Минаха няколоко месеца откакто Мила, Васко и аз- всички от алпийски клуб „Планинец”- изкатерихме тур Втори конгрес на Централната стена на Враца. Това са двата най-хубави дни в живота ми (да, отне ни два дни :) и бих се радвала да поразкажа.

Снимки http://www.moiteplanini.com/album.php?aid=148

Ами виждали сме Стената на Враца. Висока е около 400 м, съвсем отвесна, варовикова. Когато я видях за първи път- беше преди повече от десет години- зяпнах нагоре като омагьосана. Двете Огледала- гигантски плочи- изглеждаха плашещо гладки от далеч. По последни данни и от близо.
Та така, около седмица преди да идем там имахме курс за доусъвършенстване:) , на който ни учеха как да сваляме пострадали хора от скалите. Беше само тренировка, тъй че ги пострадвахме по време на свалянето. Васко като на шега каза „Абе на някой спи ли му се на площадка?” Мила каза „Ми да”, а аз вече гледах стената и търсех площадка.

 Решихме да идем на Втори конгрес заради това, че има сравнително удобно място за бивак след четвърто въже. (Едно алпийско въже е дълго 50-60 м. , т.е. щяхме да спим на около 200 м. от основата на стената).
Ден преди изкачването се срещнахме пред църквата Александър Невски за да обиколим заедно спортните магазини и приятелите си. Мила носеше тефтер, в който пишеше какво ни трябва и от кого ще го вземем. Този ден събрахме екипировка за няколко хиляди.
Специални благодарности на смелите хора, които я прежалиха- Николай Петков, Петров, Момчил и Боби!
Аз реших, че това не може да остане незаснето и най-накрая си купих фотоапарат.
Бяхме много щастливи и шашнати, докато се срещахме с хората и взимахме решения какво и точно как ще правим. Притесняваше ни и времето. Прогнозата не беше добра, в момента в София беше мъгливо.
Рано-рано бяхме на гарата. На Своге се качиха някакви „фенове”, настаниха се при нас до вратата на тоалетната и ни пяха до Враца. Три пъти ни провериха личните карти. Но и това не ни накара да махнем самодоволните усмивки от лицата си.
 Мъглата се разсея докато вървяхме по шосето към скалите и през двата дни слънцето се скри само за през нощта. Катерихме по потници.
 Към десет часа бяхме пред Алпийския дом. Екипирахме се и искахме да оставим излишните неща вътре, но беше заключено. А пишеше, че работи от десет. Ами какво да се прави, написахме кои сме и какво ще правим, влязохме през един отворен прозорец на втория етаж и оставихме раниците вътре.
След около половин час бяхме под тура.

Васко тръгна първи. Бяхме с двойно въже- същото, което Николай и Мишо спечелиха на тазгодишната лятна алпиняда, на която заваля сняг и отказа всички останали. Решихме вторият и третият да катерят с раници на гърба. На трудните въжета- второ и пето- ще ги дътрпаме нагоре. Бяхме се отказали от идеята да ги дърпаме през цялото време, защото щяхме да ги съсипем, а и аз и Мила нямаше да можем да катерим едновременно и щеше да става много бавно.
Планът не беше такъв, но стана така, че Васко изводи всичките десет въжета. Просто той можеше да катери категория- категория и половина повече от нас (а ние катерим седмици, по някога :) и се чувстваше много по-сигурен на трудните места. (Колко е трудно това ли? Ами зависи кого питате... Ние катерим от няколко години. Нетренирал човек би качил около 4, а има същества, които минават единадесетки).

Ако водих аз щях да наслагам където мога всичките пет френда и седемте клеми, а да не говорим за пропускане на клинове . И бих се забавила безумно.

Втори конгрес е не спортен, а алпийски тур. На такива важи планинарската максима „Кой каквото си носи..., кой какавото си води...”. Част от клиновете са стари, това е един от първите турове на стената. Но на площадките има нови "лепеняци". И то доста по-яки от нормалните, което понамалява психарията.
 Васко катереше сравнително бързо и без да се спира много- много. Бавехме се доста по площадките.  Стигнем горе аз и Мила, спогледаме се, почешем се по каските и почнем да преправяме осигуровката. Събуй еспадрилите, обуй еспадрилите (не случайно казват, че най-често използвания възел в катеренето бил фльонгата). Прекатай въжетата. Ама остъпи от моето. Не може? Преправи осигуровката. А сега ми се махни от главата... Опааа. Ама това на какво виси?! Въпроси като последният много притесняваха Мила. Тя беше свикнала да катери с опитни хора.
Но дори Мила не успя да притесни Васко. Той учеше бързо наистина и не повтаряше грешките си. Беше и изобретателен и измисляше нови.

  Не беше лесно. Не познавахме тура и постоянно гледахме картата- през коя плоча, по кой винкел... Нещата са особено опасни за водача. Ако, например, Васко се е осигурил за последно преди 6 метра би падал 12 (и малко) преди да увисне на въжето. Ние пък катерихме с 6-7 килограмови раници, което за тур на границата на възможностите ни си е сериозно предизвикателство.

От нас по сипея падаха камъни- което е нормално за неспортен тур- но и бутилки вода, ластици за коса, кърпички... и инвентар. Не беше безопастно да се стои под стената. Ето, една свръзка ни погледа отдолу и реши да си спасява кожата по съседния тур- Огледалата.

Бях доста скапващи четири въжета.
След време се сетих за тези случаи и изтърсих: „Вие да не сте телци бе, хора?” И за моя изненада и двамата кимнаха утвърдително.
 Вече се здрачаяаше. Тези от Огледалата ни бяха застигнали и сега катереха в дясно от нас. После разбрахме, че са били Мишо и Стефан. Бяха там и на другия ден. Това ни радваше много, чувствахме се по-сигурни с тях. Катереха ужасно бързо. Бях сигурна, че ако се случи нещо с нас могат и по-бързо.
 Когато стигнахме площадката, където искахме да спим, първите звезди бяха изгрели. Бяхме безумно щастливи, особено след като се облякохме и си обухме нормалните обувки. Бяхме вързани през цялото време. Площадката е широка 1,5 и дълга около 15 метра. Отне ни около час да я екипираме така, че да можем да се изпикаем безопасно на другия и край. Тръгваш по парапета с двата прусека, вързваш се с един по-дълъг за последната осигуравка, тримата гасим челниците и влагаш сила, воля и разум да си свалиш гащите на точно това място, а не 300 м. по-долу.

 Телефоните на всички звъняха. Май доста хора знаеха за намеренията ни. „Стъмни се, къде сте?” Мишо виждаше прекрасно къде сме, но пък се обади да ни предупреди да катерим по-екстедитивно на другия ден, за да не замръкнем. Това ми се стори много странно, но в последствие се оказа прав. Турчето не беше съвсем за нас... не и технически.
 Опънахме и палатката. Мъкнехме я, защото си мислехме, че ще вали. Тези палатки нямат под, но пък си имат специални ленти на покрива, за да се вържат спящите.

А тази беше видяла доста. Няколко дни преди това нейните собственици я бяха върнали от Ел Капитан. Това е  една  километрова надвесена стена в Щатите...чудо. И там ги наваля сняг.

 Около два часа седяхме вън и пяхме. Долу светлините на Згориград, горе звездите. Еххх, падащ камък... Пожелай си нещо!
Завихме се с двата спални чувала, не беше студено. Згънахме се на зиг-заг в хоризонтална или вертикална равнина според камъните. Аз си носех и надуваема възглавничка.

По едно време се събудих и установих, че почти съм изпаднала от площадката. А вън се блещеше една луна...

Когато се събудих на сутринта всичко светеше в червено. Надзърнах от палатката- слънцето беше изгряло и лъчите му пробиваха леката мъгла. Стотици мери надолу се виеше реката, която минаваше през селото в далечината.
Станахме да разгледаме и многото цветни джаджи задрънчаха по двете въжета.
Площадката беше основа на равнобедрен триъгълник, висок околко 35 м. Турът минаваше през средата му по една тясна цепка. Нагоре ставаше 7+. Знаменитата плоча на Втори конгрес.

Минаването и не беше особено забележително, като изключим това, че беше доста трудно. Васко не взе стълбите, изводи си я така. Аз минах втора, набирах се по горните примки. Хвърлихме на Мила моето въже, тя върза раниците. Издърпахме ги, после се качи и тя.

Следващата осигуровка беше на едно дърво. Над него имаше камина. Хората говорят, че на това дърво, след падане от въпросната камина, се приземил Гьоко Згориградски- прочут врачански катерач без въже.
Интересен човек е той. Седи си в реката или и аз не знам къде и когато чуе, че някой се разцвърчи горе-особено жена- довтасва почти незабавно. Очаквах да ни навести снощи- три пеещи челника на площадката са си интересно нещо- но не дойде. Като призрак е. Някой да го е пипал?

Тръгнах по камаината последна. Не знам какво точно се случи, но един карабинер изпадна от мен и кацна на върха на дървото. Викнах на Васко да ми отпуска въже. Батериите на радиостанциите бяха паднали отдавна (точно те не буквално). По този повод си крещяхме колкото ни глас държи. "Откачаааай!" "Откачен си!"

Върнах се и се закатерих по дървото. Да застана на върха на дърво без ръце и някой да ме осигурява с въже от горе ми е детска мечта. Не си го представях точно така, но доживях и това да видя... Струва ми се, че лошото ми предчуствие се появи точно в този момент.

I'm just the pieces of the man I used to be
Too many bitter tears are raining down on me
I'm far away from home
And I've been facing this alone
For much too long
I feel like no-one ever told the truth to me
About growing up and what a struggle it would be
In my tangled state of mind
I've been looking back to find
Where I went wrong.

... подпявах си аз Фреди докато се борех с камината.
Припомнях си едно катерене с Ивелин по същата стена на тур Дъга. Също слънчев ден, но беше не есен а пролет. Замръкнахме на последното въже и се вързахме на френска свръзка, за да става по-бързо. Аз бях втора. Изведнъж както се хващах за един камък той остана в ръцете ми. Бях на лесно място и успях да се задържа, но го дръпнах доста силно. Той не се виждаше заради ръба между нас, не знаех и какви са осигуровките.
Хванах се здраво и зачаках вцепенена от ужас. Или нямаше да се случи нищо, или щеше да последва зверско дръпване нагоре. Ако осигуровките на скални клинове и френдове не издържаха- и надолу. Но минаха някокло секунди, а аз си бях още там. Не е паднал. Почти не се познавахме, но в този момент го почувствах ужасно близък.
Вървяхме скапани по пътя към Алпийския дом заедно с още алпинисти, говорихме си глупости и се бутахме. „Не ме блъскай на шосето, ще те гази валяка!” – изтърсих аз. „Да, знам.”, каза той доста сериозно и мина от външната страна.

How would it be if you were standing in my shoes
Can't you see that it's impossible to choose
No there''s no making sense of it
Every way I go I'm bound to lose.

Денят, в който научих за смъртта му беше наистина шеметен. Предната вечер бях на Ниагарския водопад, сутринта пристигнах в Чикаго. Настаних се при пет момчета, от които бях виждала само едното веднъж. Намерих си телефон, после и две работи на
съседната улица. Така си бачках по 18 часа през следващия месец- от едната право на другата. Там, където бях барманка, трябваше да почна още същата вечер. Около два часа след като ми писаха за Ивелин. Шефът ми каза, че ако не се усмихвам няма да ме бъде там, тъй че направих и това. С бакшишите почерпих хората, които бяха останали накрая- предимно българи.
Той катереше доста, но не умря от това. Блъснал го някакъв пиян докато карал колело. 

Следващите въжета не бяха тежки. Забавлявахме се много. И двамата ми бяха станали симпатични от първия момент, в който ги видях, а сега покрай общите премеждия направо ми идеше да ги запрегръщам.
Слънцето залезе на девето въже. Васко беше направил площадка на френдове. Голямата камина изглеждаше мрачна и подтискаща. За да се стигне до нея се минаваше през две бодливи шипки.
Вече не беше просто предчуствие. Знаех си, все едно че ми го бяха казали. НЕ ТРЪГВАЙТЕ В КАМИНАТА ЗАЕДНО! Такива неща са ми се случвали и преди, винаги съм губела, когато реша да не слушам.
Няколко дни преди това например купувах лампа и попитах продавачката дали имат резервни стъкла за нея. Точно за тази нямаха, но ми се видя глупаво да не я взимам по тази причина. Както и да казвам на един приятел, който я монтираше, да внимава с нея. Ами счупи я.
Казах на Мила да върви първа и преправих осигуровката така, че да изляза извън камината. Бях убедена, че нищо няма да стане с нея, затова и не го коментирахме.

Бях се забляла на някъде, когато чух ужасения и писък „КАМЪК”. Залепих се за скалата от другата страна на ръба. Чу се силен удар точно от там, където беше осигуровката преди и след миг покрай мен профуча камък с размер на нощно шкафче. Гледах го как пада надолу, беше прелетял половината стена, когато се сетих да размахам среден пръст след него. След още няколко секунди се чу страшен трясък.
Мила мина камината и аз закатерих след нея вече спокойна.

За последното десето въже пишеше, че е опасно с това, че на него не се внимава. Е, ние внимавахме. Васко го изводи с еспадрила на десния и обувка на левия крак... имаше някаква причина. Точно ни осигури и заваля дъжд. За няколко минути пасажите от втора категория станаха четворки. Стъмни се съвсем. Как щяхме да се насметем, ако се бяхме забавили малко!

Горе се запрегръщахме, не много дълго, защото дъждът се усилваше. Изядохме пакет фъстъци. Васко ги взимаше с уста, защото били солени и му щипели на ръцете.
Исках да минем по пътеката, понеже бях чувала лоши неща за прекия път по металните стълби през стената. Никой от нас не беше минавал от там, а и с този дъжд и тъмнина. Звъняхме на Николай, той не даде дума да се каже за стълбата и заобяснява как да си хванем пътеката. Хванахме я и я изпуснахме. Гледах да държим посока по-вляво, защото знаех, че на дясно има доста скали. Съответно излязохме твърде в ляво. Изпуснахме влака, разбира се. Това си беше ясно още горе.
Долу потропахме на първата къща да ни налеят вода. Кеф...
Купихме си храна и бира и тръгнахме към Алпийския. Мислихме да спим отвън, но отново го заварихме празен. Прозорецът си беше все така.
Васко се качи и помогна и на мен. Мила също успя да се хване за парапета, но каза, че не може да се издърпа. Мислех, че ще скочи долу и няма да иска да пробва повече, но Васко сграбчи ръката и изведнъж. Докато осмисля какво става Мила прелетя през парапета и кацна при нас.
Хапнахме, пйинахме, наспахме се и изпуснахме и сутрешния влак.

А, ето и  линкче със снимки от едно катерене, осъществило се няколко месеца по-късно по един съседен тур. Там бяхме с Николай Петков, та приключихме за около пет часа. Безинцидентно, като изключим едно паве, което ме одраска. Но като се има впредвид, че можеше да ми счупи зъбите, ако беше със сантиметър по-близо, си е екстра. Страшна е тази стена...  http://www.moiteplanini.com/album.php?aid=228