който с родителите си живеят на Горно Камарци и се разбраха с бащата на Иван да го чакат на бензиностанцията на Витиня.Така и стана,Ванката от плуването с баща си Радо ни чакаха там.. Донесоха ни кисело мляко и вафлички от магазинчето в Камарци,на които срока отдавна беше преминал.Но ние бяхме свикнали с това и се шегувахме по този повод. Разменихме си с Кирил обувките,аз взех по-добрите,взех и по-леката раница и се сбогувахме.Когато Иван и Лазар разбраха,че Кирил ни напуска,ностроението рязко се промени. Опитвах се да разведря обстановката,но не се получи. Лазар млъкна и се свъси като буреносен облак.От тук нататък той започва да мисли за отказване разбирам по-късно аз.Сценарият от миналата година се повтаряше.
Стигнахме до прохода Араба-конак.Това е паметника на император Александър 2 и загиналите руски,украински,финландски и беларуски войни при битката в много сурови зимни условия за прохода при с. Ташкесен (Саранци) .
На снимката се виждат,колко са начумерени и обезверени Лазар и Иван. 25% от числения ни състав е изгубен. Все пак погледнах позитивно на ситуацията и си дадох сметка, че оставащите двама нямат още гаджета и имам все още шанс да ги мотивирам да продължат. Всъщност мотивация нямаха, но поне и демотивация не съществуваше за тях в този смисъл. Но това е и последната година от тинейджърската им възраст, когато можеше да ги излъжа да тръгнат с мен. Това беше първия емоционален срив през прехода ни и първата психологическа криза, която трябваше да преодолеем. Това далеч не стана толкова лесно. Опънахме палатката на самия проход и с вечерята малко се разведри обстановката. Дневният преход беше с продължителност 13.30ч. След, като един се отказа носенето на две двуместни палатки се оказва нецелесъобразно и ние взехме само едната. Това означаваше аз да спя навън. Комарите се оказаха много досадни. А и тази нощ падна голяма роса. На сутринта върху чувала и метнатите отгоре дъждобрани все едно бях заливан с легени с вода.
ДЕН ТРЕТИ
Станахме късничко,около 7 ч. Палатката и чувалите бяха мокри. Тръгнахме посока изток-хижа Чавдар. Тук се катери връх Звездец или се върви по маркировката покрай Стъргелската мандра. Там тя се губи и в боровата гора се върви трудно. Забелязахме, че някой от водачите на група преди нас е дялкал с нож по стволовете на младите борове покрай мястото на минаване и те бяха пуснали смола. Пътека просто нямаше. Това ни ориентира и ни помогна. Стигнахме хижа Чавдар по обяд и помолихме да се изкъпем в банята. Три дена ходим без баня и започнахме да се умирисваме.
Малко история. Прохода Витиня е построен през 1936 г и преди това от Орхание за София се е преминавало през прохода Араба-конак. Тук приминават и войските на ген. Гурко малко преди Коледа на 1877г. на път за София, след като Осман Паша предава Плевен на ген. Тотлебен. След 4 месечна безуспешна обсада на Плевен от руските войски и хиляди загуби в жива сила, командването командирова 60 годишния герой от кримската война ген. Тотлебен за командир на обсадата. Той прави плътна обсада на града от редути и така напълно откъсва снабдяването на турците с провизии. Само за 2 седмици Плевен пада. Генерала със странна фамилия(на немски-мъртъвжив) скромно заявява: “Не аз,а гладът победи Осман паша”. Тотлебен е запазил Севастопол през Кримската война от обсадата на турците. Освен блестящ военноначалник, макар и 60 годишен,той бил и превъзходен любовник пишат историците. След края на войната той си тръгнал от България заедно с една 18 годишна засукана помакиня.
От Плевен за към София тръгват два отряда руски войници . Единия воден от ген. Гурко преминава през Араба-конак Балкана в суровата зима, а другия воден от ген. Дендевил преминава между Ботевград и Стъргел от юг. Тук в прегръдките на бялата смърт умират 830 руски войници и 19 офицера. Сега там на местноста Хаджиица има паметник, на който всеки българин би свел глава, както направихме и ние.
Следват върховете Етрополска баба и Говедарника. Минавайки покрай чудната плетеница на Зъберите се открива гледка към мина Елаците на север. Вижте какво унищожение на природата сътворява човека със своята дейност!
Преминахме прохода Кашана и гоним вр. Свищиплаз. По билото е прекрасно. Гледката невероятна, времето ясно и топло, вее ветрец. Трябва да намерим място с вода за нощувка, а вече е 20.30ч. До чешмата Петте чучура на изоставената хижа Планински извори имаме още 2 ч ходене и решаваме да свием на юг за хижа Паскал. Слизането от Косишкия превал беше песен-точно 30 мин. Ако знаехме ,че това ще го катерим на сутринта час и половина.....Но нямахме избор , трябваше ни вода. Днешният ни преход е с продължителност 11.30 часа чисто ходене. Хижа Паскал е страхотна-уютна,чиста и приветлива. Хижарката ни погледна с респект, като разбра за къде сме тръгнали и ни каза за разбитата група на БТС, която е слязла на Пирдоп и е хванала влака за Розино за да се качи на хижа Ехо.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ.
Станахме в 5ч и 20 мин. Без разтакаване тръгнахме. От хижата право нагоре към билото е много стръмно. Това, което слязохме снощи за 30 мин сега катерехме в яко темпо за 1 ч и 30 мин. Тук натоварих ставите на краката си и проблема ще се задълбочава с всеки ден. Качихме връх Косица-първият двухилядник от Централна Стара планина. По билото е лесно и прекрасно. И изобщо ранните утрини ,когато природата спи и току що се събужда са доста приветливи и зареждащи. Вървяхме с настроение. Лазар продължаваше да си мълчи през по-голямата част от пътя и от време на време се интересуваше от къде може да се отбие за да слезе към Рибарица. За сега му казвах, че трябва да стигнем до вр. Вежен и там да му мислим. До тогава аз трябваше да намеря основания, за да продължим. Това е поглед на юг към Средногорие.
В ляво над тревата, долу в долината се вижда най-високия комин в България.
На слизане от връх Картала се открива прекрасна гледка към Планинските извори ,чешмата Петте чучура и връх Тетевенска баба. Срещнахме млад мъж,който беше спал на палатка на чешмата и продължаваше срещу нас на запад. Поздравихме се и с нескрита гордост му казахме , че целта ни е нос Емине. Някак си хората проявяваха почуда дори само при намерението да пробваме този дълъг преход.
Обядвахме и продължихме през вр. Тетевенска баба-2071м. н.в. ,вр. Булуваня, вр. Братаница-1992м., билното стеснение-Старопланинското конче , вр. Пъпа и накрая Вежен-2198м. Всички те величествени,голи и ветровити. Облаците минават току покрай нас и сенките им се движат гонейки се по тревата. Безлюдно и страшно е горе. Чудя се миналата година с какъв акъл съм вървял сам тук .Слязохме на Рибаришкия проход и на юг се откри впечатляваща гледка към Клисура и Розино. В хижа Ехо пристигнахме към 17.30ч. Сравнително рано,слънцето беше високо. Дори да има мегдан за ходене още през деня, ние не можехме само да ходим и ходим. Издражливостта ни не е безгранична. Тук някъде аз започвам да се пропуквам. Имам страхотни болки в дясното коляно на сухожилието, на една от главите на бедрения мускул. Затова ходя без да сгъвам коляното за да не чувствам болка. Ползвам и две тояги за подпиране. Децата ми разтовариха раницата, като единия взе палатката, а другия водата. В хижата се изкъпахме пак. Ядохме леща супа ,като тя се състоеше от 4 зрънца леща, а от нашата храна беше останоло само кашкавал и малко овесени ядки с мед. Утре чакахме ятак с провизии на Беклемето. Настаниха ни в стая с един мъж,който беше тръгнал от х. Ехо за към Ботев. От тук започнахме и някакво съревнование с него. Веднага след вечеря си легнахме по леглата и заспахме. Погледнах часовника-беше 18.30ч. Какво нещо е умората-да си легнеш посред лято в 6 ч! През този ден ходихме плътно от 5.30 ч сутринта до 17.30 ч. Само на обяд при чешмата обядвахме за 30 мин. Като казвам плътно ходене, това означава, че ходим без да почиваме почти. Който спре да пие вода или до по нужда,върши си работата и после настига другите двама. Наистина в това отношение имаше дисциплина. Но все още бяхме на етап, когато дългото ходене не ни тежеше. Умора още не се беше натрупала. Но най-дългите преходи тепърва предстояха.
ДЕН ПЕТИ
Станахме много рано. Към 5 ч. Имахме среща с брат ми на Беклемето по обяд и гонехме път. В хижа Козя стена пристигнахме още по изгрев и всички там спяха.
Директно слизаме надолу. Пътеката минава през едни папрати високи по 2метра. Росата беше толкова мокра, че не остана сухо място по нас. Ама буквално. Минаваъки покрай листата на папратта те ни удряха до раменете и лицата. Дрехите ни се наквасиха обилно. Това не ни тревожеше, защото знаехме че вървейки ние произвеждахме топлина и само час след като излязохме от папратта всичко по нас изсъхна. Важното е човек да се движи. Боровинки по пътя, както и предния ден имаше много, и хапвахме. Срещнахме и стотина цигани с тенекии идващи от прохода и отиващи да берат от лилавите дребни плодове. На Беклемето бяхме в 12 ч. Колата на брат ми загряла на качване и той позакъсня, та си пропиляхме 2 ч. Но опънахме палатката и чувалите на тревата да се изсушат, защото от Араба-конак си бяха още мокри. Храната, която ни донесе се състои от кашкавал, сирене, домати, хляб, овесени ядки,мед,вафли и кисело мляко. Нарязахме пак една 12 кг диня и ядохме и си приказвахме. Събирайки багажа и обяда,след като разчистихме поляната брат ми вдигна пръчката, с която аз се подпирах по пътя, и която ми пазеше коляното. Явно не осъзнавайки за какво тя служи я счупи на две и захвърли надолу. Просто разчисти поляната най-наивно. При която случка ние се спукахме от смях с децата. Тази моя опора в болките ми , тази моя тояга беше запофичена от брат ми без да подозира, колко ми е нужна. На другия ден родителите на Иван отиват на море и става ясно , че дори и да се откаже , няма кой да го прибере в Ловеч. Такъв вариант до този момент не е обсъждан, но ни стана ясно, че отказване от тук натам няма. Лазар също полека лека излезе от емоционалния срив наложен от отказването на брат му. Основния довод , който му изложих, беше, че за един баща ще е срам, ако и двамата му синове се откажат от това изпитание, а племенника му се справи. Което си беше и самата истина. Трябва да кажа, че Ванката все още гледаше лежерно и безгрижно на начинанието ни. Той, като че ли не си даваше сметка, че ни предстои още два пъти по толкова ходене. Все още имаше настроение, обаждахме се по телефоните, казвахме, къде и как сме. Което настроение по нататък ще претърпи развитие.
От прохода следва приятно ходене към заслон Орлово гнездо и хижа Дерменка-изминахме го за час и 50 мин.
Тук обядвахме салати, скара и коли с бира. Бяхме яли преди 2ч ,но решихме да кумулираме хранителни запаси в нас.
Спусна се и мъгла. Продължихме за Добрила-стигнахме за 2ч и 30м. Там се къпахме в банята и пак вечеряхме на ресторантски начала. Пестяхме от храната в раниците ни. Дневния преход днес беше около 10 ч. Рано пристигнахме в х. Добрила , но нямаше време да катерим вр. Васил Левски и да спим горе по главното било. Беше мъгливо и студено. В жижата ни настигна спътника ни от хижа Ехо. И пак беше в нашата стая.
Предупреди ни , че утре ще е лошо времето и ако е мъгливо и вали да не тръгвам с тези деца нагоре.В картите не пишеше нищо такова, че при дъжд не можеш да минеш Купените и решихме да тръгваме.
ДЕН ШЕСТИ
Станахме в 4.30ч. Пълен мрак,но и студ. Обличане за около 15 мин и тръгване. Изобщо сутрин бяхме най-продуктивни. Ще гоним хижа Тъжа. Дават го 12 часа преход. Тук да кажа,че в картите както е отбелязана продължителността на преходите в часове,така и ние я изминавахме. Абсолютно точно, при положение, че даден преход се ходи без никакви почивки от нас и то с прилично темпо. Това ми направи впечатление, защото по други карти и означения по хижите винаги времето го дават с някакъв толеранс за почивки и ако ходиш бързо стигаш доста преди означеното време. А тук на тези карти КОМ-ЕМИНЕ, колкото и да препускаме винаги вървяхме в означения график. Отпуснехме ли се,изоставахме. Така, че който ги е писал картите е бил бързак. Качихме вр. В. Левски-2166м, после Малък и Голям Купен-2169м. Мъгла, студ и набиваща роса от мъглата. Горе на върха, обаче слънце. Мъглата е под нас като “пухкав памук”, иде ти да скочиш в нея.
Срещнахме група идваща от заслон Ботев за към Добрила.Но това стана на 1.30 часа път преди заслона. Т.е. на тях им оставаше 5ч път до хижа Добрила, а на нас само час-два до заслон Ботев. Осъзнавахме колко е важно да тръгваме рано и преди обяд да наваксваме от пътя. После умората се трупа. Ядохме на заслона и качихме вр. Ботев. Ванката си взе печат в книжката и заслизахме за х. Тъжа. При слизането ми се натоварваше крака и изпитвах болка. Мъглата се засили. На 10 м нищо се не виждаше. А от Рибаришкия проход насам вървяхме по напълно непознат път, т.е. никой от нас не беше минавал тук и така щеше да е до края. Но маркировката по билото е безупречна и не губехме време за търсенето й. Поне за сега. Слизането за към х. Тъжа беше трудно заради мъглата. Добре че жалоните са през 20-ина метра , но тук там се затруднявахме. Заслон Маринка почти не го видяхме в мъглата. Срещнахме голяма група планински колоездачи мъкнещи на гръб колелетата си за да се спуснат после. Но бяха изплезили езици,милите. Бяха поне 100 човека. На хижа Тъжа стигнахме в 16.30ч. Точно за 11ч ходене. Беше рано, но мъгливо и сумрачно,което създаваше впечатление че е доста късно. Дори не влязохме в хижата. Хижарят ни посрещна на пейките , посъветвахме се с него имаме ли време за да стигнем до Мазалат. Той каза, че ще е трудно, но не невъзможно. И ние тръгнахме. Беше неделя вечер. Туристите от уикенда си бяха тръгнали вече. Отворихме крачка . По карта го дават 4ч. Точно в 20.30ч бяхме там. Беше трудно, защото тъмното от мъглата и облаците създава мрачно настроение. Долу покрай реката до Тъжа срещнахме двама поляци с колелета идващи от с.Тъжа от юг и отиващи за кв Острец на Априлци. Тук минава и така нареченият Русалийски проход, свързващ горните две населени места. Разбрахме , че не сме единствени в това късно придвижване и се окуражихме. Спряхме на гроба на дядо Филю Радев, съсечен от турците по време на въстанието в Ново село , Батошево и Кръвеник. На плочата, върху гроба му са написани думите му : “Не сме тръгнали да продаваме салтанати, а да умрем за правда и свобода”. Както и е станало.
На скалите преди хижа Мазалат така се объркахме в мъглата,че сякаш обърнахме посоката на 180 гр,т.е. вървяхме на запад. В мъглата не видяхме нито масива на Триглав, нито Пеещите скали. Добре , че компаса ни показваше посоката и намирайки тук там маркировка се озовахме в хижата. Спомням си добре този момент.
Намиращите се там две групи туристи ни изгледаха с почуда. Нямаше как да е иначе защото видът ни беше доста мизерен. След 14 часов преход всичко по нас беше мръсно, мокро и миришещо на пот. Щом ни досрамя да си оставим маратонките в предверието на хижата, където бяха всички останали обувки, може да си представите миризмата носеща се от тях. Изкъпахме се и седнахме да вечеряме. Хижарите , младо семейство ни посрещнаха и нагостиха с леща, скара , кока кола и червено вино. Освен това мазахме нашите неизменни филии с масло , мармалад и сирене. Хората от другите групи, като разбраха от къде сме тръгнали сутринта се изумиха. Направо не повярваха. Бяхме изминали 16-часов преход по картата, за около 14 часа с една почивка от 30 минути на заслона. Спахме на земята в стая точно под покрива на хижата. Станахме в 5ч и минавайки през стаята на хъркащите туристи от Бургас, те ни пожелаха на добър път. Беше тъмно и объркахме пътя. Вместо за Узана хванахме надолу по склона за месноста Лъгът. Спуснахме 30 мин по едно нанадолнище и после се връщахме. Така губим час време , а и се обезверяваме. В този ранен час това ни действа отрицателно. В крайна сметка минахме покрай хижа Партизанска и отпрашихме за Узана. Ето го и средата на прехода. Беше 8ч и хижарката правеше палачинки на внучето си. Потекоха ни лигите. Помолихме да си купим. Но жената, явно беше направила малко и така, и не хапнахме от палачинките. Малко по-нататък си купихме буркан със сладко от боровинки от една баба. На Шипка ядохме супи и омлети на ресторанче на прохода.
Маратонките на краката на Лазар се отлепиха и ги позакърпихме с лекопласт.Това се нарича “умора на материала”. Използва се във физиката, когато материята се поврежда уж без причина. Качихме паметника и напред към Бузлуджа. Изпуснахме главната маркировка и се хванахме по някаква друга та пак се шляхме повече от необходимото. Преход за 2 ч, ние го вървяхме 3. След Бузлуджа по върховете са накацали 14 на брой ветрогенератора, които окончателно са съсипали природата. Между тях булдозерите са направили пътища и просеки в буковата гора,които са грозна картина. Въпреки това красотата се противопоставя на пошлостта. Тези малинаци са доказателство за това.
Замръкнахме пред горски дом Българка. В понеделник вечер няма кой да стои там и всичко беше заключено. Опънахме палатката и хапнахме на две ,на три. Цял ден ходех с две тояги в ръце. Кракът ме болеше ужасно. Не го сгъвах в коляното при ходене. От този начин на ходене произлезе и друга болка в мускул на подбедрото. Реалността да не мога да продължа беше на лице. Децата ми носеха раницата и яденето. Ако се провалях, похода спираше. Те сами нямаше да продължат. Ясно беше,че ще трябва да се борим, освен с психологическите кризи, и с физическите. Нощта беше влажна и студеншка. Имаше много комари и се сместихме тримата в двуместната палатка. Беше тясно и неудобно. Поляната ръбеше и аз спах на пресекулки, но децата нямаха проблеми. Те се оказаха и по-адаптивни не само към нощуването на твърдо ,а и изобщо към похода.
