Досега бяхме разгледали само една част от Катманду - квартала Тамел, но Катманду предлага множество други интересни неща за гледане, като храмове например.

Денят беше слънчев, печеше ужасно и влагата във въздуха само спомагаше целия да лепнеш, веднага след като се покажеш по улиците. Не казвам асфалтирани, защото това важи за малък процент от улиците, които видяхме.

Целта на деня беше храма на маймуните. Попитахме тук и там как да стигнем до него и ето вече уверено вървяхме през планини от боклук и реки, НЕВЪОБРАЗИМО замърсени от какво ли не, сред чиито миризливи води весело се къпеха деца.

Река с деца. Предполагам са лишени от обоняние. Иначе миризмата е нетърпима.

Мисля, че новозеландецът ни беше обяснил, че в Непал боклук не съществува. Просто няма такава дума и голяма част от населението не го смята за нещо, което трябва да се събира на определени места, да се отделя, рециклира или сортира.

Е, как тогава се справят с боклука, ще попитате вие. Ами как. Много лесно - боклук ли е - тогава бух в реката. И предполагам този прост метод за решаване на проблема е бил ефективен дълго време, преди реките тотално да се задръстят от боклуци и да почнат да миришат. Не видях рибари да щъкат в реката. Може би рибата не е така имунизирана срещу цялата тая отрова вътре, както децата.

Хората се разхождат безгрижно по улиците.

Но кой ти обръща внимание на такива неща в прекрасен ден като този, в който слънцето реши най-накрая да покаже че може да пърже здраво, нещо което започнахме да се съмняваме докато бяхме из планината.

Ако трябва да бъда откровен с вас, трябва да си призная, че разходката този ден за мен беше много интересна. Срещата с древни култури ме кара да се чувствам приятно, а днес се потопихме в атмосферата на два храма, единия по грешка.

Маймуна се опитва да “припечели” по нещо от чуждите джобове

Самият храм на маймуните е едно красиво и пъстро място. Пълно с крадливи маймуни. Видяхме как бъркат по джобовете на хората и се опитват да отмъкнат де каквото могат. Но тук маймуните са свещени. И своеобразни господари. Нахвърлят се да гонят всичко, което се опита да им отмъкне плячката. Тук кучета, гълъби и други животни редовно отнасят по някой пердах от маймуна. Ние станахме свидетели на няколко подобни случки за часовете, в които бяхме в храма.

Единият от входове към храма е по широки стръмни стълби. Докато се изкачвахме, забелязахме освен маймуни и няколко човека легнали по пътя ни нагоре с доста нездрав цвят. Не знам дали извършваха някакво свещенодействие или просеха. Ние побързахме нагоре по стълбите преди да са долазили до нас.

В храма може да прекарате цял ден. Има толкова много красиви неща, малки, големи, по-големи. От всякъде се чувства успокояващата будистка мантра “Ом мани падме …”. Но нека ви покажа и сами да се уверите:

Внимание…

Погледнете специално тази снимка:

Едва ли забелязвате нещо странно или интересно. Спокойна атмосфера на мир и разбирателство, красота, весели хора и усърдни работници. Напълно в синхрон с моите чувства в момента. Но да се върна на предишното изречение. Последната дума. Работници. Един от които изсипа част от кофа пълна с вар върху мен! Малеее. В тоя миг ми идваше неееежно и ефирно да ритна бамбуковата стълба и да се разхвърчат работници и вар навсякъде. Добре че бях със шапка с голяма периферия, та варта попадна предимно там и по крачолите ми, а не порази мозъка ми. Мисля, че се разстроих за около половин минута преди да ми мине. Какво пък - тука повечето изглеждат така и едва ли има жив българин, който да ме види или да ме разпознае по тениската с думи на български.

Но за беда, не бях прав - имаше поне две жени, стоящи до мен които, на перфектен български ми снесоха тяхното виждане за ситуацията с варта. Чак малко се стреснаха като им проговорих на български. По този случай си спомних една поговорка която баща ми често повтаря - “Не си мислете че сте сами в пустинята”.

Всичко негативно лесно минава с хубава храна и добра компания. Отново сме в Еверест Стейк Хаус и сме се събрали хорица от трека - евреите, един чилиец, немец, швейцарец. Тази вечер беше време да посетим и не толкова познати места за хапване. Оказа се, че са под път и над път. Няма табела, минава се през тесни тъмни коридори като подземия и общо взето, ако някой не те заведе, не можеш да го намериш. Но тук може да пробваш доста интересна храна - индийска, непалска от района около Катманду, тайландска и каква ли не. Аз опитах няколко манджички и много ми хареса. Даже за следващия ден си уговорихме среща в типично тибетско заведение.

Чертаят ни карта на тибетското заведение. Иначе няма откриване.

Така, като се замисля, в Катманду може да се живее много приятно в хотел, да се хапва доволно на корем и пак да ти излиза по-евтино, отколкото в София. Важното е да знаеш къде може да отседнеш и къде са заведенията за местните. Ако пак имам път към Непал ще гледам да остана поне седмица, за да опитам всичките им видове храни. Мда, така си мислех докато четях някакво списание на терасата и се наслаждавах на нощта в Катманду.

27.09.2007

Днес денят мина в пазаруване. Аз предимно гледах, Илиян предимно се опитваше да се пазари, а евреите предимно го завършваха пазарлъка с много изгодна цена. В Катманду може да намериш всякакви невъобразими неща на азиатската индустрия. От кич до мега кич. Аз май си купих предимно плодове, които нямам и идея как се казват. Може да се каже, че пазарлъкът за плодовете мина много добре. Бях се навил на една цена, която беше наполовина цената от предишния ден, докато не дойде една жена на помощ и не смъкна от воле цената с още половина. Т.е една четвърт спрямо вчера.

Цялото пазарене взе леко да ме уморява. А знаем, че за да е доволен един човек трябва да е сит и да пийва бира. Този път щяхме да опитаме тибетска бира. В онова заведение, за което ни чертаеха карта вчера. Заведението криво ляво го открихме. Беше по-голямо отколкото очаквах и имаше даже втори етаж. Ние решихме да се настаним точно на втория етаж, без да обръщаме внимание на факта, че макар доста просторен и по приятен от първия, е почти празен. Може би това се дължеше на факта, че като готвят нещо люто то така плъзва из целия втори етаж, че на нас, бедните чужденци, ни оставаше само да си бършем сълзите и да кихаме. И така няколко пъти.

Както и преди имената на манджите бяха странни, вкусът странен, но отново добър. Това, с което искам да ви запозная днес обаче е тибетската бира.

Сръбваме тибетска бира.

Тя може да се опише нагледно като малка каца с джибри в която е бодната една сламка. Джибрите са от някаква непозната за мен житна култура. Заедно с кацата получавате и кана с топла вода. Пиенето на бирата представлява обиране на фермента, след това доливане на топла вода, отново отпиване на фермента и така. Аз опитах и самите джибрички - не бяха зле. Тибетската бира е голяма атракция, но след няколко глътки просто омръзва.

Пазар насред центъра (в Катманду).

Тъй като днес ни беше последния ден в Катманду, решихме да се разходим отново напред-назад из пъстрия център. Направихме и няколко снимки преди да се скрием на хлад на терасата на хотела.

Тук може да видиш всякакви занаятчии и отново да се начудиш на уличния трафик. Чиста магия е как така нито веднъж не станахме свидетели на някоя катастрофа, примерно крава с носач на хладилник в комбинация с рикша, скъп джип и двама трима минувачи за по-интересно. Изумителна работа.

Вечерта се запознахме с непалец, който е учил в Техническия университет в България. Много свеж тип и говори доста добре български. Той ни разнообрази вечерта и си обещахме ако пак дойдем в Катманду да му се обадим непременно.

28.09.2007

Дойде и този ден. Без значение дали го чакахме с нетърпение или не, той се появи без да ни пита. Днес потегляхме обратно за България. Пътят отново щеше да е с няколко прекачвания и индийски филм, така че решихме да се улежавахме до късно, за да срещнем отпочинали новите предизвикателства.

На летището чакахме доста. Закъснението тук може би го смятат за такова ако е повече от един ден. Знам ли. Преминавахме бавно и славно от едно помещение в друго и слушахме как охраната весело си гугука, че май днес пак няма да има полети. Когато попаднахме в помещението което е директно преди изхода за пистата бяхме уверени, че днес ще се лети.

Докато чакахме се огледах наоколо. Кой спеше, кой четеше, кой медитираше. Всички бяха улисани в нещо и не забелязаха огромната хлебарка, която се появи от някъде. А тя беше колкото половината ми телефон. Не посмях да го сложа до нея за да придобиете представа за големината й, за което малко съжалявам. Тъкмо мислех да попритесня хлебарката, когато обявиха, че нашият полет е наред.

Ние чакахме зяпнали през прозорците на стайчето, но единствено забелязахме самолета на Австрийските авиолинии. От тях слизаха едни меки, изкъпани и приятни туристи, които от първия миг започнаха да разбират какво ги чака. Нямаше автобусче, което да ги посрещне и те объркано взеха да се щъкат по пистата, като по едно време се смесиха с пътниците от друг самолет. Беше интересно да наблюдаваш изненаданите им лица.

Най-накрая и нашият самолет пристигна. Натовариха ни и така през Оман до Бахрейн. Оказа се, че поляците бяха прави, да са живи и здрави.

Официалният адрес на пътеписа е http://nepal.linux-bg.org
Лицензът на пътеписа е Creative Commons Признание-Некомерсиално 2.5 Неадаптиран