В пет сутринта бяхме в пълна бойна готовност. През нощта не спах много, а сутринта ми се наложи да се позадържа в тоалетната. Французите изглеждаха нормални. Но само първите пет минути. Не знам на шампиони алпинисти ли попаднахме. Какво беше това чудо. Направо ми се отели вола. Ако за някой болката и умората е прекрасен начин да прекара деня си, то ние може да се каже че изкарахме великолепно. Преди прохода не спряхме нито за миг. Преди изкачването към прохода спряхме за малко колкото да пием вода, да свършим това онова и да полетим с бясна скорост нагоре по хълма. ЧоЛа е на пет хиляди и нещо метра и преминаването му не е лесно. Всъщност дори влизането в прохода си е сериозно изпитание. Не спряхме никъде и не остана време никъде да извадим фотоапаратите и да снимаме. Сутринта времето беше чисто и обещаваше да е слънчево, но сега сме в прохода и лека мъгла е надвиснала над целия проход. Ходим без да спираме дори за миг почивка. Но и никой от нашата група нямаше желание да спира. Ако спрем със сигурност нямаше да настигнем лудите французи, а и те сякаш искаха да го преминат за рекордно време. Според часовника ми до два часа щяхме да минем прохода, което е много по-бързо от каквато и информация която бях получавал до сега.

Единсвената снимка, която си позволих да направо докато бяхме в ЧоЛа

Нали си спомняте какво споменах преди малко за болката. В момента всички преживявахме луд купон. Имах чувството че сме го ударили на спринт на пет хиляди метра. По едно време взе да му се вижда края.

Направихме няколко ловки маневри и зигзаци из снега, колкото да забележа че заобикаляме езерото, от което се виждаше само едно малко крайче. До тук времето ни беше рекордно.

Част от отбора на шампионите

Цялата група спря преди слизането. За малко отдих и наслаждаване на гледката. Французите изкараха от някъде една камера и взеха да правят нещо като документален филм. Тази част от филма беше интервюто с непалския им водач.

С Илиян сме доволни от рекордните резултати

Зад мен се вижда малко от оголената част на езерото. Там в мъглата остана прохода

Не знам между какви хора бяхме попаднали, но докато стояхме там и почивахме едно чувство на гордост че съм преминал прохода взе да ме изпълва. Трудното на ЧоЛа е че изкачването и слизането от прохода не са за всеки. Това е и една от причините прохода да не може да се премине от впряг с якове и да не е особено използван от туристите. Всъщност слизането беше голямо подскачане по закръглени хлъзгави камъни. Някъде в тази точка французите включиха на още по-висока скорост и съвсем ги загубихме от поглед.

Криво-ляво се измъкнахме от морените. По това време и мъглата покри всичко. Израелците предложиха няколко възможности за верния път, но ние решихме да погледнем картата имайки предвид тяхното "блестящо" представяне последните дни.

След кратко обсъждане и загуба на време отново бяхме на верния път. До няколко часа стигнахме до лоджия на която за жалост съм забравил да запиша името. Влезнахме да си починем и да напълним стомасите и познайте кой заварихме да преяжда там - нашите приятели французите.

В дневника за този ден съм записал само няколко изречения, но всъщност това беше един от най-интересните дни в Непал. За това определено допринесе и ледника върху който продължехме нашия път. Ледникът е по-различен от Кумбу. Изглежда така сякаш се разхождаме в пустиня с пясък който малко сивее. Може и да е заради мъглата която е обгърнала това място. Навсякъде по ледника има объркващи ориентири. Не знам дали ми дойде повечко кислорода, но мястото наистина ме впечатли. Пясъчни дюни и езера бяха разпръснати навсякъде около нас. Взех за спомен няколко камъчета от там за подарък на приятелите.

Върху ледника-пустиня

В края на ледника спряхме да почакаме израелците, ама май им беше дошло за часът по загубване. Чакахме не малко но никакви ги нямаше. От ледника има хиляди изхода така че можеше те да са попаднали на някой от тях и сега напразно да ги чакаме. Потеглихме бавно към лоджиите на ГоКьо. Името на местността идва от езерата - доста красива гледка казват. Ние отново бяхме в мъгла и не можахме да видим много. Утре ако е хубаво времето ще покатерим ГоКьо Ри от където се откривала страхотна гледка към Еверест. На снимките изглежда наистина добре.

Така излгеждаше гледката наоколо

Ходехме, бъбрехме, гледахме езерата и по едно време взехме че стигнахме лоджиите. Някой ни беше препоръчал една от лоджиите там, така че като видяхме името и се запътихме директно към нея.

И там заварихме чехите. Не знам дали защото на практика свършихме ходенето за деня живи и здрави, дали защото виждах познати, но се почуствах много добре. Ако някъде съм имал подозрения че ме е обхванала еуфорията, то това е именно в ГоКьо. Израелците дойдоха след няколко часа. Всички седнахме около камината и започнахме весело да си говорим. Всичко ми се струваше прекрасно, топло, сладко, красиво и обещаващо. Отново се заговорихме за Бахрейн и аз вече си представях как доволно хрупам боб. Фактът че времето беше мъгливо и утре се очертаваше да е пак такова изобщо не ни притесняваха с Илиян. Трудното вече бе минало. Бяхме напълнили дневниците си с истории за разказване.

към следващата част: До Непал и назад: Гокьо - Намче Базар (част 15)

Официалният адрес на пътеписа е http://nepal.linux-bg.org
Лицензът на пътеписа е Creative Commons Признание-Некомерсиално 2.5 Неадаптиран