В този пътепис се разказва за това как почти измръзнах на Белмекенското било при една самотна разходка по Коледа. На мен ми беше смешно почти през цялото време, но разказът не е от най-смешните. Да ви предупредя

В 5:30 сутринта нищо не беше готово. Трескаво нареждах багаж. Какво забравям? Храна, дрехи, картата, компаса. Примус? По дяволите, няма газ. Нямам планинска застраховка. Щях да я подновя, ако три дни преди това някой не беше източил всичките 1500 лв. от дебитната ми карта. 6 часа е. Няма ми челника...

Така. Я да събудя Пиро. Вдига - до тук добре. „Колко е седем по осем?” „Ъ...Аааа, около 46.” Абе не е толкова, ама не ми се смята точно сега. Трябва да умножавам 7х10, че да вадя 2х7. Ако ви се струва странен разговор между хора, завършили математически гимназии...ами не четете нататък.

Реших да си търся челника до последно, та му звъннах пак да спре маршрутката, докато минават покрай блока ми. Намерих го и изхвърчах от къщи, след половин минута мина и тя. Само за мен нямаше място.

Този ден трябваше да сигнем от Боровец до Заврачица през Мусала. Времето беше страхотно, снегът твърд. Бяхме със снегоходки. Слънцето залезе, когато качихме Маричин връх. Беше пълнолуние. Направихме доста снимки, които ще кача, но усещането там си е друго и няма как да се предаде. http://www.moiteplanini.com/album.php?aid=166

Спахме на Заврачица, хижата беше празна. На сутринта Пиро тръгна надолу към Боровец, за да се прибере за Коледа, а аз към хижа Белмекен. Така се бяхме разбрали.

Взех малкото вода, която успяхме да разтопим, търсех да си прочета пътеводителя за маршрута, но разбрах, че не съм разпечатала точно тази страница. Никога не бях ходила там, но се надявах да няма особени проблеми.

Беше страхотен ден, леки изкачваня и спускания, никакъв вятър- ходех по клин и тениска. Залез на Мочурището. Облякох се добре докато го гледах. Точно там зимната маркировка се разделяше. Не пишеше накъде води десният път, табелата беше празна. На картата също го нямаше. Вече бях доста жадна, неизвестният път ме привличеше повече, но все пак тръгнах по левия към хижа Белмекен. Не се чувствах изморена.

Студът и жаждата се усилваха. По принцип пия съвсем малко вода, за това и я пренебрегнах, но какво ставаше сега... Не ми се ядеше, но бих яла- знам как на човек му идват сили след това. Имах много сладки неща. Само че ме беше страх да ги ползвам за да не се обезводня съвсем. Хапвах и по малко сняг, но не усещах да ми помага. А и ме заболя гърлото.

 Започна да ми се вие свят. Катеренето ставаше бавно, при слизанията ми беше студено. А бях облякла всичките си дрехи и едва ли беше и -5, без вятър. Бях в някакво много странно разнежено настроение, ясно помня как минах покрай един камък и го погалих. Едва се довлякох до Каменисти връх. В главата ми се въртеше все една и съща мисъл (странна работа, обикновено не се задържат :) - какво ли ще видя от върха, къде съм точно. В първия момент се уплаших- върхът светеше. Иззад единсвения облак на небето изгряваше пълната луна.

Тук разбрах, че съм загазила сериозно. Осветени от луната върхове, докъдето ми стига погледът. Хижета е на поне 3-4 часа. А аз треперя и нямам сили да вървя!

Никога не съм се чувствала самотна в планината. Обичам да ходя в група, но си поскитвам и поеденично от време на време. Никак не ми е скучно, а след такива разходки доброто ми настроение не ме напуска с месеци. Открих го доста отдавана...преди 13 години. Тогава бях на 12.

Бях доволна, че съм сама в този момент. Е, ако някой можеше да ми даде вода, за да мога да ям после, това е друга работа... Но спътник в моето състояние- не, благодаря!

Е, сянката ми тръгна послушно с мен. Изчезваше само когато падах в снега.

Качих още един връх. Вече повръщах... лоша работа. Oсвен, че е неприятно, това ме дехидратираше още повече. Спалният ми чувал е за -5 екстремна темпераура, трябваше да копая пещера със снегоходките. И как ще ми дойде една нощ без вода? Трябваше да реша дали да си ползвам силите за копане или да се боря още. Не си представях, че мога да продължа и половин час така, но си знаех, че мога да изкарам поне два... иначе какво?! Горе духаше лек вятър, от който обаче треперех неудържимо.

От върха стръмно слизаше на север метално въже.

Беше важно да знам точно къде съм. Шматката, отговорник по бедствията, авариите и вобще цялостното ми развитие спореше с Шматката, начислена да ми разказва вицове, които не знам. В крайна сметка втората победи и се обадих на Пиро да намери нет и да види в пътеводителя кой е върхът по бързото описание, което му дадох. Не исках паника и излишни приказки, нито някой да ми се прави на многознаещ или да прати ПСС в незнайна посока. Затворих, защото батерията ми свършваше и се концентрирах в слизането. Не си свалих снегоходките дори. Пързалях се надолу, придържайки се към въжето. Спря да ми се вие свят. По едно време го изпуснах. „Ю-хууууу!” закефи се шматката с вицовете. Другата започна предпазливо: „Ами...няма да е зле да спреш някъде...” „Нямаш грижи, кога не съм спирала!? В този стълб добре ли е? Сега ще кажеш и не с тази скорост... Нямате угодия!”

Както и да е, слязох. Срещу мен имаше доста висок връх, стълбовете продължаваха към него. Извадих телефона от картодържача, за да не ми пречи да видя какво казва картата. А тя не казваше нищо хубаво. Телефонът звънна в ръката ми. Пиро говореше сериозно и спокойно: „Върхът е Острец, трябва да качиш и Равни връх, до него е час и половина, чета ти описанието...” Едно от най-малко смешните неща, които съм чувала. Обещах да му се обадя, когато присигна.

Бързо разбрах, че няма да имам сили да кача Равни връх. Падах на всеки десетина крачки, повръщах често. След това ми ставаше по-добре, но не за дълго.

„Хайде другия път няма да не ядем нищо сладко и ще тичаме като гламави. Да видим дали ще замиришем на лакочестител!” Ха-ха-ха...

Тръгнах да подсичам Равни връх от дясно. Гледах карата и реката долу, бяха нарисувани някакви къщички. Какви са пишеше от другата срана, не я обърнах дори. Не тръгнах директно надолу, защото не знаех дали няма да попадна на клек. А и не виждах цялото слизане, да не ида в някой улей. Поне на картата нямаше, но знам ли... Нямаше да имам сили да се върна, лавините ми бяха последна грижа. Бях убедена, че правя каквото трябва.

При първия разговор, от Острец, направо се изненадах колко уплашено звуча. Думите излизаха от устата ми някак си бавно. Долу, на премката, когато се чудех какво да правя, определено изпитвах страх, но гласът ми звучеше по-нормално. След като взех решението да изоставя маркировката и да тръгна да подсичам и да слизам към долината страхът изчезна съвсем. Отново натрапчива мисъл- има ли долу маркировка и накъде точно води... Има или не?! Не мислих за друго, паднех ли ставах почти веднага, нямах търпение да разбера.

Не стигнах премката между връх Белмекен и моя. С ходенето губех височина без да искам, свличах се надолу. Там имаше зимна маркировка и следи от ски. Оставаха 42 стълба. Гледах ги през колко са... май ще го издържа. Били са трима или четирима скиори, следите бяха пресни. Луната ги осветявахе, златни, живи... Усмихнах им се.

Обърнах се назад. Връх Белмекен ми изглеждаше гигантски. "Бих ли тръгнала натам, а не надолу... за всичките пари на света, например?" Не... Изобщо не се запитах за какво бих го направила. Мислите ми тръгнаха в друга посока. Брей, май нещата струват толкова, колкото дават за тях. А аз колко ли струвам? Ами я да видим... мога ли да дам достатъчно?!

Много спомени ми минаха през главата по време на това слизане.

Например един... това стана няколко седмици преди „събитията” на десети ноември 1989, тогава бях втори клас. Нашата другарка се разболя и дойде да я замества някаква откачалка, която преподаваше на горните класове. Та вместо да преговорим буквите и тем подобни тя ни даде да довършваме един разказ. За две деца, които се изгубили зимата в гората. Мръкнало се, те се изплашили много но изведнъж намерили следи от човек и щастливи тръгнали по тях. „Какво да пишем по това?”- попитах аз без особени надежди за смислен отговор. Тя ме погледна със съжаление- как не разбирам... „Следите в снега символизират образа на Партията, която води всички нас!”- заяви. Е, тогава ми просветна. Точно бях гледала един филм за първоизследователите на Южния полюс. Без да му мисля много написах как след дълго ходене децата попаднали на вече измръзналото тяло на Партията!  А после стана една... Много хора ме разпитваха какви ми ги говорят вкъщи- някои бяха мили, един ме удари (след което аз се обидих и не му проговорих:). Търсиха родителите ми къде ли не, взеха ми синята връзка, съучениците ми почнаха да ме избягват като заразно-болна. И тъкмо бях решила да спра да ходя на училище- те пък взеха връзките на всички и ми казаха да забравя за случая. Един учител по физическо дори каза, че съм била права, което ме зарадва много.

Е, собствениците на тези следи сигурно си бяха живи и здрави, но до къде ли са слезли?

Знаех, че в тази посока има доста съоръжения... язовир. Ако падна и не успея да стана ще звънна на Пиро да говори със спасителите. Те със сигурност ще знаят някой там, да ми донесат вода и да ми вземат раницата може би. И да ми ударят един бой после, но това си е в реда на нещата. Не исках и да си помислям за организирана спасителна акция-  да карам хората да излизат от къщите си точно по Коледа. 

Чудех се възможмо ли е силите ми да свършат просто така, окончателно. Цветно изникна пред очите ми Боби, как ме носеше на ръце на Ексвенчър. Бях напълно неспособна дори да го хвана през врата, за да го улесня. А как ден преди това тичахме със смях по прашния път преди язовир Въча- и ние ще стигнем преди часовникът да е спрял,  де.. и византииците... И за тази дивотия има пътепис- http://www.moiteplanini.com/story/XVenture_-_razkaz_na_uchastnik_ot_otbor_.html 

Този човек пък какво ли иска? Опитва се да ми каже нещо, а не знае как да не ме уплаши. "Ами часовникът... пуснат е на обратно..." Стреснах се и се събудих. Станах веднага.

Не чувствах нито страх, нито студ. Тръгнах напред, казвайки  си ухилена сакралните думички, с които май е умрял сумати народ: "Гледайте сега какво ще направя!". Направи ми впечатлиние, че беше адски тихо, никаква музика не ми дойде, дори след като се опитах да си запея нещо . Всъщност не си бях пяла наум откакто слънцето залезе. Това е много рядко при мен.

Стълбовете се номерирани, което е чудесно. Ето този е 25, а започнах от 42. Не мислех за първи, целта ми беше 24. Стигнех ли погледът ми започвахе да търси следващия.

Пътят между тях... празно. Златни следи, тъмносиньо звездно небе, скърцане на сняг. Почти никаква мисъл. Неориентирана котка се пързаля по плочките. Баба ми плете нещо в хола...

Някой ми звъня и телефонът се изключи. Оставих го така и го сложих под дрехите си.

Батериите трябва да стоят на топло! Това е първото нещо, за което си спомням как съм научила... заедно с това, че хората умират.  Бях на две години, рожденният ми ден беше минал скоро. Възрастните се бяха струпали около радиото. Постоянно говореха за някакъв Христо, който умирал в планината. Гледах Витоша през прозореца. Как така "умира"... защо?  Баща ми обясни нещо за батериите и изгаси радиото ядосан. Лошо нещо са батериите, преди време бях изяла една и знаех. На скоро се сетих за това и го попитах какво точно е казал тогава. "Батериите не работят на студено, радиостанцията е под якето му. " Сложили ме те да си легна, но в крайна сметка отишли в другата стая, защото не съм спряла да им повтарям  "Не заспивай, не заспивай" както човекът по радиото.

Само че съм заспала...Събудих се, когато стъпих в снега над реката и той пропадна. Не се намокрих, съборих сумати сняг докато ритах да се изкатеря нагоре. „Река, да я...”-чух се да казвам на глас. А, то имало вода вътре! Събух си снегоходките, извадих си шишето и скочих обратно. Беше доста студена и пиех бавно.

Оставаха още двайсетина кола, тъкмо да се посъвзема. На трети кол видях една изоставена барака, но си казах- ще вървя до първи и туйто. От първи кол се виждаха много светлини от улични лампи, на 20 м от мен. Огромна сграда. Вървях покрай нея, викнах няколко пъти- нищо. Видях едни метални стълби и се качих по тях. Натиснах по-силно един прозорец и той се отвори. Събух си снегоходките и обувките, оставих си раницата и тръгнах по коридорите. Междувременно си говорех с Пиро. Имаше подово отопление! Лампите се светваха по пътя ми и загасваха след мен. Всички врати бяха заключени, без тази на една мъжка тоалетна. Не пропуснах да изпия литър топла вода и там. Едно 15-16 годишно момче влезе и си изкара акъла. Опитах да му обясня, но той само отстъпваше назад и накрая нзмърмори ”Sorry, I don’t understand you…” И на англйиски не ме разбра много, но ме заведе при управителя.

Дадоха ми стая. Срещу шофьорската ми книжка. Личната ми карта беше на сигурно място в първо РПУ, където я забравих, докато подавах оплакване за дебитната ми карта. Хората слушаха всички тези обяснения шокирани. Когато накрая ги попитах и къде се намирам просто взеха книжката и ми дадоха ключове.

Баня с топла вода! Когато си събух чорапите видях, че ноктите ми са небесносини, но и това не ми развали удоволсвието. На няколко пъти се будех от болка през нощта и пак блажено заспивах в пухените завивки. (Сега на десния ми палец расте нов нокът. Любопитна съм какво ли ще излезе пък от това.)

Вече се разсънвах, когато телефонът звънна. „Добро утро, госпожице! Ще желаете ли да ползвате нашия служебен автобус до Велинград? Ще му кажа да Ви изчака...”

Платих си аз, минах през паркинга с обувки в ръце и самодоволно се качих в буса. „Обуй се бе, момиче, снегът е студен!”-почна да ми се кара една баба. Заобяснявах им и на тях. Надолу си попяхме. „На ти ноти!”- каза един мъж и метна шише ракия по същата баба.

Една жена ме закара до автогарата, от там имаше извънреден автобус за София след 15 минути. Слизайки на Окръжна болница веднага се качих на 76. На седалката пред мен имаше билет. Слязох на Плиска и минах подлеза. Хората зяпаха витрините и никой не видя, че съм по чорапи. Пресякох площада и се прибрах. Чорапите ми бяха мръсни, но сухи.