Тази сутрин станахме с размотаване и закъснение. Сякаш не ни се тръгваше. Но това беше до мига в който започнаха да се изсипват безчет туристи. Мисля че улучихме момента в който да дойдем и да си тръгнем от тук. От днес може да се каже че районът се превръщаше от мистично място в една обикновена туристическа атракция.

С такава гледка се разделихме с Еверест

Към 9 си стегнахме багажа, взехме си сбогом с Еверест, Лортсе и другите грамади наоколо и потеглихме по нашия път надолу и назад. В България Емо ни беше казал че пътят надолу е песен "Слизайки имаш чувството че едвам стъпваш по земята. Раницата ти олеква и ти ставаш машина." Това очаквахме и ние да се случи с нас. И някак весело и с трепет слизахме надолу. Заедно с нас бяха и израелците. Крайната цел за днес бе Джонгла. От там планирахме утре рано сутринта да се пробваме да преминем през прохода ЧоЛа. Чухме различни истории за преминаването на прохода и неговата трудност и като цяло в главите ни се оформи впечатлението, че преминаването на прохода няма да е лесна задача, но не и непосилна.

За нас си бяхме решили, че ако не намерим водач, който да ни преведе през прохода, по-добре да не го минаваме изобщо. Погледнахме на картата и видяхме че има езеро, което обаче не се споменаваше от хората които го бяха преминали, защото беше затрупано със сняг. Това правеше преминаването още по-коварно, защото евентуално навлизане в езерото и пропадане във водите му означаваше край. На всичко.

Слизайки надолу донякъде си повярвахме че почваме да ставаме по-леки и едвам да стъпваме по земята. Е, не подскачахме като астронавтите на луната но поне не се задъхвахме.

Израелците отново набраха преднина, но това не ни притесняваше особено. Знаехме че има се полага средно на ден да се губят по два пъти, а до момента не бяха успели да се загубят. Времето беше прекрасно, слънчево, лайната бяха разпръснати навсякъде да съхнат, направо идилия. Пътят за сега ни бе познат и не толкова интересен.

Слезнахме до каменните мемориали които се намират между Лобуче и Фериче и от там поехме към Джонгла.

На път за Джонгла

От тук насетне обаче раницата взе да ми тежи повече от когато и да е било. Започнах да се задъхвам и въобще трудно да се движа. Илиян намали малко скоростта за да мога да го настигам и почивам, но уви. По едно време вече не издържах и се проснах без дъх да си почивам. Илиян само си свиркаше и правеше снимки. Брех, викам си, какво става. Ставаше това че за няколко часа бяхме минали пътя който преди ни отнемаше два дни, а отгоре на това ни чакаше още не малко път за днес. Починах, започнах да разсъждавам нормално и пак продължехме напред. Там някъде осъзнах предупреждението на Емо че всеки грам в раницата тежи. До сега това изобщо не беше вярно за нас, Илиян носеше "кофа със желязо", както нежно наричаше фотоапарата, аз носех два комплекта резервни батерии за моя фотоапарат плюс зарядно за тях, за всеки случай и куп други малки не особено нужни в този момент неща.

До някъде трябва да призная че слизането надолу беше лесно, но и малкото изкачване което ни чакаше до Джонгла ни разказа играта. Поне на мен.

Така разбит и натежал успях с Илиян да стигна до реката преди Джонгла. И тук ни отне около час и половина да пресечен едни вир. Както бях изморен гледах да го мина максимално лесно. Без да топна във вода с все раницата. Че щях да страдам много ако това се случеше. Много повече от колкото сега. По едно време се появи един носач. Нагази с босите крака във водата и за нула време прецапа от другия край подскачайки върху камъните като котка. Ние гледахме и не вярвахме. За мен беше ясно, че не мога да направя такова нещо, но май и Илиян беше изумен. Човекът ни подвикна ако искаме да го последваме, ама така лесно уморен охлюв следва дива коза.

По едно време точно както бяхме по-средата на пресичането на реката, широка не повече от пет метра и дълбока не повече от метър и половина, и то май в най-дълбоката си част, зад гърба ни се появи стадо якове. Нямаше връщане назад - трябваше да минем реката колко се може по-бързо иначе бяхме да бъдем разбутани от якове. Тъкмо се покатерихме на отсрещния бряг и първия як успешно премина реката. Успях да извадя фотоапарата за втория. С Илиян малко хаотично се опитвахме да се махнем от пътя на якове. Отсрещният бряг беше стръмен и животните набираха скорост преди да го изкачат. И така с нулева видимост и с добра начална скорост радостно се изстрелваха към нас, а ние като на електронна игра се опитвахме да ги избегнем. След това премеждие вече се завлачихме съвсем размазани към хълма, където очаквахме да са лоджиите.

Когато стигнахме там израелците вече ни чакаха. Казаха че са пристигнали преди час което ме накара да се замисля че май са точни като швейцарски часовници и пак са се загубили някъде за поне два часа. А може и те като нас са се завлачили по някое време.

Двете лоджии в Джонгла са краварници. Действащи. В двора се разхождат част от яковете с които днес пресичахме реката. Това допълнително усложнява нашето ходене до тоалетната, която е дупка в земята, пълна с нещо повече от миризми и заобградена от ламарина. След второто ходене до тоалетната се притеснявах повече да не стъпя в тъмното с единия крак в дупката, отколкото че някой як може да ме избута от пътя си.

Леглата са уникални за момента. Каменни нарове застлани с лист шперплат и одеяло. Хората обаче са страхотни. Нагостиха ни, отговориха на въпросите ни за прохода и ни помогнаха да си отдъхнем.

Утре потегляхме с френска група от другата лоджия към Джонгла. Илиян и Габриел, единия от израелците, ги попитали дали ще ходят бавно и французите им отговорили че ще бъдат доста бавни, даже може ако искаме да се движим пред тях. Някой даже спомена, че единият от французите имал проблеми защото бил в баро-душек. С други думи щяхме да сме весела група, която се промъква през прохода. Такова беше всеобщото мнение в нашата весела четворка, но аз вътрешно се притеснявах. В лоджията имаше сателитен телефон и след десетина опита успях да се свържа с България. Майка ми звучеше притеснена, а аз по никакъв начин не успях да оправя положението. Вечерта си легнах с усещането че утре ще е истинския труден ден, а не престоят ни в Горак Шеп.

към следващата част: До Непал и назад: Джонгла-Проход ЧоЛа-Езерата ГоКьо (част 14)

Официалният адрес на пътеписа е http://nepal.linux-bg.org
Лицензът на пътеписа е Creative Commons Признание-Некомерсиално 2.5 Неадаптиран