Моите Планини - пътеписи, маршрути, истории, разкази, новини, легенди, хижи, екипировка
Начало Пътеписи Легенди Новини Галерия Уеб камери Връзки Забележителности Песни
Недомислици в зимна Рила
от 22.12.2007 до 24.12.2007
Добавен на: 25.12.2007

В 5:30 сутринта нищо не беше готово. Трескаво нареждах багаж. Какво забравям? Храна, дрехи, картата, компаса. Примус? По дяволите, няма газ. Нямам планинска застраховка. Щях да я подновя, ако три дни преди това някой не беше източил всичките 1500 лв. от дебитната ми карта. 6 часа е.

Няма ми челника, но за сметка на това имам лоши предчуствия.

Двамата с Пиро сме. Този ден трябваше да стигнем от Боровец до Заврачица през Мусала. Времето беше страхотно, снегът твърд. Бяхме със снегоходки. Слънцето залезе, когато качихме Маричин връх. Беше пълнолуние. Направихме доста снимки, които ще кача, но усещането там си е друго и няма как да се предаде. http://www.moiteplanini.com/album.php?aid=166

Спахме на Заврачица, хижата беше празна. На сутринта Пиро тръгна надолу към Боровец, за да се прибере за Коледа, а аз към хижа Белмекен. Така се бяхме разбрали.

Взех малкото вода, която успяхме да разтопим. Пиро ми каза да взема едно от онези шишенца кола, които сe продаваха в столовата, но за съжаление не го послушах. Обикновено пия съвсем малко вода.  Търсех да си прочета пътеводителя за маршрута, но разбрах, че не съм разпечатала точно тази страница. Никога не бях ходила там, но се надявах да няма особени проблеми.

Беше страхотен ден, леки изкачваня и спускания, никакъв вятър- ходех по клин и тениска. Залез на Мочурището. Облякох се добре докато го гледах. Не бях яла нищо от вчера, защото ме болеше корема (което беше една от най-големите глупости) и подозирах, че ще ми стане по-студено от нормалното.

 Точно там зимната маркировка се разделяше. Не пишеше накъде води десният път, табелата беше празна. На картата също го нямаше. Вече бях доста жадна, неизвестният път ме привличеше повече, но все пак тръгнах по левия към хижа Белмекен. Не се чувствах изморена.

Студът и жаждата се усилваха. Имах какво да ям, но се опасявах да не се обезводня по-лошо. Хапвах по малко сняг, но не усещах да ми помага. А и ме заболя гърлото.

 Започна да ми се вие свят. Катеренето ставаше бавно, при слизанията ми беше студено. А бях облякла всичките си дрехи и едва ли беше и -5, без вятър. Чувствах се странно, като че ли не тежах достатъчно върху снега. (Подобно нещо ми се беше случвало и веднъж, когато правех Ком-Емине без почти никаква храна. Накрая виждах живи дървета, които светеха. Бях се зарекла да не си причинявам повече такива неща, но ей го на...). 

Едва се довлякох до Каменисти връх.  В първия момент се уплаших- върхът светеше. Иззад единствения облак на небето изгряваше пълната луна.

Тук разбрах, че съм загазила сериозно. Осветени от луната върхове до където ми стига погледът. Хижата е на поне 3-4 часа. А аз треперя и нямам сили да вървя.

Сянката ми се затътри след мен. Изглеждаше ми ужасно странна- голяма и черна. Сякаш не беше моя.

Качих още един връх. Вече повръщах- лоша работа. Oсвен, че е неприятно, това ме дехидратираше още повече. Спалният ми чувал е за -5 екстремна температура, трябваше да копая пещера със снегоходките. И как ще ми дойде една нощ без вода? Трябваше да реша дали да си ползвам силите за копане или да се вървя още. Не си представях, че мога да продължа и половин час така, но си знаех, че мога да изкарам поне два... иначе какво?! Горе духаше лек вятър, от който обаче треперех неудържимо.

От върха стръмно слизаше на север метално въже.

Разбирам, че ми е безпричинно смешно и това не ми харесва никак. Е, не толкова, че да ми развали настроението.

Беше важно да знам точно къде съм. Шматката, отговорник по бедствията, авариите и въобще цялостното ми развитие спореше с Шматката, начислена да ми разказва вицове, които не знам. В крайна сметка втората победи и се обадих на Пиро да намери нет и да види в пътеводителя кой е върхът по бързото описание, което му дадох. Не исках паника и излишни приказки, нито някой да ми се прави на многознаещ или да прати ПСС в незнайна посока. Затворих, защото батерията ми свършваше и се концентрирах в слизането. Не си свалих снегоходките дори. Пързалях се надолу, придържайки се към въжето. Спря да ми се вие свят. По едно време го изпуснах. „Ю-хууууу!” закефи се шматката с вицовете. Другата започна предпазливо: „Ами...няма да е зле да спреш някъде...” „Нямаш грижи, кога не съм спирала!? В този стълб добре ли е? Сега ще кажеш и не с тази скорост... Нямате угодия!”

Както и да е, слязох. Срещу мен имаше доста висок връх, стълбовете продължаваха към него. Извадих телефона от картодържача, за да не ми пречи да видя какво казва картата. А тя не казваше нищо хубаво. Телефонът звънна в ръката ми. Пиро говореше сериозно и спокойно: „Върхът е Острец, трябва да качиш и Равни връх, до него е час и половина, чета ти описанието...” Едно от най-малко смешните неща, които съм чувала. Обещах да му се обадя, когато пристигна.

Точно за мястото, на което се намирах, в пътеводителя е пишело, че може да се слезе аварийно към спортната база. Само че той не го видя тогава и не ми го прочете. Тръгнах нагоре.

Бързо разбрах, че няма да имам сили да кача Равни връх. Падах на всеки десетина крачки, повръщах често. След това ми ставаше по-добре, но не за дълго.

„Хайде другия път няма да не ядем нищо сладко и ще тичаме като гламави. Да видим дали ще замиришем на лакочестител!” Ха-ха-ха...

Тръгнах да подсичам Равни връх от дясно. Гледах карата и реката долу, бяха нарисувани някакви къщички. Какви са пишеше от другата срана, не я обърнах дори. Бях убедена, че правя каквото трябва. Така и беше, почти същото въпросно "аварийно слизане", само че не толкова директно надолу.

При първия разговор, от Острец, направо се изненадах колко уплашено звуча. Думите излизаха от устата ми някак си бавно. Долу, на премката, когато се чудех какво да правя, определено изпитвах страх, но гласът ми звучеше по-нормално. След като взех решението да изоставя маркировката и да тръгна да подсичам и да слизам към долината страхът изчезна съвсем. "Има ли долу маркировка и накъде точно води... Има или не?!"  Не мислех за друго, паднех ли ставах почти веднага, нямах търпение да разбера.

Не стигнах премката между връх Белмекен и моя. С ходенето губех височина без да искам, свличах се надолу. Там имаше зимна маркировка и следи от ски. Оставаха 42 стълба. Гледах ги през колко са... май ще го издържа. Били са трима или четирима скиори, следите бяха пресни. Луната ги осветяваше, приличаха на живи.  Усмихнах им се. Всъщност май им се разхилих.

Обърнах се назад. Връх Белмекен ми изглеждаше гигантски. "Бих ли тръгнала натам, а не надолу... за всичките пари на света, например?" Не... Изобщо не се запитах за какво бих го направила. Мислите ми тръгнаха в друга посока. Брей, май нещата струват толкова, колкото дават за тях. А аз колко ли струвам? Ами я да видим... мога ли да дам достатъчно?!

Много спомени ми минаха през главата по време на това слизане.

Например един- това стана няколко седмици преди „събитията” на десети ноември 1989, тогава бях втори клас. Нашата другарка се разболя и дойде да я замества някаква откачалка, която преподаваше на горните класове. Та вместо да преговорим буквите и тем подобни тя ни даде да довършваме един разказ. За две деца, които се изгубили зимата в гората. Мръкнало се, те се изплашили много, но изведнъж намерили следи от човек и щастливи тръгнали по тях. „Какво да пишем по това?”- попитах аз без особени надежди за смислен отговор. Тя ме погледна със съжаление- как не разбирам? „Следите в снега символизират образа на Партията, която води всички нас!”- заяви. Е, тогава ми просветна. Точно бях гледала един филм за първоизследователите на Южния полюс. Без да му мисля много написах как след дълго ходене децата попаднали на вече измръзналото тяло на Партията!  Доста неприятност ни създадоха, дори ми взеха синята връзка. И тъкмо бях решила да спра да ходя на училище- те пък взеха връзките на всички и ми казаха да забравя за случая.

Е, собствениците на тези следи сигурно си бяха живи и здрави, но до къде ли са слезли?

Знаех, че в тази посока има язовир. Ако падна и не успея да стана ще звънна на Пиро да говори със спасителите. Те със сигурност ще знаят някой там, да ми донесат вода и да ми вземат раницата може би. И да ми ударят един бой после, но това си е в реда на нещата. Не исках и да си помислям за организирана спасителна акция-  да карам хората да излизат от къщите си точно по Коледа. А и не мислех, че ще ги дочакам. 

Стълбовете се номерирани, което е чудесно. Ето този е 25, а започнах от 42. Не мислех за първи, целта ми беше 24. Стигнех ли погледът ми започваше да търси следващия.

Пътят между тях... празно. Златни следи, тъмносиньо звездно небе, скърцане на сняг. Почти никаква мисъл.

Някой ми звъня и телефонът се изключи. Оставих го така и го сложих под дрехите си.

Батериите трябва да стоят на топло! Това е първото нещо, за което си спомням как съм научила, заедно с това, че хората умират.  Бях на две години, рожденият ми ден беше минал скоро. Възрастните се бяха струпали около радиото. Постоянно говореха за някакъв Христо, който умирал в планината. Гледах Витоша през прозореца. Как така "умира"? Защо?  Баща ми обясни нещо за батериите и изгаси радиото ядосан. Лошо нещо са батериите, преди време бях изяла една и знаех. На скоро се сетих за това и го попитах какво точно е казал тогава. "Батериите не работят на студено, радиостанцията е под якето му. " Сложили ме те да си легна, но в крайна сметка отишли в другата стая, защото не съм спряла да им повтарям  "Не заспивай, не заспивай" както човекът по радиото.

Само че съм заспала. Събудих се, когато стъпих в снега над реката и той пропадна. Не се намокрих, съборих сумати сняг докато ритах да се изкатеря нагоре. „Река, да я...”-чух се да казвам на глас. А, то имало вода вътре! Събух си снегоходките, извадих си шишето и скочих обратно. Беше доста студена и пиех бавно.

Дали заради водата, или заради радостта от тази случайност, но се почувствах много по-добре. Изядох и една вафла. Оставаха още двайсетина стълба. Видях една изоставена барака, но си казах- ще вървя до номер първи и туй то. От първи стълб се виждаха много светлини от улични лампи, на 20 м от мен. Огромна сграда. Вървях покрай нея, викнах няколко пъти- нищо. Видях някакви метални стълби и се качих по тях. Натиснах по-силно един прозорец и той се отвори. Събух си снегоходките и обувките, оставих си раницата и тръгнах по коридорите. Междувременно си говорех с Пиро- исках да го зарадвам, че съм пристигнала някъде. Имаше подово отопление! Лампите се светваха по пътя ми и загасваха след мен. Всички врати бяха заключени, без тази на една мъжка тоалетна. Не пропуснах да изпия литър топла вода и там. Едно 15-16 годишно момче влезе и се уплаши. Опитах да му обясня, но той само отстъпваше назад и накрая измърмори ”Sorry, I don’t understand you…” И на английски не ме разбра много, но ме заведе при управителя.

Дадоха ми стая. Срещу шофьорската ми книжка. Личната ми карта беше на сигурно място в първо РПУ, където я забравих, докато подавах оплакване за дебитната ми карта. Хората слушаха всички тези обяснения шокирани. Когато накрая ги попитах и къде се намирам просто взеха книжката и ми дадоха ключове.

Баня с топла вода! Когато си събух чорапите видях, че ноктите ми са небесносини, но и това не ми развали удоволсвието. На няколко пъти се будех от болка през нощта и пак блажено заспивах в пухените завивки.

Вече се разсънвах, когато телефонът звънна. „Добро утро, госпожице! Ще желаете ли да ползвате нашия служебен автобус до Велинград? Ще му кажа да Ви изчака.”

Платих си аз, минах през паркинга с обувки в ръце и самодоволно се качих в буса. „Обуй се бе, момиче, снегът е студен!”-почна да ми се кара една баба. Заобяснявах им и на тях. Надолу си попяхме. „На ти ноти!”- каза един мъж и метна шише ракия по същата баба.

Една жена ме закара до автогарата, от там имаше извънреден автобус за София след 15 минути. Слизайки на Окръжна болница веднага се качих на 76. На седалката пред мен имаше билет. Слязох на Плиска и минах подлеза. Хората зяпаха витрините с обувки и май никой не видя, че съм по чорапи. Пресякох площада и се прибрах. Чорапите ми бяха мръсни, но сухи.

прочетен: 12491
оценка:
Copyright © 2006-2009. Правата върху материалите и снимките принадлежат на техните автори!
Забранено е използването на материали и снимки от сайта без съгласието на техните автори!

ClimbingGuideBG.com      Хотели в БГ      Сватбени аксесоари Строителство