Беше точно неделята покрай визитата на чичко Буш... точно както предполагах целокупното население на столицата се беше засилило да седи на хладно в планината вместо да заобикаля барикадите по центъра. За щастие тогава със съквартирантката се качихме през Железница, не бях минавала от там и си е истинска дивотия в сравнение с талазите хора, които драпат през Княжево или Драгалевци да речем.

В 7 сутринта успяхме някак си да станем, да се измием, да напъхаме дъждобраните и някоя и друга дрешка по раници и мешки, да опаковаме сандвичите и да поемем към Железница. В автобуса имаше един чичко с огромна раница, с която се опитваше да ме изхвърли през отсрещния прозорец и въпреки всичките ми пъшкания и охкания, недвусмислени намеци и още по-недвусмисленото: „Извинете, може ли да си свалите раницата?” той не ми обърна никакво внимание. Изведнъж започнах да се чувствам много компактна с мешката на гръб. Ако не сте носили мешка в последните 10 години като мен - не си правете труда да ходите с това нещо на планина... супер неудобно е като си отвикнал да връзваш и развързваш бързо. По-добре си сложете нещата в найлоново пликче (и такива герои срещнахме). Та преди да стигнем до Железница съзрях най-безобразната от архитектурна гледна точка сграда - няма такова животно, всъщност има, но по принцип се намира из тревата и децата му подвикват: "Охльо-бохльо покажи си рогцата...". Та въпросната сграда, ако не се лъжа беше в Бистрица, има форма на истински охлюв! Гигантски един такъв, и на къщичката му е кацнала калинка... червена и с точки! Потресаващо! Естествено нямаше как да отреагрирам и да го снимам щото фотото беше в мешката...

В Железница изпихме по едно кафе с надеждата да се събудим (предната вечер поляхме предварително изкачването и в един през нощта правихме сандвичи…) и поехме по широкия път към хижа Физкултурник. Пътя наистина е широк, маркиран е с метални стълбове и първо минава покрай Железнишката река, покрай едни доста симпатични полянки, една чешмичка и после продължава през борова гора. Отново нямаше как да снимам, чак след като излязохме от гората извадих апарата. В гората обаче се натъкнахме на лелка и чичко, които се качваха нагоре по бански, кубинки и вълнени чорапи :D наистина трябваше да се сетя че ще ми потрябва апарат, пък и телефона си бях забравила сутринта.

Та след гората се откри и гледката към хижа Физкултурник, която в общи линии изглеждаше на майната си. Хижата е онова отгоре дето почти не се вижда:

Обаче се откри страхотна гледка в посока Рила:

Леко полеко изкачихме до хижата, пътя е стръмен към края и слънцето много здраво ни напичаше, но аз бях доволна... поне някакъв тен да хвана, после ми излезе през носа или по-скоро на носа това изказване, ама го преживях. Да отбележа, че планинарките бяхме две мацки с разпрани дънки и черни потници и докато съквартирантката се мъчеше да не изгори аз се стараех по всякакъв начин да се опържа!

След почивка, чай и сандвичи на хижата, също и взиране в посока язовир Искър, продължихме по билото към върха и зяпайки тъпо в картата се опитвахме да установим кой връх кой е. После нагазихме в разни мочурища, намерихме си минзухари сред снега и с шеги и закачки излезнахме срещу Резените.

Точно тук някъде решихме, че широкия път никак не ни изнася, кривнахме надолу от него и се забихме сред разни камънаци. Толкова ми харесаха че се и снимах сред тях:

Та от камък на камък и храст на храст все пак докопахме една пътека, която ни върна на "главния път" някъде след връх Скопарник. От там до Черни връх вече е малко. Минахме покрай всички нахвърляни насам-натам скали:

По едно време стана толкова мочурливо, а и вятъра беше пронизващ и бая студен, че неволно се сетих за хобитите, докато Ам Гъл ги водеше през Dead Marshes:

И да! Черни Връх! Цяла София беше там, а като погледнах към пътеката в посока Алеко и Голи връх направо лошо ми стана, няма такъв пътникопоток! Докато ние се качвахме видяхме има-няма 7-8 човека, отдолу обаче се идваха хиляди, маса, народ. Още толкова се опитваха да си закупят шкембе в чайната... ние мислехме да пием по един чай, ама се отказахме, а ако бях извадила и книжката със 100те национални обекта да питам за печат сигурно щяха да ме убият с камъни!

Слизането беше по-скучно - към Алеко, по пренатоварената пътека. Докато се качвахме се поздравявахме с малкото хора, които срещнахме из планината, обаче по тоя път е живо безумие да казваш Добър ден на всеки! Просто няма как да си затвориш устата, все едно да минеш по Витошка и да поздравиш всички, с които се разминеш... Всъщност никой не поздравяваше... аз измрънках няколко "Здравейте" без отговор и се отказах. По пътечката към Алеко обаче най-накрая видях лятна маркировка и с най-голям кеф си я следвах...

На Алеко изпуснахме автобуса и тръгнахме пеша, качиха ни на стоп почти до Драгалевския манастир, минахме и покрай него, слезнахме в Драгалевци и се върнахме в Софията... като се прибрах и като си погледнах носа, лошо ми стана... да живее киселото мляко... макар че близо седмица след това изглеждах изпила десетина водки и много зловещо ми се обели носа ;)