В хижата беше топло. Алпинистите, които се намираха в нея, бяха на квалификационен курс. С песните си, с шегите, споделяне на спомени, с разискванията си за предстоящия поход до заслона Кончето те създаваха сърдечна и приятна за мен и стария ми приятел Георги Зюмбюлев (Зюмбюла) атмосфера. Той бе дошел да прекара няколко свободни дни из Пирин. На свой ред аз пък бях командирован да направя снимки из планината. Въобще малко думи бяха потребни, за да се разберем.
На следното утро тръгнахме с младите алпинисти: исках да ги използувам като „манекени" през време на учебния им поход. Разликата в годините ни не беше в наша полза. Освен ледокопи други съоръжения ние не носехме, защото се срещнахме случайно. Вместо необходимите котки обущата ни имаха добри грайфери, а да се вместим при нужда като трети в някоя свръзка едва ли някой би ни отказал.
Зюмбюла и аз избягвахме поради възрастта си да носим излишни товари — въжета, спални чували и др. Годините се бяха неусетно понатрупали и да делим мегдан с младите алпинисти не би ни приличало.
Маршрутът бе определен така, че изкачването на Вихрен да се извърши по южния ръб. Разстоянието там бе най-късо. Той бе безопасен, ако не се смяташе достъпът до него — трябваше да се пресекат два тесни, но стръмни лавинни улея. Напредвахме добре по ръба, който на известни части бе оголен от сняг, а в други скалите бяха покрити с ледена коричка, особено във високите части на върха. Там вече се прехвърлихме на източния скалист ръб. Поради честите спирания — групата беше от двадесет души, и хубавото слънчево и тихо време имахме възможност да се наслаждаваме на прекрасните панорами, които се разкриваха на всички страни. Освен това инструкторите запознаваха участниците с някои похвати за осигуровка. На върха бяхме към 12 часа. Забелязахме, че по долината на Влахина река лази мъгла, която почва да се прехвърля през превалите и да се изкачва към върховете. Появи се и слаб вятър. Застудя.
Северозападният ръб на върха, по който ни предстоеше да слизаме, в най-високата си част е много остър, стръмен и тогава бе с твърда заледена снежна кора. Наложи се да копаем стъпки. Образуваха се седем свръзки по двама и две свръзки по трима. Приех поканата на Никола Корчев и се включих в неговата свръзка. По-долу следваха оголени заледени скали. Младите алпинисти показваха добро владеене на ледокопа, умение при движение по стръмния мъчен наклон с котки и добра осигуровка с въже. На премката между върховете Вихрен и Кутело направихме по-продължителен престои за закуска на крак. Вятърът продължаваше да носи към нас мъглите, които запълваха вече циркусите. С бавни крачки продължихме по обилно заснеженото широко било към връх Кутело. Изкачването ставаше по свободен избор на водачите на свръзките. Теренът даваше за това възможност. На Кутело вятърът духаше слабо засилен, но без тласъци, а това довеждаше мъглата до ръбовете. Под действието на някакво обратно въздушно течение, изтичащо от обширния циркус Бански Суходол, тя бързо се издигаше нагоре и образуваше подвижна и с непостоянни очертания „стена". Понякога за миг само проблясваше слънчево петно, паднало през разкъсаната мъгла върху чудно изваяните снежни козирки по ръба на Кончето, надвесени над засенченото, тъмно и невидимо сега дъно на поменатия циркус. Тази стена понякога се възземваше стремително нагоре, сякаш бе изтиквана от прииждаща нова вълна, причинена от голямокалибрена бомба и достигаше стотина метра височина.
Поисках да заснема тази чудна игра. Затова казах на приятелите да продължат към заслона, а аз ще почакам с готово заредени апарати, дано издебна някое по-чувствително разкъсване на мъглите. Имах надеждата това да стане през време, когато те ще минават по Кончето. Минутите течеха. И последната сврьзка премина и се закри в мъглата, а очакваното просветяване не настъпи. Подготвих се за по-продължително чакане. Извадих от еднодневката една ябълка, един шоколад и някаква бучка захар, които изядох с малки хапки сняг. Сгънах еднодневката, седнах върху нея на предварително избрано място на ръба, за да не ме изненада неподготвен случаят.
Не чувствувах студ. Даже ми беше приятна самотата на това място. И все пак на няколко пъти се стрясках. Очите ми се затваряха, без да искам и. . . и съм заспал! Събудил ме е сигурно студът или съзнанието, че не бива да заспивам. Първото нещо, което забелязах, беше, че е тъмно или почти тъмно. Мъглата ми се стори по-плътна. Станах, поразкърших се. Няколко метра по-долу започваше хоризонталната част на Копчето, по която тръгнах, след като прибрах апаратите, станали вече излишни. Зюмбюла и аз се бяхме уговорили, че ако направя скоро снимките, може да се върна в хижата предвид на това, че в заслона ще бъдат 19 души, а капацитетът му е само за 10. Но аз закъснях много, времето се влошаваше и рискувах да мина сам по тъмно ръба на Вихрен. Освен това другарите нямаше да са сигурни, че съм се завърнал в хижата. И накрая си казах — където 19, там и 20! До заслона е по-близо. Пътят дотам ми бе много добре познат. Предстоеше ми да мина по Кончето за девети път (броя само случаите при зимна обстановка), от които само един път съм имал слънчево време. И все пак по тъмно и сам това ми се случваше за първи път! Нищо особено не стана. Достатъчно ми беше, че виждах очертанията на козирките по ръба на Кончето и на връх Бански Суходол. Оттатък върха се слизаше по-лесно, ръбът бе по-широк. След 15 минути, като прецених, че заслонът е близо, извиках: Ехо-о-о. Веднага почти пред мен чух гласа на Зюмбюла, който тръгнал да ме търси.
Ти ли си, Миронец?
Не — отговорих, някои от калабалъка!
Влязохме е неточна дума — натъпкахме се и двамата вътре в заслона. Разминаването по какъвто и да е случаи ставаше чрез маневри. След вечерята, която беше на смени, всички раници и ледокопи бяха изхвърлени навън. Само въжетата служеха за възглавници.
Как се събрахме ли? На всеки от четирите нара вместо по двама легнаха по трима. На двата междинни нара — полици — по двама един срещу друг. На откачената от пантите врата, подпряна върху входното тунелче и насрещната полица — двама и в средата на пода върху откачените две крила на външните вратички— двама. Всички двадесет. Даже остана място под наровете и на пода поне още за шест души. И то в помещение с размери 3 на 3 метра. И това ако не бе „уютно" и „задушевно" — здраве му кажи! А въздухът? — Въздухът на целия Пирин беше наш. Вратите откачени, а също и прозорчето.
През нощта вътре осемнадесет младежи, напъхали се в спалните пухени чували, и двама изхитрили се старци да не посят товари спяха разгърдени. Топло! А навън дълго бесня снежната буря, придружавана от време на време от силни гръмотевици. Те разтърсваха заслона и караха да звънят кабелите, с които е закотвен за скалите. Наистина той е защитен откъм покрива с оловна ламарина, но железните обтегачи, двадесетте стоманени ледокопа, които несъобразително бяхме забили вън пред вратата, затопленото сухо и отворено помещение — всичко това е добра примамка за мълния. И все пак всичко се размина с леки разтърсвания при някои напъни на вятъра. Не зная дали не е съвпадение, но веднага след падането на мълния върху близките скали в заслона се чувствуваше недостиг на въздух. Запитах се по-късно дали не се образуваше някакъв вакуум през отворената врата и срещуположния прозорец или ставаше експлозивно сврьхизгаряне на кислород в близост до нас. Нещо подобно вече изпитах и преди години (април 1933), когато падна мълния вътре в наблюдателницата на връх Мусала и по чудо оцеляхме.
С настъпването на новия ден времето се оправи. Снеговалежът спря, но бе наваляло толкова, че бяха затрупани набодените пред заслона ледокопи и изнесените през нощта раници. Слънцето нямаше да се покаже скоро, защото от изток имаше големи плътни облаци, а от запад прииждаха все нови и нови, сякаш бързаха на помощ. Около нас беше тихо. Чрез безкрайните маневри в заслона най-сетне всички закусиха, изчистиха раниците си от снега; скътаха спалните чували, поставиха котките и сформираха свръзките за връщане. Решихме да стане по пътя, по който дойдохме, поради увеличилата се опасност от лавини.
Последни останахме двамата с Н. Корчев, за да почистим заслона и да поставим прозорчето и вратите. Подготвихме и единствения инвентар — газената ламла за други гости. Опитите ни (неколкократно) да обзаведем заслона с някои предмети излизаха несполучливи: любители на „спомени" се намираха навсякъде!
Тръгнахме едва когато и последната свръзка изкачваше връх Бански Суходол, а другите бяха го прехвърлили. Когаго се изкачихме горе пред нас до Кончето бяха се наредили и деветте свръзки по на 10—20 метра разстояние помежду им.
В желанието си да ми услужи Зюмбюла поставил в раницата си моята еднодневка с апаратите в нея, а ето че сега ми потрябваха. Беше настъпило малко проясняване. Казах на Корчев болката си, а той предложи да предадат по свръзките, една на друга, до Зюмбюла да остави апаратите, където го стигне съобщението. Забързахме и достигнахме последната свръзка. Тя прие и предаде желанието ми, но някой нататък не сметнал, че е важно да предаде съобщението напред, и така връзката се прекъсна.
Слушай, Адаш — казвам на Корчев, — как мислиш, не бихме ли могли да преварим 2 — 3 свръзки, за да има кого да снимам?
Давай, Миронец, съчувствувам ти, нали и аз съм малко нещо от фотозапалянковците!
Рисковано ли? Малко е да се каже, но никой от свръзките не можа да каже, че сме им пречили нито ние, нито въжето ни, което държехме изкъсо. Но и облаците не са чаршафи, та да ги заковеш. Когато апаратите ми бяха в ръцете, успях да направя само една снимка, защото другата свръзка побърза да излезе от кадъра неизвестно по каква причина.
— Не се ядосвай — казва ми Корчев. — отложи снимките за друг път!
Успокои ме!
По цялото разстояние до хижата не видяхме белези от нашите стъпки през вчерашния ден. Снегът и вятърът ги бяха заравнили. Изкачването на ръба на Вихрен ставаше по-леко, защото всички заледени части бяха покрити с сняг. На върха всички въжета се прибраха и започна свободно спускане на рамас. Той завършваше за повечето направо в циркуса Кабата, близо до превала със същото име. Рискът за свличане на лавини не бе изключен, но и този път минахме весело!
