Стегнах си набързо багажа на 30.04.2009г., като натъпках хубаво раницата си с резервни дрехи и храна за 4 дни. От вече понатрупания опит от походи по планините знам,че ако пълня раницата си с излишен багаж много тежи, а на този поход щяхме сами да си носим багажа.
И така, в 21,40ч. беше тръгването на влака за София, който минава през Карлово – нашата спирка. Събрахме се на гара Варна в 21,15ч. Групата съставяше 38 човека + нашия организатор - преподавател в колежа по туризъм - Варна. За съжаление той беше претърпял наскоро злополука и имаше проблем с краката си и затова беше предоставил водачеството на свой приятел и много опитен планинар, с който също не веднъж сме обикаляли Българските планини.
От групата познавах само 2 студентки и двамата водачи, но щом се запознах с останалите разбрах,че ще бъде много забавно през тези дни.
Влакът пристигна на гара Карлово около 3,30-4.00ч. Там престояхме 1 час и към 5.00ч. тръгнахме пеш по една улица нагоре към туристическа спалня „Чайна” , където трябваше да престоим още 2 часа и 30 мин. до пристигането на кончетата, които щаха да ни закарат раниците до х.Левски. По пътя за туристическата спалня започна да ръми, стана ми ясно, че прехода до хижата няма да е от най-приятните. В „ спалнята” жената беше изключително любезна и повечето от групата успяха да поспят 2 часа докато чакахме. Аз изобщо не легнах, така и така не мога да спя през деня, пък и два часа дремане само щяха да ми „размътят” главата.
В 8.30ч. пристигнаха кончетата. Двамата мъже, които ги доведаха натовариха раниците и тръгнаха преди нас. Горките кончета, тежичко си изкарваха прехраната. Очевидно е , че хижите трудно се снабдяват с провизии без нормални пътища.
Нашият организатор остана в Карлово и с него щяхме да се видим отново след 3 дни в местност „Паниците” край Калофер. И така, групата тръгнахме в 9.00ч. на 1.05.2009г. по река „Бяла река”. Маршрутът минаваше през 2 хижи – х.Хубавец и х.Балкански рози. В първата част на прехода срещнахме не малко усилия по стръмните части в прекрасната гора. Колкото по-нависоко се катерехме, толкова повече се откриваха пред нас прекрасните гледки на Стара планина. Не можах да се стърпя и извадих фотоапарата си. Да си прияная, не бих тръгнала никъде без него, а този който имам не е никак малък , а и доста тежи на врата ми. Но както се казва – всяко удоволствие се заплаща! По пътя на няколко места срещнахме дъждовници – типичните обитатели по тези места. Водачът ни определи на 15 – 20 мин. по 1 мин. почивка за стръмните места, а на по равните терени компенсирахме честите почивки с леко ускоряване на хода. Не , че се бяхме забързали да изпълняваме някакъв норматив, но в този дъжд с тези дъждобрани си беше тежичко.
Х.Хубавец се пада точно по средата на маршрута ни. Там имахме 20 минути почивка. Някои колеги хапнаха и топла супичка, а който си носеше храна си извади сандвичите. Починахме си и тръгнахме към следващата хижа Балкански рози, която беше на 1 час път от предната. Там не спряхме за почивка. Самата хижа била съборена и сега я изграждаха наново. След още час и половина стигнахме до нашата цел- х.Левски. Там се засякохме с още една група, момченца на около 15-17г. от Калофер и във „фоайето”на хижата стана някак тясно. Изкачвайки стръмните дървени стълби , покрити с вишнава пътека, с босите си крака ругаех наум несъобразителността си и пропуска да взема още един чифт маратонки в раницата си, защото тези с които вървях вече бяха много мокри. Преоблякохме се набързо и нямахме търпение да отидем към Карловското пръскало. Разходката до там ми се видя, като разходка в Морската градина във Варна на фона на това, което изминахме по-рано.
Спалното помещение в хижата предназначено за нашата група беше на последния етаж – таванско помещение. Там преди години е било едно цяло помещение, но сега го бяха преградили по средата и е разделено на две половини. Двата дълги нара, разположени по дължината на двете срещуположни стени събраха почти цялата ни група.
Хижарят- висок, слаб мъж с очила с голям диоптър, не беше от най-любезните и нервно кръстосваше из трапезарията по време на вечеря. Разбирам го човека до някъде, защото бяхме 2 големи групи, а вечерята бавно се приготвя, а и бяха само двамата с хижарката. Хапнахме, пийнахме –кой- ракии и водки, кой – вино и си легнахме раничко. 7 души от групата решиха да се върнат обратно(лесно се предадоха).
На сутринта ни чакаше дълъг, мокър,... изтощителен (за някои) преход до х.Рай. 7 –те човека тръгнаха към Карлово, а останалите 31 се спретнахме с дъждобраните и тръгнахме в 8.03ч. Първата ¼ от прехода беше много стръмна и се изморявахме буквално на 20-30 крачки. Водачът доста се съобразяваше с това и ни даваше чести почивки. Има и друга подробност, този път нямаше кончета , които да ни носят раниците. Времето беше доста променливо, на места имаше мъгла и през попловината ни път ръмеше ситен дъждец. Духаше лек ветрец и не беше студено, само ръцете ми бяха позамръзнали. На много места се наложи да преминаваме през снежни улеи. Опасничко си беше. Към обяд, след като бяхме преминали през по-голямата част от пътя се показа и слънчицето. Веднага температурата се покачи и започнахме да сваляме връхните дрехи. Последната голяма почивка беше до един бивш, полу-разрушен краварник, или „мандра” както го наричат някои. Оттам нататък по пътя вървяхме надолу. Тревните туфи бяха ту меки, ту прекалено изпъкнали и си кривях краката от неравностите, но така си е в планината! Някои по-нетърпеливи започнаха да мрънкат – „Къде била таз хижа вече!”
И така, след близо 6 часа и половина видях, че наближаваме последното било до Райското пръскало. Застанахме на най-високата част и х.Рай си показа зеления покрив в далечината. В този момент се замислих и някак си не можах да си повярвам, че отново съм тук!!! Толкова е красиво! Толкова е Райско това място! С право така са го нарекли. Повечето от групата се натръшкаха по земята да си почиват, а аз оставих раницата и започнах да щракам с фотоапарата напосоки. След това слязохме до пътеката, която води до хижата. Там си оставихме раниците и една малка група се отправихме в непосредствена близост до Райското пръскало. Изкачването до него го взехме на бърз ход, но с повишено внимание минахме по снежните улеи. Подредихме се за снимка пред него, а то пръскаше ледени капки по гърбовете ни. Слънцето така ярко блестеше, че без слънчеви очила трудно се гледаше. Избраният фотограф подреди десетина фотоапарати по ръцете и врата си и набързо нащрака общи снимки.
Хижа Рай! Още с влизането си в хижата усетих разликата с предходната. На входа ни посрещна със сърдечна усмивка хижаря Митко. Настани ни и нахрани най-гладните. Престоят ни там беше 2 нощувки и имаше доста групи. Едни идваха, други си тръгваха, разни туристи от различни краища на България. Може би, защото се падаха празници и повече почивни дни, хижата се „пукаше по шевовете” от туристи. Даже втория ден имаше и палатки пред хижата. Но като че ли имаше най-много варненци. Там отново срещнахме членове на туристическото дружество „Голямата хурка”, но този път в доста съкратен състав от предишната ни среща по пътя за връх Мусала. Момченцата , с които бяхме в х.Левски отново ги срещнахме в х.Рай.
Изключително впечатление ми направиха две неща: 1. Нямаше никакво изчерпване на количествата на провизиите – имаше от всичко и по много. 2. Всеки си бе оставил на етажерката близо до входа туристическите обувки, или ги бяха оставили близо до голямата печка за да изсъхнат заедно с други дрехи наметнати по столовете и никъде нищо не изчезна, въпреки голямото движение на хора. Вратите не се заключват, всички си имаха доверие! – Нещо нетипично за големите градове.
Стратегическото разположение на хижата и водопада на заден план спомогнаха за перфектната композиция , когато търсих подходящия ракурс за направата на фотосесия от това прекрасно място. Направих си малък експеримент с разположението на слънцето за да видя как ще ми хареса повече. Жалко обаче ,че се наложи да пестя батерията си, защото не се знаеше дали ще мога да я заредя при този слаб ток в хижата.
Вечерта я прекарахме на дълга маса с песни и алкохол до късен час. На сутринта на 3.05. ни очакваще така желаното и мечтано от мен „покоряване” (в кавички защото наричайки го покоряване на планина, не осъзнаваме как Тя е покорила нас с прелестите и великолепието си) на връх Ботев. През 2006г. Когато бях ходила там, така и не успях да го изкача поради контузия в коляното. Този път се постарах да вървя правилно за да няма пак сакатлъци.
Тръгнахме сутринта 10 ентусиасти. Катерейки се нагоре по Тарзановата пътека видяхме в далечината скални кози да подскачат. По-нататък по пътя срещнахме още една 4 членна групичка - баба, дядо,майка с дете. Детето беше водачът на тяхната група. Сладкото момиченце беше на не повече от 10 г. и както предположих и те бяха варненци. Подминахме ги и те през цялото време нагоре вървяха след нас. По пътя видяхме много планински минзухари- лилави, а имаше и тук-там албиносчета . На високо под върха имаше доста натрупани калинки. Явно сега им беше размножителния период. Безценния ми фотоапарат висеше на врата ми и при хода ми се удряше ритмично в корема. За миг съжалих , че не си взех някоя „сапунерка”, но все пак нали гонех качество... трабваше да се справя.
Наближавайки върха, пред нас се откриваха все по-удивителни гледки. В дясно от нас в далечината се белееше върхът Триглав. Навсякъде около нас имаше възвишения и била със заснежени улеи. Небето беше синьо с разкъсана и ниска на места облачност, духаше лек ветрец. Достигайки до върха установих, че мога да го сравня по сложност с Мальовица. Изкачихме връх Ботев за около 3 часа. Направихме си снимки с „точката” на Върха и с табелата закачена до входа на станцията. Вътре хапнахме сандвич, пихме чай , починахме си 20-30 мин. Служителят беше така любезен да ни разведе из станцията и да ни покаже измервателните уреди.
На връщане от върха леко се отклонихме умишлено от маршрута и поехме по лятната маркировка. Слизането беше като песен...
Следобеда побързах да си заема ред за банята и неволно пропуснах ходенето до близката пещера. Жалко... , но има и нещо хубаво в това – т.е. има за какво да се върна отново там, защото е останало още нещо, което не съм видяла J
Вечерта се чувствах по-изморена от всякога, но с изпълнена душа! Това уникално преживяване стопли и зареди душата ми за дълго време напред!
Отново се събрахме всички на дълга маса. Хижарят извади една голяма бутилка със страхотно, домашно винце и седна при нас. И така завърши нашият последен ден от 3-дневна ни екскурзийка. Сутринта си приготвихме багажа, пихме бързо кафе и тръгнахме в 7,40ч. към местността „Паниците”. Преминахме гористата местност и когато излязохме на открито, зад нас се откриха невероятни гледки: водопади, зелена гора, борова гора, в далечината се белееше заснежения връх на Ботев връх – 2376м. И ясно се различаваше високата кула построена от военните. До този връх освен пеш, може да се стигне и с високопроходим автомобил. Едно куче, черно с беличко на врата и лапите от порода каракачанка ни съпроводи от хижата до местността „Паниците”. Ние го нарекохме Шаро, Балкан.. и др. имена , а то милото ни се радваше на всички.
В 10 без 10 бяхме на уговореното място и в уречения час с нашия организатор. Той пристигна в 10 и 10ч. с 2 микробуса. Качихме се и отпрашихме към гарата на Калофер. Качихме се във влака пътуващ за крайна гара Бургас, защото нямаше влак директен за Варна. Наложи се да слезем в Карнобат и там чакахме 2ч.и 30мин. да дойде влака за Варна. Естествено ние веднага намерихме начин да оплътним това време. Накачулихме раниците на куп и хванахме градския автобус до центъра на града. Там бързо потърсихме механа за да хапнем храна , различна от сандвичи и кроасани. Пътуването до Варна почти не го усетих . Пристигнагме в 19,30ч.
Ето така завърши поредният изтощнителен физически(за някои ) и психически зареждащ поход по прекрасните Български земи.
Искам пак !!! J
