Жега е...
Навън термометърът е заковал скалата на 36 градуса и животът сякаш е спрял. Дори мухите ги няма, а птичките са се изпокрили и е настанало едно такова мъртвило като във филма „Имало едно време на запад”. Асфалта се е нагорещил до такава степен, че камионите като минават почти оставят следи, а бетона пред блока е като второ слънце. Маранята се стели над целият град, тежко и тягостно е.
Седя седнал пред компютъра, бърша потно чело и се чудя какво правя в тази задушна атмосфера. През главата ми минават какви ли не мисли, от прохладната морска вода до зелените поляни и високите букови дървета в балкана. Ех каква сянка е под тях, каква прохлада. Размечтах се и понеже съм доста далеко от морския бряг решавам малко спонтанно да прескоча в уикенда до най близката и позната за мен и моето семейство дестинация, а именно х.Плевен. Не се чудих много и споделих идеята си с половинката на моят живот Цвети, а тя горката сякаш само това чакала. Нали все и се ходи някъде, тя от малка не се е спирала да ходи, ама накрая като ме преоткри и се кротна. Набързо се зазвъняха някакви телефони зауреждаха се срещи и уговорки и се стигна до „Тръгваме на хижа в събота с преспиване”. Поканили сме вече с нас да дойдат Ичо, сестра му Дарито с Пандо, семейство Караиванови с малката Никол и Вилито. От нея разбираме, че там ще бъдат и нейния колега Младен със семейството си и приятели и ето как компанията нарасна, но нали народната поговорка казва: „С хора е сладко” и всички дружно се надяваме да изкараме два дни сред природата в блестящо настроение.
Ето че дойде и този дългоочакван край на седмицата и вече стегнали раниците, завързали обувките както се казва и хайде по колите. Правим среща отново пред познатия на всички емблематичен за Севлиево „Магазин” N:1, пием по чаша ароматно кафе и след няколко минутни раздумки и шеги поемаме по предварително набелязания маршрут.
Минаваме неусетно, като насън през познатите ни вече селца Сенник, Столът, Боазът, Априлци и след близо час ето ни пред „кофата” както обичаме да наричаме средството за изкачване на багажа до хижата. Паркираме кой където намери, но след строгите, но справедливи указания на намръщеният отговорник на паркинга местим колите в някакъв негов си ред.Излизаме от колите и са ни нужни повече от десетина минути за да се разкършим. Нарамваме багажа, правим последни указания сякаш ще покоряваме Еверест и със смях и закачки тръгваме по познатият маршрут. Ето ни вече минаваме през малката рекичка радостно бълбукаща изпод краката ни и малките джуджета Никол и Ники не пропуснаха да си намокрят крачетата докато скачаха от камък на камък, но жегата е толкова голяма, че не се притесняваме , защото ще изсъхнат за минути. Като казвам жега и голяма, не е толкова колко я оставихме в града, тук определено се усеща планинският хлад, но е много приятно. Излизаме на главният път обсипан с едри камъни трошени кой знае кога и как и краката ни се огъват по тях. Вървим без раници и нищо не ни тежи, но от липса на тренинг ли или не знам от какво, не ни спори много. Изминаваме познатите ни две-триста метра до разклона за лятната пътека доста тромаво и бавно. Точим се като слаба ракия на загасващ казан. Ето ни вече на стръмното по пътеката. Притесняваме се за малката Никол, понеже ще и е за първи път да минава по пресечена местност, а тя е едва на 4 годинки, но разпитвайки се оказа, че баща и е повече от планинар. Правил си разходки до Монблан, Алпите и не знам си къде, а никой от нас не подозирал. Гледам го здрав мъж, изглежда момче на около 30-те с атлетична фигура, но понеже е за първи път с нас няма и от къде да знаем, че той качвал връх Ботев почти на бегом и ако през седмицата му остане малко свободно време, пали колата до Лъгът и за час и половина се качва до Мазалат пеша, ей така за тренировка. В последващ разговор се оказа, че той е и един от участниците в традиционното планинско пешеходно рали „100 –те километра” и е един от 14 – те завършили миналата година. Е стига съм го хвалил, а нека да продължа да разказвам как премина нашият поход. Вървим вече по стръмната пътечка където навярно бродила е мечка, както се казва в една детска песничка и в смях и закачки напредваме бавно, но славно. Малките юначета весело припкат нагоре и някак си оставят нас ветераните в небитието. Налага се да повишавам тон за да спра или поне да укротя малко устрема на тези две прекрасни същества. Енергията в тях кипи и не се удържат, едвам ги склонявам да починат малко на завоя с корените. Събира се бавно групата и с изненада установявам, че Пандо вече е „хвърлил водата” и диша учестено. Къде на шега къде на сериозно му задавам въпроса как се чувства. Не може да отговори, а само диша учестено. Горкият, за първи път му е да ходи пеша повече от стотина метра и сега вижда невъзможността от започналото начинание. Ичо само се подсмихва зад него и го насърчава приятелски, а децата вече са се скрили зад последващият завой. Добре, че бащата на Никол пое ангажимента да бъде техен надзорник и тръгна с тях нагоре, а ние поехме шевство над Пандо да го окуражаваме за да върви напред. Спираме за поредна почивка не изминали и стотина метра и заливайки се от смях с бисерите на Панди сядаме на раздумка. Така както си вървим и хоп, под едно храстче.. бонбонки, децата се зарадваха и започнаха да търсят весело още и така както си търсеха хоп още едни. Татко Николай ги вади скришом от джоба и ги пуска по пътеката за стимул. Смях и закачки, а Пандо иска и той, че да може да дърпа напред.
Едвам излизаме от гората до двата исполина опънали жици и сядаме в гората за последно на сянка. Чака ни петнадесет минутно изкачване под парещото слънце и не ни се тръгва, но децата изкачили се вече горе викат с пълни гърла. Пред нас пътеката е обрасла с буйна растителност стигаща на места човешки бой и скрива някой от нас при преминаване през нея. И тук ни е весело, щипем се закачаме се гоним се нагоре, само Пандо върви и пъшка, на места се тръшка, а земята под него плаче ли плаче горката.
На поредната почивка Цвети и Вили се заоглеждаха и опаа, нещо мъничко червеничко се свряло в треволака - дива ягодка. Хоп до нея още една и още и още, цяло букетче. Естествено се прибират за децата, а те вече лудеят горе пред хижата.
Качваме се и ние горе и оставам приятно изненадан. Собствениците на хижата са се постарали с обзавеждането на терасата. Разпънати са вече няколко големи чадъра на масичките отпред на Ариана, а на терасата греят червените Кока колени. Разполагаме се под тях за последна почивка и изчакваме настаняване. От тук гледката е както винаги неописуема. Ботев е обвит в мъгла и кулите едвам се подават изпод поредния облак. Пистата е тревисто зелена и красива. Някъде в далечината стадо овце пасе и допълва тази планинска идилия. Красиво е тук горе в полите на Ботев, повярвайте ми красиво е. Тук винаги съм се зареждал с положителна енергия и ми се е искало едва ли не на това място да живея завинаги и винаги съм се натъжавал, когато е идвало време за тръгване. Влязохме да се настаним и хапнем и навън притъмня. Не мина много време и тътените започнаха да се приближават. Изведнъж навън заваля, ей така както си беше ясно и заваля. Ичо се възползва от безплатната баня да охлади страстите, че то да вървиш след задните части на Вилито /ох мале а те какви части са самооо…/ през целия път си е направо събиране на голямо напрежение. Децата и те радостни като, че ли дъжд не видели и в едно да се мокрят луди и уморени, бягат под капчуците и се мокрят до кости.
На вратата се подават засмени Младен и Поля, запъхтени малко мокри водят цяла армия след тях. Техни познати им били на гости и решили да ги качат и тях тука, взели и децата /то децата на по 20 години, ама така им викат/.
Настаняват се до нашата маса и нападат весело храната и те.
Хапнахме набързо и решихме да починем малко, но шило в торба седи ли. Ичо даде предложение да скокнем до „Водните дупки”, били на 40 минути път, ей го къде е. Да ама навън вали, е не много, но вали. Надяваме се да спре и докато приготвим багажа и се настаним то наистина престава.
Решаваме да тръгнем, още повече, че и Пандо е един от инициаторите да отидем. Възвърнали се силите на юнака и той готов планината да повдига. Стягаме раниците и тръгваме.
Младен ще идва и той с нас, приятели и семейство му отказват. Тъкмо стигаме до началото на пистата и телефона му звъни, ще идват и те, ама ще вземат и останалите от групата. Не им се изпуска емоцията която би предстояла. Дъждът почти спря, но облаците си се стелят на ниско. Бавно навлизаме в гората и изчакваме основната група да ни настигне. Ето ги и тях вече с дъждобрани бодро крачещи навлизат в горите тилилейски. Вървим весели и засмени със шеги и закачки, бодро крачим към заветната цел: „Дупките” – /какво ли не прави човек за едната дупка./ То не ми е чудно за нас мъжете, то сме си такива едни наивни глупаци, ама жените ме учудват, те накъде са тръгнали. Да тръгнеш в такова време трудно и бурно към една никаква цел – „дупка”? Да се чуди човек.
Пред нас вече са и първите препятствия, паднали дървета, по точно изкоренени великани, на пътеката правят прехода ни доста сложен. Спираме почти на всеки по странен пън върху който природата е сътворила със своите ръце невиждани и причудливи форми. Разглеждаме с интерес тревичките и зеленият мъх. Затруднението по преминаването на пътеката набира сили. Все повече паднали дървета препречват и без това тясната пътека. Навярно смерч или силна буря е предизвикал такъв погром в тези гори тилилейски, защото да се изтръгнат с корените такива исполини си е направо учудващо.
Вървим по пътечката и не след дълго излизаме на малка но изумително красива полянка където сядаме за поредния релакс. Баш фотографите на групата се заемат да запечатат тези красоти във апаратите. Докато се събере цялата група се наслаждаваме на красивата природа и след смях и закачки отново тръгваме напред. Слизаме по поредния наклон в екстремни условия и току в краката ни е малко поточе весело бълбукащо разказва своята приказка със весел тон. Утоляваме жаждата си и пак нагоре. Тука вече наистина изпитваме затруднение, понеже е кално и хлъзгаво, но добри хора с резачки са се погрижили за нас туристите и са зарязали на места дърветата препречили пътеката и така правят пътят ни по проходим.
Някъде в далечината гърми. Не след дълго започва да ръми, и след малко вече заваля. Ами сега? Слагаме дъждобраните, но как се върви с тях в тази пресечена местност? Прокрадва се идея да се връщаме, но срещайки яростен отпор от мнозинството продължаваме напред. Пандо закъса отново, измори се, панталоните му се намокриха и придвижването му стана тежко и тромаво, но веднага се намери решение – последва команда на Дарито: „Сваляй гащите” и не чакайки втора покана ги свали на секундата. Откри се една гледка, не ти е дума, ама бързо свикнахме с нея и след поредната доза смях продължаваме напред. Дъждът сякаш се изваля и престана, но трудностите останаха , защото маршрута става все по труден. Вървим, вървим, а пустите му и дупки все ги няма и няма. Мислим си а някой и разсъждават на глас, какво ли не прави един човек заради едната дупка…
Някъде в далечината се чува ромон на поток и след завоя пред нас в далечината виждаме тъмното гърло на прословутата дупка. Край нея вече са се настанили част от бързаците в нашата група. Естетствено това са най младите сред нас.
Пресичаме изумително красиво поточе извиращо някъде от пещерата и сядаме да починем край него. Заемам се със снимане на чудната гледка която чертае то и усещам приятен хлад идващ от дълбините на земята. Приближавам се към зеещата паст на този природен феномен и усещам силата на планината. От вътре лъхва хлад, смразяващ хлад и тежък въздух пропит с влага. Някак си мистично е, завладяващо и каращо ме да настръхна. Изправям се пред зейналата паст, опитвам се да снима, но нищо не излиза. Пещерата не се дава, тъмна и мрачна е. Не носим нищо за светене и за това авантюристичната ни мисъл да влезем навътре не се осъществява. Задоволяваме се да разгледаме таблото поставено от местното туристическо дружество и след кратка почивка решаваме да тръгваме обратно. Изведнъж гледаме оня „лудия” Ичо, подхванал скалата и се катери нагоре. Докато се усетим и той вече презполвил скалата. Не може тоя човек да се сдържа, като види камък и гледа да е отгоре. То като гледаше и Вилито му се щеше да е отгоре, ама да не бързаме сега, а да оставим за вечерта. Слиза успешно и всички тръгваме защото времето започва да ни притиска, а и може пак да завали. Минаваме отново по познатия маршрут и лека полека напредваме към хижата, а тя някъде в далечината се свряла на отсрещния баир. Гледаме я уж с ръка да се пресегнеш и ще я докоснеш, а то си има повече от час път до нея. Запръска отново, след малко направо си заваля. Сядаме за последна почивка под короните на дърветата които ни пазят от дъжда и поемаме към поредния рейд. Щурмуваме последната права под почти силен дъжд. Добре, че си бях взел дъждобрана, на който ми се смееха преди да тръгна, че съм приличал на глухарче, ама ми свърши много добра работа.
Прибрахме се в хижата почти по тъмно и гъсти облаци бяха обвили Ботев. Небето бе мрачно и навъсено, чакаше ни лошо време. Надявахме се и този път синоптиците да познаят, че ще превали този следобед, а утре ще бъде хубаво време.
Остана ни надеждата.
Прибрахме се доста изморени и мокри и първата ми работа бе да влеза в банята и да взема един топъл разпускащ душ. Излегнах се на леглото уж да почина малко и някъде към 21ч. усещам как малкият ме буди. Позадрямал съм малко /близо два часа/ и всички вече седнали на масата, а мен ме няма. За къде без мен бе хора. Ставам набързо и беж при тях.
На масата, салати, ракии, бири, мезета, абе от пиле мляко. Типична туристическа гледка. Че като се почна една… думи нямам. Ядене, пиене, игри песни, казачоци, какво ли не беше. По поспаливите не издържаха и някъде преди полунощ си тръгнах, но основната група остана до не се помни колко часът.
На сутринта както се и очакваше никой нищо не помнеше или не искаше да си спомни и както се казва "Ни лук яли - ни лук мирисали", само където душата трудно се връщаше в тялото.
Утро е... тихо махмурлийско утро, кристално чисто като време. Вижда се на километри напред. Небето ка'т коприна. Няма и следа от вчерашните гъсти облаци над Ботев, само кристално чисто синьо небе. Навън стадо с овце кротичко пасеше около хижата. Две кучета пазачи гордо помагаха на стопанина да завръща стадото. Идилия...
Не се маях много и реших, че сега е моят шанс да прескоча до двете кули, така и така съм бил пътят до тука. Моите любими сладко спяха и тъкмо се чудех дали да тръгвам без да се обадя, мама се размърда. Споделих моята идея и тя дали беше сънена или и бе все тая само измърмори нещо за моето психично състояние и продължи да се търкаля в леглото. Стегнах набързо раничката с малко закуска и вода и вече съм на пистата. Седнах за първа почивка и над главата ми някой тропа. Обръщам се и какво да видя: Христо Караиванов слиза от към Ботев. Станал човека в 5 сутринта, тръгнал на бегом нагоре и в 9 вече се прибираше. Изумях. Завидях му благородно на хъса който има. Разменихме по няколко думи и той надолу, аз нагоре. Навлизам бавно и уморено в горичката. Тук вече е по хладно и след поредната почивка ми спори. Минавам я на един дъх и съм пред полянката свряла се в средата на гората. Подтичвам нагоре и макар и трудно излизам от гората. Някъде напред дочувам човешки говор. Далеко нагоре трима туристи са спрели за почивка и с бинокъл разглеждат околността. Стигам до тях и спирам да почина, заговаряме се. Разбирам, че са от София и са тръгнали за х. Рай. Ще прекосяват балкана и ще спят там. Пожелавам им успешно пристигане и ги зарязвам, че път ме чака. Ботев е твърде далеко все още а и хижата е доста зад мен. Някак си съм точно ни напред, ни назад. Вървя по острите камъни и внимавам да не се спъна или подхлъзна на някой. Мокри са и са обрасли с мъх и е напълно вероятно да ми изиграят лоша шега. Имам горчив опит точно по тези камъни преди година когато ми се скъса подметката след едно хлътване в бабуна малко по нагоре от това място. Излизам на поредното възвишение и хващам пътеката наляво. Пред мен се ширва една пропаст в първият улей, че страх да те съвземе. Хижата е някъде далеко, далеко в маранята, като кибритена кутийка е. Малко по нагоре, но по зимната пътека други трима щурмуват Млечния чал. Спирам до едно поточе да утоля жаждата си, наслаждавам се на земните красоти и правя по някоя снимка. Вървя напред и на едно от възвишенията срещу мен още двама планинари гледат в далечината спускащият се от доста голяма височина водопад. Е не е като Райското пръскало или като Видимското, но си е доста красива гледка. От Ичо знам, е точно на този водопад катерят ледено катерене неговите катерачи от клуба. Преминавам последователно през втория и третият улей. Точно на него снежна пряспа е застинала все още там и не стопила се от жаркото слънце дава живот на малко поточе. Спирам и тук като правя една баня на запотеното си тяло. Свалям тениската и нарамвам раницата на голо. Усещам парещите лъчи на слънцето как започват да изгарят „нежната” ми слонска кожа, но не се обличам. Искам да взема всичко което майката природа ми дава тук горе високо в планината, да открадна част от слънчевите лъчи, така и така съм близо до него. Причудливи форми е заел и топящият се сняг във пряспата над ручейчето. Красива гледка.
Лягам да си отдъхна на тревата и да послушам ромона на падащата вода. Високо над мен прелита самолет който единствено смущава тишината в тази природна картина. Починах си и тръгнах нагоре. Някъде в далечината горе на самото било стадо диви коне пасат кротко. Снимам ги от доста далечно разстояние като се надявам като се кача горе да са още там. Някъде далеко на юг двама мотористи запъркаха с мощни машини идващи от южната страна на балкана. Преминават бързо по надолнището и започват да товарят моторите в баира. Оставих ги да се борят с вятърните мелници и тръгнах да преодолявам поредното възвишение и аз. Да ама въздухът не стига нещо, все по често се запъхтявам и сядам за поредна почивка. Отново над главата ми чувам гласове и не след дълго двама колеги преминават тичешком надолу покрай мен. Изпращам ги с поглед и с изненада забелязвам, че облаци започват да обграждат Млечния чал. Настъпват към мен с някаква пословична бързина и започват да ме притесняват. Остава ми твърде малко за да се откажа, може би не повеч е от 15 мин които трябва да взема на екс. Ставам и тръгвам, опитвайки се да бързам, но не ми спори. Не след дълго мъглата ме обгръща за секунди. Изведнъж се оказвам в някаква бяла пелена и както виждах двете кули на ретланслатора, така изведнъж на два метра пред мен не се вижда нищо. Ами сега? Седнах и си викам, няма да е цял ден тая мъгла я, ще си иде все някога. Седя си аз, ама и мъглата си седи. Ще се щурмува викам си аз и правя последен напън. Излизам на билото и там студ, поне с десетина градуса по студено стана отколкото беше, а и една такава роса падна, може би от мъглата. Сетих се, че не съм ял и си викам я да хапна и да слизам надолу, че знае ли се да не вземе да завали. Вадя доматите, салама и разпъвам софрата. Ей много вкусно тука горе хора, да знаете, от умората ли, от въздуха ли, но е страхотно да хапнеш тук на над две хиляди метра.
Хапнах набързо и поех надолу, дори не остана време да пия чай при метеоролозите ами веднага поех надолу. Подтичвах бързайки и аха да падна. Хлъзна се кракът ми по влажната трева и опаа, за малко да обера точките. Оказа се, че слизането е доста по приятно но не толкова лесно от изкачването, но е и по бързо. На стотина метра надолу вече бях излязъл от мъглата. Сбогувам се с конете със поредната снимка На един дъх и вече бях при поточето на пряспата. Там гледам излегнали се и кротко спят двамата които срещнах по нагоре. Измих се отново със ледената вода и продължих надолу. Бързам защото мъглявата пелена сякаш ме преследва, слиза макар и бавно и тя след мен.
Отново съм на камъните и знам, че има не повече от час до хижата. Почивам си там за малко полегнал на тревата, релаксирам гледайки небето и ставам за последен щурм. Преодолявам каманаците, горичката и двете полянки и ето вече съм пред самата хижа. За моя изненада Ники си играе отпред и като ме видя, така се зарадва и хукна да ме прегръща, че очите се напълниха със сълзи. Ето ме отново на спасително място сред близки и приятели, а като се сетя къде бях преди час два…
Ботев така и не се показа до нашето тръгване забулен в гъста мъгла, страшен и злобен, а сутринта бе толкова красив, величествен и приветлив.
Взех си един душ за пореден път и седнах да хапна. Поиграхме още малко с малкия на площадката зад хижата и стегнахме раниците за обратно. Щракнахме снимка за спомен с групата, с хижаря и хайде по пътеката. Слизаме надолу отново със смях и закачки. Гоним се борим се, някой се носят, други снимат, кой каквото му се иска. Мама отново намери няколко ягодки и малкият Ники с наслада ги хапна. Правим няколко почивки по трасето и ето вече сме долу на пътеката. Там ни чакат по бързите от групата и заедно тръгваме към колите. Товарим се и тръгваме по обратния път като в нас остава приятния спомен от поредния незабравим уикенд в планината с приятели. Да сме живи и здрави пак да дойдем тук и да се веселим както подобава.
Отново за вас разказа:
Н.Николов
Ако някой желае да усети духа на планината и със снимки ето линк към по-добро представяне със снимки, а не сух текст както е тука: http://hijapleven6.atspace.com/
