Причината да съставя този разказ беше фактът, че нужните за самостоятелно организирани пътувания до Приелбрусието сведения са оскъдни. Дръзнахме да потеглим само двама, като преди това бяхме понасъбрали информация от хора, които бяха ходили под различна форма – с група от България или самосиндикално. Решимостта да опитаме сами беше подкрепена от успешното покатерване на Монблан предната година. Липсваха и подходящи турагентски оферти за удобните за нас дати. А и, рекохме си, че бидейки само двама, ще се справим по-лесно с настаняване и транспорт, пък и ще можем да съчиняваме гъвкава програма, несъобразяваща се с ничии предпочитания.
10 август – Чартърен полет Истанбул – Налчик
След нощното пътуване от София до Истанбул се озоваваме на летище Ататюрк. Полетът на компания „Саравия” е обявен за 10 часа, но скоро разбираме, че този час е условен. Обясняват ни, че е имало “някакви проблеми с митниците”. Съвсем скоро ще ни се удаде възможност да разберем какви са те. Потегляме към 17.00 часа. Хапнали щедрия “обяд”, ние се зазяпваме по-сериозно в облаците. И изведнъж, един малко по-едричък, извисяващ се облак. Елбрус! Приветства ни! Шегуваме се, че вече сме го видели отвисоко и няма за какво да се трепем да го качваме. Истината е, че двуглавият хубавец няма да ни изпуска от поглед през почти целия ни престой в Кавказ. А и ние не ще се наситим на компанията му!
После идва приземяването;). Налчик – столицата на Кабардино-Балкарската република. Привечер. Измъкваме се към полунощ – митническата проверка продължи повече от три часа. Става ни ясно, че всеки куфарен търговец е проверяван повече от щателно. Чудим се защо няма изход за хора, които няма какво да декларират. Някои пътници подозрително и безпричинно минават с предимство. Вероятно за това си има определена тарифа. Обещаваме си да не се ядосваме. Пък и нас никак не ни проверяват и ведро ни пожелават успех във високопланинското начинание. Малко по-късно установяваме, че от страничния джоб на раницата липсват запасите с шоколадчета, вафли и прочее сладки подкрепители. Елегантно са ни отарашили. Хахал да са им!
Решаваме да отседнем в най-близкия до летището хотел – Бысым. Неугледно място, но пък ни спестява лутане. Няма и топла вода, в целия град течала профилактика. Бързаме да си легнем, че на следващата сутрин трябва да се изстреляме към градчето Терскол – изходния пункт за насочване към върха.
11 август – Настаняване в Терскол. Първо аклиматизационно изкачване
Хотелът се намира пред автогарата и стоянка за таксита. Такситата тук имат „единна” тарифа за градско и за къси разстояния – 100 рубли. Автобусчето по редовната линия за Терскол потегляло към един часа. Ние обаче не искаме да губим време и си наемаме една симпатична лада. С черни задни стъкла и без регистрационни номера (не след дълго установаваме, че тунинговането на ладите с черни стъкла си е съвсем обичайна практика по тия места). Дори след пазарлъка превозът ни излиза около 10 пъти по-скъпо от рейса, ама нейсе. Вози ни един приветлив кабардинец, който през целия път ни дава сведения за страната си – етнически състав на населението, порядки, нрави, политика. Още в началото ни чака изненада – никъде не успяваме да намерим газ! Поне не и в първите 5-6 газстанции (разбирай барака, от която се подава тръба с компресор в края). А се намираме в Руската федерация! Първа индикация за периферност и пограничност. Не бързам да си вадя заключения за неуредици, макар че през цялото време съм нащрек. Чели сме какви ли не писания за продажност и отсъствие на строго установени правила. И за чист рекет. Слава богу, при нас нищо подобно нямаше се случи. Само един неуспешен опит.
Разстоянието от столицата до Терскол е 130 км, които се изминават за 2.30-3.00 часа. По пътя често срещаме надписи ДПС (техния КАТ). Напускаме равното и навлизаме в долината на река Баксан. Пътят започва да се стеснява и да криволичи. Издигаме се до град Терскол, находящ се на 2200 метра над морето. На нивото на Черни връх сме!
Нашият шофьор ни води право в пансионат Вольфрам (900 рубли за двойна стая), който напълно ни устройва. Чистичко, евтино, поддържано и уютно. Тъй като вече е обяд, ние стоварваме багажа и, без да пилеем време, се насочваме към Чегетската поляна за първото ни аклиматизационно изкачване. Лифтът ни отнася до около 3000 метра. Постепенно се разкриват прелестите на внушителния кавказки хребет. Вляво се извисяват впечатляващи върхове – Донгузорун с ледника, наподобяващ числото седем, и по-малкият – Накратау. И... ето го за първи път отблизо – колосът Елбрус!!! Показва ни се някак внезапно. Колко достъпен изглежда!
Издрапваме до 3450 м. Тук има пейчица и пирамидка, но самият Чегет е около 300 метра по-нагоре. До него не може да се стигне без специални алпинистки приспособления. Стига ни толкова за един следобед. А и, започва да ръми.
На връщане проверяваме прогнозата за времето в магазин „Алпиндустрия” и сядаме да хапнем при Елена – най-сърдечната балкарка, която срещнахме. В пансионата се засичаме и с други топли хора – испанци. За сметка на това пък те разполагат с намусен водач, украинец. С тях ще се виждаме почти всеки ден до края на пребиваването ни, движим се по сходна програма.
12 август – Второ аклиматизационно изкачване. Връщане в Терскол
Вали обилно. Планираното изкачване до 3700 метра до Ледовая база се отменя, понеже теренът е каменист и има опасност от подхлъзване. Хващаме лифта до 3600, за да избягаме от дъжда, а и да се аклиматизираме по-добре. Пък и, казваме си, така евентуално си спестяваме спането на “Бочките” (“Варелите”, 3750м.). То настаняването там и бездруго е сложна задача, тъй като местата са ограничени. Първите две станции на лифта, намиращ се на поляна Азау, работят. Долу са се скупчили огромни групи туристи, чиято цел явно е само да позяпат панорамата и да се върнат. Има някои облечени твърде леко и лятно. За наш потрес, едно момиче щъка в снега по обувчици с токче, а друго по сандали на бос крак. Горе духа силно и вали сняг. Опашкулваме се и започваме да крачим нагоре. Бая по-лесно е без багаж. “Бочките” представляват електрифицирани цистерни, пригодени за пребиваване на шест души. Влизаме в една, за да се уверим, че наистина е толкова уютна, колкото разправят. Много!
Продължаваме нагоре към „Приюта на единадесетте” (4050м.). Вятърът и студът обаче са непоносими, аз за моя глупост съм без термобельо под панталона и решаваме да се върнем. GPS-ът показва 3900. Е, пак не е зле за второ аклиматизационно изкачване! И тук настъпва големият фал – забелязвам с ужас, че обувките буквално започват да се разпадат на краката ми! Пластмасови, взети под наем от България. Слава богу, че ги пробвах! Ако бяхме следвали първоначалната програма, това препятствие можеше да ми осуети устрема към върха! На лифта срещаме двама балкарци, които ни се радват, че ние пък сме “балгарци”. Тук като цяло местните доста ни се радват (доколкото им позволява темпераментът).
Веднъж озовали се на поляната, ние се втурваме да търсим други обувки. В магазин „Алпиндустрия” са останали само два-три чифта и то 46-и номер. Момчето (за което думата shoes беше непозната:)) спокойно ни обясни, че ботинките ще му бъдат върнати вероятно след два-три дни. Нормално, едва след като се изтъркулят хубавите дни. Безумно би било да чакаме. Продължаваме да разпитваме и научаваме, че в магазина към хотел Елбрусия освен велосипеди, давали под наем и обувки. Завтичаме се и натам, само че той вече е затворен... За късмет, намираме магазинерчето в съседната кръчма. А после намираме и ботинки мой номер! Ура, ще се качвам!
Наемът на обувки е 220 рубли на ден.
Отбиваме се да си вземем довиждане с Елена. Тя е така любезна да ни свари донесените от нас яйца за из път. За наша изненада, намираме в бохчата и бухтички. Следващите дни това щеше да е най-желаната храна – може би защото бе приготвена от сърце.
13 август – Трето аклиматизационно изкачване. „Скалите на Пастухов”. Нощуване в приюта на Шарапи Тилов (4100 м)
Тази сутрин времето е ослепително. За наша радост и трите лифта работят – нали този път ще си носим и раниците. Преди да се качим на последния лифт обаче, срещаме вчерашните двама балкарци. Този път съвсем не „по роднински” ни искат 1000 рубли такса за навлизане в Националният парк „Приелбрусие”. Опитваме се да протестираме, защото бяхме осведомени, че тя вече била отпаднала. Безполезно. Хубавото е, че мен явно не ме броят за човек и на документа (с касов бон!) просто вписват +1. Или пък ме причисляват към багажа. А може би Светльо се явява мой водач ☺ /У нас разбираме, че от една наша организирана група са изкрънкали по 1000 рубли за всеки човек. Разбираме и друго – според руските федералните власти събирането на вход за Приелбрусието от страна на местните власти било неправомерно. Явно не могат да се разберат/
За разлика от вчера, днес можем да се порадваме и на гледките – всичко е светнало. Добираме се до района на „Приюта на единадесетте” (4150 м.). Самият приют в момента се изгражда наново, но има десетина постройки, разхвърляни наоколо – Дизел хът, фургони, барачки. След серия отчайващи откази, си намираме място (400 рубли/човек) при един балкарец на име Шарапи Тилов (+7/89287085197) – наглед суров, а на характер – благ и разговорлив. Хубава раздумка си направихме с него по време на престоя ни – чепкахме връзката между някогашните българи и днешните балкарци, че и нашенските гагаузи вмъкнахме. Разправяше как балкарският народ бил репресиран по времето на Сталин (по подозрение, че е сътрудничил на нацистите), как бил в изгнание 13 години в Казахстан и сега наброявал само около 100 000 души в рамките на Кабардино - Балкария. Самият дедушка на хазяина бил набеден, че е враг на народа и бил убит. От него бил наследил тази хижичка. Тя отвън не изглежда никак обещаваща, но вътре в колибката заварваме чист разкош – отоплителна и газова печки, даже и сателит. А ние се бяхме подготвили за спартански условия, а то такъв лукс и без каквато и да било резервация! Местенцето си има и други неподозирани екстри. Прелюбопитни гости. Една рускиня на име Таня и известният, оказа се, в алпинистките среди – Виктор Бобок – и двамата от фирма Seven summits („Семь вершин”). Те водеха трима американци,които разправят, че са от Холивид, you know. Решаваме, че е банално да ги бъзикаме за филмовата индустрия. Скоро обаче Светльо се сеща, че на него пък въпросният мъж му е познат от... Дискавъри! Бил един от участниците в продукцията „Еверест Шоу”, която бе гледал седмица преди заминаването ни за надъхване и за която ми беше разправял. Другият му спътник е операторът, участвал в заснемането на екстремния спектакъл и добирал се цели два пъти до върха. Та хората били тук по работа. Щели да снимат изкачването на третия им другар – ухилено симпатично момче. Нищо кой знае колко необичайно, казвам си, докато не го виждам по-късно как си чисти изкуствения крак... Тим, от шоуто, бил продуцент на независима поредица за високопланинските постижения на хора, пострадали от войни, бедствия и аварии. Като нашия човек – ранен в Ирак. Престоят ни при Шарапи се очертава интригуващ. Още повече, че световноизвестният продуцент още при споменаването на родината ни изстрелва, че имал приятел от Видин, от когото знаел за хубавото нашенско вино. И не само. Топличко ни стана.
След като се настаняваме и отдъхваме, потегляме към т. нар. „скали на Пастухов” за поредната аклиматизация. След около два часа стигаме до 4700 м. Капнала съм. Слънцето вече се снишава, сами сме. Тихо, красиво и още по-високо, изскачат нови и нови хребети. Нескончаемо...
14 август – Почивка преди атакуването
Решаваме да не се изсилваме, а да съберем достатъчно сили за „големия поход”. А и, духа силен вятър. През нощта в приюта е толкова топло, та чак си разкопчавам чувала. На сутринта времето е ясно, но си е бая ветровито. Печем се на слънце, правим си разходчица наоколо из останалите приюти. Този на 11-те е бил пометен преди години от лавина и в момента представлява бетонна плоча и основи, които според една оптимистична табела се очаква да бъдат вдигнати до 2010 г. Надали. Все пак на рисунката зданието изглежда обещаващо, а и капацитетът също – цели 250 места!
Полека-лека върхът бива забулен от гъста пелена, която пъпли надолу. Това си е обичайно явление за обедните часове. В нашата хижичка се появяват трима руснаци, стари планинари и научни работници, с обяснението, че са се отказали от изкачването заради бесния вятър. На следващия ден евентуално щели да се пробват пак. Оказа се, че предната вечер точно те били пренощували в нашата стаичка (усетихме ги в присъница как се промъкват). Чудесно, имаме си и другари руснаци! И то какви екземппляри... Единият от тях, Игор, се носеше с пилотска шапка и твърде странен гащеризон – майка му го ушила от стар парашут. Имаше си и пожарникарска каска и едновремешен самар. Той ни разправя, че се запалил по алпинизма не къде да е, а на Витоша. Бил там по братска линия, научен обмен. Оказват се соцносталгици и се замечтават за „добрите отминали времена”.
Междувременно времето навън продължава да се влошава. Тъмнина, непроницаема мъгла. Нашите руски друзя ни плашат с циклон. Униваме. Привечер обаче небето се изчиства и двугърбият връх се вижда кристално ясно. Възторг! Ще тръгваме!
15 август – Изкачването
Ставаме в 2 и към 2:30 вече сме готови за потегляне. Времето се очертава да е прелест! За наш ужас констатираме, че цялата ни вода е изпита. Тримата ленинградчани мълчат гузно. А уж били братушки... Ще ни трябват към два часа да стопим пак нужното количество. Слава богу, запасите на американците спасяват положението. Малко преди нас поемат и тримата ни виновати съквартиранти. С един челник общо, но за сметка на това с удвоен хъс след вчерашния неуспех. Пътят нагоре е осеян с равномерно разположени светлинки, прилича на нощна алея в парк. И да искаш, няма как да се отклониш. Необикновено топло е, нулев вятър. Забиваш котки и ходиш. Зората ни хваща край „скалите на Пастухов”. Става много студено. Краката на Светльо почват да мръзнат. Нежна розовееща светлина ни залива и слънцето се показва иззад склона. Старателно туряме дебел пласт крем. Иначе рискуваме сериозно да се изпържим.
На 5300 преди седлото между двата върха настъпва следващият кризисен момент. Този път за мен. Тежестта на високото надморско равнище се стоварва върху ми. Разхлопва ми се сърцето, вие ми се свят. Налага се на направим половинчасова почивка, плюс още пет минути на самото седло. Предстои най-стръмното изкачване по Западен Елбрус. Едва-едва пъплим. Отдъхваме на всеки 10 метра. Току до финала на прилазването се задава по-страшен петметров тесен участък. Пътеката съвсем изтънява, наклонът се заостря. Откровено казано, хваща ме шубе. Ето тук един пикел би ми дал повече сигурност. Махам ръкавицата и забивам... нокти. За радост няма никакъв вятър. Иначе щеше да е доста сложно. А и, сериозно изпотрошаване би бил най-добрият изход при евентуално сурване някъде надолу. Издрапваме до края на склона и за наша изненада се оказваме на нещо като... плато. Тук сядаме да починем и да се порадваме на зеления хълмист пейзаж на север, крайно контрастиращ с белите свирепи зъбери на юг. Даже и езерце съзираме. Още малко ни остава! По равното, по равното и ето ти една чучка, върху която са се накачулили десетина души. Това ще е. Под заравнената стърчилка срещаме нашите доволни от успеха друзя. Разговаряме напоително – няма за къде да бързаме. След няколко минути сме вече най-горе. Ураааа! Браво на нас! И най-вече на мен ☺ И сме заедно! И успяхме сами! Неговата мечта стана и моя и взе, че се сбъдна! Следва продължителна самостоятелна фотосесия – във всички посоки и във всевъзможни пози – но винаги ухилени и ликуващи! Само едно нещо не ни е наред – забравихме си знамето. Нищо, дано имаме щастието някой ден да го развеем по-нависоко!
На слизане часове наред бъхтим по безкрайни бели полета. На седлото чуваме възторжените викове на руснак, изкачил и Източния връх – направил т.нар. кръст. Подвоумяваме се дали и ние да не предприемем такова восхождение. Разправят, че там гледката била дори по-яка, щото се виждал кратерът на Елбрус. Времето си е все така искрящо. Въпреки че обикновено след обяд пада мъгла, днешната дата е щастливо изключение (както и следващите дни). Решаваме да не се изсилваме и се отказваме. Пък и, кой знае, може пак да дойдем и да се изкачим по по-непопулярния маршрут от север. Добираме се изнемощели в колибката. Там на слънчевата тераса са се тупнали част от съприютниците ни, припичат се и слушат Окуджава. Тръшваме се и ние.
16 август – Слизане в Терскол. Отново в пансионат „Вольфрам”. Разходка из долината на Баксан
След десет часа сън се надигаме. Отново небивало чудесен ден. Почваме лениво да си стягаме багажа. Американците (Тим, Кийт и Кен), Таня и Виктор са тръгнали нагоре, късметлиите му с късметлии, такова прелестно време... След беседа и почерпка, изпращаме тримата лениградчани. Като „истински алпинисти”, те се канят да слязат през ледник Терскол. След сантиментално сбогуване ги проследявам с поглед. Приличат ми на космонавти. Чешити бяха, малко досадни, изпиха ни водата... Ама на мен ми домъчнява...
Почва голямото мотане. Никаква работа нямаме повече тук, ама някак не ни се тръгва. Върхът ни притегля, не ни пуска! По обяд вече сме си стъкмили багажа и ухилено (но и с неохота) се понасяме надолу. Чака ни баня, все пак. И шашлици и пиво „Терек”. Отличници сме, имаме още цели 5 дни в Кавказ! Пресимпатичният ни домакин се осведомява къде и как възнамеряваме да прекараме остатъка от времето като междувременно успява да ни рекламира своя братовчед от тукашната „каста” на таксиджиите. Досвиданья, Шарапи! Току-виж пак сме ти дошли!
Пред пансионата ни чака мило испанско посрещане. Време е за настаняване и разпускане. Обаче нали при нас няма празно, та следобеда избираме да се пошляем надолу по река Баксан. Минаваме покрай пансионат, където Висоцки сътворил своите знаменити планински строфи. Вдъхновяващо.
Стигаме до местност край т.нар. нарзани. Това са извори, откъдето блика богата на желязо и йод вода, която е оцветила цялото корито в ръждивочервеникаво. Хората я смятат за лековита – едно шишенце ти давало една година живот бонус. Само че, подчертават, след час водата губела магическите си свойства. Това може би обяснява защо няма тълпящи се хора с туби... Но вероятно мястото се радва на голяма посещаемост – околните дръвчета са окичени с разноцветни парцалчета за здраве. Наоколо се кипрят вилички и капанчета, мостчета отвеждат до беседки над червената река. Позанемарено, но все пак приятно местенце. Даже нарзанова баня си има.
Тази вечер вечеряме в механа Байрамук. По другите маси има едни такива рошави млади хора с буден поглед. Оприличавам ги на кавказки бунтовници. Много се вживявам май ☺
17 август – До Обсерваторията, Ледовая база и ледник Терскол
Днес времето пак е ясно. Подходящо е за драпане по камъни. Ето защо решаваме да изпълним първоначално предвиденото за алиматизация изкачване до Ледовая база. На Светльо отдавна му е мерак да пипне ледник, а Терскол се оказва най-достъпният. По думите на Таня достъпът до долината на Адыл Су, където се намира ледник Шхелда, вече бил забранен. Жалко! Там през юни била извършена спецакция срещу укрили се терористи. Сега не можело да припариш без нарочно разрешение.
Днешното изкачване го таксуваме като разходка, а и няма закъде да търчим. В началото на пътеката пейзажът е пасторален, плетове, зад тях кошари и плевни, човек, косящ трева. Странно как това диво планинско място зорлям са го превърнали в курорт. И са въвлекли затворените и не особено сговорчиви балкарци (и най-вече балкарки) в туристическия бизнес. Ето ти един пример – вечно нацупената жена, която сервира закуската, тази сутрин ни посрещна откровено враждебно с въпроса: „Що?”. Отговарям „Завтрак (кво друго)”. Да, ама вече било 9.30, а закуската се била поднасяла в 8.30. Не ни е срам, никаква дисциплина! ☺ Тръшва ни храната безмълвно и се врътва. (Иначе трапезата ни беше доста отрупана, а удоволствието струваше цели 380 рубли). Тия прословути златни зъби у балкарките така и не ги видях. Виж, при балкарците случихме.
Та тук този селянин се беше отдал на кроткото си занимание и въобще не се интересуваше нито от върховете, нито от нашето съзерцателно отношение към околността. Край ливадата се окриваше гледка към турбаза Терскол. Една панелна грозотия се извисява над всичко. Приумица на съветския архитектурен гений.
След около час мързеливо крачене стигаме до един водопад, наречен Девичие коси (Девичи коси). По пътя освен една пресушена бутилка водка, кацнала на един камък, срещаме доста семейства, излезли да се порадват на разкошното време и да се полюбуват на водопада, а някои от тях да се попекат, че и поразхладят. Виждаме как една масивна мамаша се мушва зад водопада.
По-нагоре вече няма навалица. След трийсетина минути сме на Обсерваторията. На входа е сложена една страховита табела, гласяща, че вътре имало отвързани кучета. Малко вероятно, ама се съобразяваме с предупреждението. Обсерваторията гледа към
Донгузорун и Накра-тау. Този път ги виждаме в цялото им великолепие. Отзад отново блесва леденото чело на Елбрус! Велик е! Зелените склонове подчертават яркобелия му цвят. Какъв контраст!
По трасето към Ледовая база се натъкваме на много интересни кръгове от камъни, досущ като дъновистките. Нищо чудно и тук да се сбират последователи на Учителя, а и подножието на Големия връх наистина притежава магнетизъм. Не можеш да откъснеш очи! И пак към него, към него... Минаваме покрай една хижичка със закърпени с дъски прозорци. Много вехта, ама е идеално убежище за закъсали смелчаги, дръзнали да минат по нацепения ледник. А ние скоро стигаме до началото му. Поразтъпкваме се по крайчеца му. Пипаме го. Вляво отново се просват добре познатите ни бочки, над тях – „скалите на Пастухов”. Известен нам пейзаж от съвсем друг ъгъл. Наляга ни преждевременна носталгия. Край Ледената база цари пълна разруха и запущение. Една килната вишка сякаш е метафора на краха на научните стремления на СССР. А тук, разправят, някога е имало дори кино...
Поокъсняваме и стегнато закрачваме надолу по камъните. В движение се любуваме на залеза по склоновете на Накра и Донгузорун. Отдолу непоколебимо пълзи плътна мъгла и тя скоро ни сгащва. Става ни мистериозно и приятно страшно. По тъмно се спускаме в селището. Любимката ни Елена вече си е отишла, затова ние сядаме да вечеряме в едно отсрещно заведение. Последни посетители сме. Тук няма почти нищо от менюто, затова командироваме сервитьорката направо до кухнята. Изнамират нещо, хапваме си ние кротко и изведнъж без предупреждение цъфва пак тая сервитьорка и заявява, че таксито я било чакало. По-безпардонен начин да си изгониш клиентите не бяхме срещали! Пореден пример за балкарска вещина в туризма. ☺
18 август – До езерото под Донгузорун
Днес е волна програма. Ще ни се да направим преход до езеро Сылтран (Сылтранкель, т.е гьол☺) под връх Баксан. До отправната точка трябва транспорт. Отказваме се – ще ни излезе солено (нали сме двамина), пък и има вероятност да замръкнем по трасето. Затова се отправяме към т.нар „седемцветно езеро” под връх Донгузорун. Намира се в погранична зона, за която се изисква разрешително. Нямаме такова, но все пак решаваме да се пробваме. Изчисляваме, че е на около час и половина от ниското.
Спокойно потегляме отново по пътеката, водеща към връх Чегет, и кривваме уж към езерото. След петнайсетина минути разбираме, че трябвало е да хванем по-горното отклонение. Нищо, днес нямаме бърза работа, пък и изтощението от „подвига” дава своето отражение. Край пътеката се редят купи сено по двойки, досущ като белите близнаци, които все ни се мержелеят пред очите, но които повече няма да зърнем...
Срещаме двама, които са ги върнали, защото нямали пропуск. Скоро и ние се уверяваме в думите им. Още отвисоко са ни сапикасали и по едно време виждаме как се спуска граничар. Езерото вече се подава иззад завоя, затуй бързешката продължаваме напред още малко. Щракваме няколко снимки и бегом обратно, щото току-виж сме отнесли някоя глоба. А от езерото различихме само няколко цвята и то все блатни. Следва обилен обяд, съпроводен с бира Золотая бочка в рука.
Минаваме през пощата, коята разполага с няколко компютъра с мрежа и четем във водещите новини, че предния ден в близка Ингушетия е имало атенат. Пак размисли на тема размирната страна на Кавказ...
Време е да си постегнем багажа и да организираме програмата за последния ден преди полета. Минаваме през магазин „Алпиндустрия” да почерпим идеи от екскурзиите, които се предлагат там. Иначе вече сме си уговорили превоз. Местните „кланове” явно много се поддържат. Елбруският ни хазаяин Шарапи не се беше органичил само с това да ни препоръча братовчед си. При завръщането ни в пансионата, на рецепцията ни чакаше визитката на въпросния господин, която обещаваше да бъдем закарани където си поискаме в Русия и в целия свят ☺! Тъй като явно не сме реагирали според очакванията, на другата сутрин рано-рано самият Мурат вече чукаше настойчиво на вратата ни. Надигнахме се криво-ляво да го посрещнем. Срещу 2500 рубли беше наш за целия ден.
19 август – Из кавказките клисури. Надгробни могили. Чегемските водопади. По черните пътища плюс малко културна програма
Не ни се иска да се връщаме по същия път. Намислили сме да си спретнем планинско „офроуд” изживяване през кавказките хребети. Една спретната бяла Нива ни очаква и пред нея – смуглият наш водач, който страшно ми напомня на герой от съветски комедиен филм. В началото е един такъв суров, дистанциран, но не след дълго ни позволява да мернем златните му зъби.
Потегляме нагоре по превала Актопарк – Белая глина. Наоколо става все по-зелено, разкрива се чуден скален венец. Нивата друса яко. На един рязък завой след нанададолнище шофьорът ни едва овладява колата. Поглеждаме назад – петнадесетметров дол. А после тръгнали да ми разправят, че изкачването на Елбрус било опасно.
Минаваме покрай някаква бяла пръст – Мурат обяснява, че това било лечебна глина. Ето откъде идва името на превала. После гидът ни спира да ни покаже човешки останки, разкрили се след копки за нов път или разширение. Я от праисторическо, я от сталинско време... Свиваме вдясно и поемаме из Чегемската клисура. Минаваме през много красива ждреловидна местност, покрай бурната река. Проломът се стеснява и вие нагоре. Скоро стигаме и до родното селце на известния балкарски поет Кайсын Кулиев – Эль-тюбю (предишно име – Верхний Чегем). Тук в нещо като център ни чака и паметникът на поета. Натъкваме се на чудесно запазена средновековна кула. На бойница напомня и селската бакалийка – тясно прозорче разкрива оскъдния асортимент. Къщичките са схлупени, скромни, с хем пасторален, хем аграрен вид. Селото си има и джамия в руски православен стил, с дискретен полумесец отгоре. Има си и кибици, разположили се на една пейка. И най-вече – античен, но запазен запорожец, около който се суетят няколко души. От баира се спуска с цялата си прелест една шалвареста и пендареста жена... Нищо друго не шава.
Но най-голямата прекраснотия се е простряла над селото – древни гробници-мазволеи. Изключително! Не бяхме виждали нищо подобно. Тези чудни надгробни паметници са от две епохи. По-ранните, достигащи до 7 метра, с високи, сводести покриви, са от 13-14 век, когато тук още е било съхранено влиянието на християнството. По-късните са осемстенни, с пирамидални и конусовидни покриви, някои от които увенчани с каменни топки. Те са от 15 век, когато мюсюлманството е проникнало по тези земи. И при двата вида има по два прозореца – на юг и на изток. Над гробниците намираме и останки от християнска църква – ясно личи олтарната абсида. Ако не броим стадото овце, което смутихме, тук сме съвсем сами. Тази прелест е само наша! Ние обаче нямаме време да шетаме повече наоколо, защото Мурат проявява признаци на нервност.
Ето какво изпускаме. Наблизо имало и останки от крепостни валове и отбранителни съоръжения. Видни били и две ръкотворни, изсечени в отвесните скали стълби. Едната водела до пещера, където населението се укривало заедно с ценностите си, а другата до площадка, откъдето защитниците мятали камъни, скални отломки и стрели по нападателите си. Дори воинът Тимур не могъл да превземе крепостта. Някъде още нагоре се намирало и старинно балкарско селище със странното конгоанско име Булунгу ☺
Примиряваме се, че не можем да видим всичко. Поемаме по посока на Чегемските водопади, намиращи се, логично, в Чегемската клисура. Водопадите представляват красиви 30-метрови каскади, падащи от едната страна на тясното ждрело. Вероятно през пролетта образуват плътна завеса, но и сега са впечатляващи. Местността се радва на голяма посещаемост – има си ресторант и сергии. Обядваме безметежно – оказва се, че тук работят роднини на нашия балкарец и той се позастоява на лафче.
След клисурата пътят се снишава, напускаме планините и пейзажът става съвсем равнинен. На влизане в Налчик ни спипва неописуем порой. Добре, че е на изпроводяк. Добираме се до хотела – гнусничък е, но си го знаем. Пък и е на 5 минути от летището. Сбогуваме се с Мурат, който се прибира при жена си и четирите си момчета. Молодец!
Последно по план остава да се насладим на известните горещи минерални извори (горячие источники) Аушигер. Те се намират на около 30 км от столицата. Спазаряваме едно такси за 500 рубли и поемаме. Таксиджията се оказа грък на име Георги. На жена му не й понасяла горещината, та затова се били установили трайно тук. Да не им се начуди човек – северната им по-хладна съседка бъка от санаториуми...
Плащаме си входа за благинката, но какво да видим – стар басейн, пълен с народ, две тлъсти жени се киснат барабар с дрехалаците. Около басейна цвърчат шашлици. Душове няма!!! Нито чешма, камо ли сапун... Успяваме да си възстановим парите за вход и с погнуса напускаме това място. Да им се не видят полезните извори и лечебната синя глина!
Привечер се отправяме на разходка из Налчик. Прилича на голям наш провинциален град (Монтана, примерно) – просторно начертан, с големи площади и грамадни здания. Отвсякъде надничат съветски символи, от всички страни се напомня за крепката дружба между руските републики. Надписите пред парламента са на трите официални езика – руски, кабардински и карачаево-балкарски. Правят ни впечатление и добре поддържаните паркове с много цветя.
Сядаме да вечеряме в центъра и похарчваме всичките си пари. Всъщност, остават ни 5 рубли за спомен. Почва да ръми, ама като нямаме пари за такси... Стъмва се и загубваме ориентация. Молим един поразвеселен случаен минувач да ни упъти към хотела и той като разбира откъде сме, щастливо ни кани да го последваме към най-близкото такси. В първия момент помисляме, че ще ни води на запивка... Той обаче ни натоварва на возилото и възторжено започва да разправя, че ние сме братски народи, свързани от непоклатима дружба и че трябва винаги да се поддържаме. Разказва с умиление как щерка му като малка ходила на море във Варна и как й искали за тоалетна „стотинки, стотинки...” Пред хотела се прегръщаме със сърдечния русин и той ни пита, кикотейки се, дали не ни се намират за спомен няколко „стотинки, стотинки...”. За подобно изпращане не сме си и мечтали! Ех, дядя Боря, няма да те забравим!
20 август – полет Налчик. Истанбул. И... на море!
Цъфваме рано-рано на летището, оказваме се едни от първите. Интересното тук е, че за заминаващите не е предвидена тоалетна, затова се налага да ползваме тази на отсрещното кафене... По едно време почва да ни обикаля някакъв милиционер, иска ни документите за проверка и заявява, че ни липсва един от тях. Уверено му отвръщам, че си имаме всичко. Той все пак ги взема под предлог, че ще ги носи на началника си. Помотава се някъде, по едно време се връща и безмълвно ни ги връчва. Опитът за шантаж се проваля... Ако не броим спорната такса за Приелбрусието, никъде не успяват да ни изнудят.
След безкрайната митническа проверка към 16.00 часа местно време часа благополучно излитаме. Единственото хубаво нещо на този полет не са стюардесите, а обилният обяд (сервиран ни по традиция в 17.00 часа ☺)
Време е за море. И то не къде да е, а на Чанаккале!
10-20 август 2009 г.
Деница Панайотова
Всички наши снимки: http://picasaweb.google.com/svetljo/tuUnq?authkey=Gv1sRgCKje3cbq2O34LQ#
Ако някой има въпроси, да ми пише на deny_rp@yahoo.es
Необходими документи към август 2009 г.:
1. Емиграционна карта – раздава се още в самолета и се подпечатва при паспортната проверка (попълнете го още в самолета, че опашките са колосални!)
2. Регистрация в хотел – слагат се два печата (до 48 часа след настаняване) – формуляр може да се купи от пощата, самите хотели също могат да извършат услугата – такса 180-200 рубли.
3. Регистрация в тяхната планинска спасителна служба – ПСО (поисково-спасательный отряд) на МЧС (съкращение от Министерство по Чрезвычайным Ситуациям). Намира се до механа Байрамук.
Специални благодарности на:
Петър Дочев
Станислав Радков
Евгени Динчев
