Здравейте на всички,
Отдавна следя туристическите форуми и чета с интерес разказите. Тук-таме давам по някой коментар но нищо повече. Трябва да отбележа, че много от тях са написани интересно и увлекателно.
Та така....най-накрая се реших и аз да споделя с Вас моите планински изживявания. Не, че има нещо кой знае какво екстремно но лично на мен спомените от тях и най-вече снимките ми дават повод за усмивки и настроение по време на еднообразното и скучно ежедневие.
Знам, че тези форуми по принцип се четат само от туристи но искам да кажа на случайно попадналите тук и четящи тези разкази, веднага, ама веднага да купуват раница и да тръгват в планината. Лично мен планината ми отвори очите за много неща и ме прави по-здрав. Радвам се, че и моята приятелка е от този тип хора. Със сигурност ще се опитам да запаля и малката ни дъщеричка, защото туризма и планината възпитават и дават сили. Но стига съм философствал вече................
Така се случи, че изкачих трите най-високи върха в България в низходящ ред.
Мусала
Беше Събота вечер и съответно време за кръчмата. Ушички на скара, ромчета с кола, салтанати и каквото се сетите там. Обичайните разговори. Мен обаче нещо ме гложди отвътре. Цяла зима съм затискал дивана. Искам простор, небе, имам енергия за ходене. Не ми се гледат чинии и бутилки. Не ми се става със забит нож между веждите, лежащ цял ден пред телевизора и пъшкащ на умряло. Подхвърлих ей така между другото за поход. Никой не ми обърна внимание. Това беше крайно нетипично за нашата компания. Повторих се. Къде това? – попита някой. Викам Мусала например – все едно казах Луната. Само Ванката отпивайки от поредната ракия сякаш клъвна. Помислих си, че е по-скоро под влияние на алкохола но му беше едва трета ракия а това беше нищо за него. Едно момиче Ива, която вече бе ходила там също беше навита. Приятелката ми също, какво да прави в къщи – да чисти ли? Не е от тия хора дето ще се минат така. При другите опитите бяха безнадеждни. Все едно говоря на стената отсреща. Мигат и бутат поредната пилешка хапка в устата. Все пак 4 човека не е малко. Тъкмо една кола хора. Докато се усетим стана полунощ.
Ванко беше вече „на върха” – харесвам такива сериозни хора. Беше ходил на хижа Рай и го имаше за голямо постижение. Впоследствие разбрах защо – но за това по-нататък. Ива само се усмихаше загадъчно и слушаше. Винаги е била такава потайнствена.
Решихме, че в 6 ч. на сутринта тръгваме. Между кълбата дим видях ехидните погледи на другите кавайки „Чао” на компанията.
По пътя за вкъщи се питах дали не сгреших, че поех такава инициатива без никаква предварителна подготовка.
Почти не спах. Станахме в 5 ч. и почнахме с багажа. Тъй като цялата работа щеше да трае един ден не беше много – предимно сандвичи и вода.
Взимаме първо Ива, после Ванката чака с голяма раница и с подпухнали очи смуче цигара. Спираме на магистралата за кафе и закуски и продължаваме.
В Боровец пристигаме към 10 ч. Пролет е и навред пъпли всякаква строителна техника. Майстори праскат с чукове свят да ти се завие. Огромни фадроми като динозаври реват и цепят майката земя. Гледаме по-бързо да се изнесем от тази апокалиптична гледка.
Оставям фордчето на една улица близо до лифта. Някой тук ще каже, че изкачване на връх изключва употребата на лифт. Ама като си за един ден и ти е за първи път мисля, че е оправдано. Пък и то лифта е донякъде.
Тука опашка – мало и голямо пъпли нагоре. Оооооооооо-оп и излитаме. Спомних си как всяка зима (и не само) ходех на гости на леля и калеко в Симеоново и до Алеко съм се качвал стотици пъти (с лифта казах, с лифта). Така и не станах скиор но пък за сметка на това що кебапчета изядох горе.
По пътя леки закачки. Има красиви гледки. Докато се усетим и слезнахме. Пред лифта малко подготовка. Гледам истинските туристи с едни огромни раници, обувки, анораци и т.н а аз като на пазар. – къси панаталони и гуменки за мачле. Е все пак имах що годе хубава раница на гърба, която бях си купил преди години не помня вече по какви прични.
Тръгнахме. Отначало както знаете едно равно, гладко – кеф. Насреща върха. Надолу дере. Ехааааа ма това ли било изкаване на върхове – че то просто като бобена чорба. Хаху-хихи Ванко извади цигара при което всички запротестирахме. Може ли такива работи сега – на планина да къдиш. Ама тя е от специалните каза. Викам айде един-два пъти не се брои. Ванко опъна цялата.
Продължихме напред. Ванко рече „Стоп, вгледайте се в отсрещния хълм”!. Какво бе – хълм като хълм. Не, дърветата описват формата на орел който се спуска към плячката си. При което всички се споглеждаме и се мъчим да видим орела. Колкото и да се напъвахме никой нищо не видя. Обаче той си го вижда и това е.
После видя мечки, вълци и всякакви диви животни под формата на дървени и скални образувания.
Неусетно в лафче, снимки и смях стигнахме до хижа „Мусала”. Не влязохме вътре а се повъртяхме около езерото пред някаква новострояща се сграда. Седнахме на една полянка и хапнахме сандвичи и кой каквото има. Както знаете всичко в планината е страшно вкусно. Дори водата е някакси друга.
Почнахме да се катерим нагоре и тука усетих истинския туризъм. Дихателните ми пътища не смогваха на дебита въздух който трябваше да премине през тях. Сърцето ми започна да бие като тъпана на Стунджи. Гледам другите и те – всеки се бори с камънака ама никой не си признава че му е тежко. Ванката дори се опитва да се прави на мъж но капките снощна ракия бързо избиват по челото му. Водата се лее в гърлата ни.
Викам стоп! Това да не е състезание. Чакай да поседнем малко. Седнахме и като се загледахме в ония ми ти гледки. А пък и едно ясно време случихме. Късмета на начинаещия.
А покрай нас нарооод. Значи имало и другиииии. Ето къде сте били! Айде пак нагоре. Не бях виждал толкова камънак, струпан на едно място.
Вървим си по утъпканата пътека и изведнъж някакви въжета пред нас. Почнахме да се дърпаме нагоре. Ива изчезна. В последствие разбрах, че сме тръгнали по зимната маркировка. А имало и лятна по която тя минала. Пак с нейните потайности.
Имаше умора но някак си по-различна. Не както след като се върна от работа вечер. Тялото ми сигурно се питаше защо му причниявам това. Но дълбоко в себе си усещах, че това няма да ми е последния поход в планината. Тук се почувствах на място, което сякаш отдавна е чакало да се срещнем. Човек никога не знае какъв е по призвание. Усещах туриста в мен.
След много почивки, съзерцаване на далечината и пот стигнахме върха. Ехааа, усещането е страхотно. Гледките невероятни.
Жал ми е за хората стоящи сврени в кафенетата сред облаци от дим и пиещи кафета с кървясали от снощната дискотека очи. Не, че и аз не съм го правил.
И за тези които са изкачвали единствено стълбите на някой мол в техния град за да си купят маркови маратонки Адидас, произведени във Виетнам. В случай, че не работи ескалатора разбира се. За жалост повечето от днешната младеж е такава. Но каква да е друга след като такъв пример им се дава от телевизията. Важно е да си „натокан”, да слушаш чалга и колкото по от рано започнеш да пушиш и да се чукаш толкова си по-вървежен. Мъка ми е!
Та постояхме малко на върха съзерцавайки безкарайната сякаш планина наоколо. Един опитен планинар до нас обясняваше на своята група кое какво е, та и ние закачихме малко от тази лекция.
Пак хапнахаме. Да отбележа само, че Ванко носеше 10 двойни сандвича и беше вече на осмия. Влязохме в някаква малка стаичка на върха откъдето си купихме картички с истински еделвайс. За втори път през живота си виждам такова цвете. Първия път беше по случайност, докато разлиствах една стара книга на баба ми. Запазила си го бе там като хербарий!
Беше станало 2 ч. следобед и трябваше да слизаме за да хванем лифта.
Чух от един от слизащите надолу туристи, че лифта работел до 16.00 ч. Ами сега?
Газ надолу. Газ, газ ама след 30 мин на всички ни се подбиха краката. По всичко личеше, че няма да успеем. Направо ми призля при мисълта за слизане чак до Боровец пеша. Както си препускахме по обратния път ми направи впечатление, че почти никой не бързаше. Задминавайки едни туристи между другото попитах до колко работи лифта. Оказа се, че в почивните дни бил до 17.30.
Охххх олекна ни на всички. Това вече е друго. Имахме предостатъчно време и за хапване и за снимки. Забавихме хода и към 16.30 бяхме на последната станция на кабинковия лифт. Решихме да поседнем на терасата на едно заведение откъдето се откриваше страхотна гледка.
Седнахме и с голям кеф аз и Ванката си поръчахме шкембе с бира. А женките по едно ромче и пържени картофки. Умората беше приятна.
Лицето ми беше изгоряло. Както и на другите де. Така е с начинаещите туристи.
Донесоха шкембето. Така да ми се услади. Мушнах и бирата. Какво му трябва повече на човек. Ванко освен, че беше изял всичките си сандвичи а сега и шкембето си поръча и гювече за „десерт”.
Анализирахме днешния поход и всички бяхме доволни.
Качихме се на лифта и потеглихме надолу. Ванко взе назаем един сандвич от Ива. Глад мори туриста. Същия ден изяде всичките си 10 + добавките в заведението. Накрая ни се разсърди, че постоянно го бъзикаме за това.
Слязохме в Боровец. Фордчето ми си беше там, но цялото посипано с прах от минаващата покрай него строителна техника.
По пътя пак закачки и пресни спомени от деня. Въобще беше едно страхотно изживяване.
Бих казал, че спонтанното решение което взехме миналата вечер в кръчмата се оказа доста сполучливо.
Пристигнахме благополучно в града и се разделихме.
Така завърши първият ми истински поход в планината. От сега знаех, че няма да ми е последния.
Следва продължение....
