Finally the hills are without eyes
They are tired of painting a dead man’s face
red with their own blood
They used to love having so much to lose
Blink your eyes just once and see everything in ruins

Както се досещате от заглавието, реших да пробвам как се ходи на планина без раница. 
Защо ли...? Ами най-просто казано- тежи.
Последните месеци го бях ударила на духовни експерименти, та му беше дошло времето да се поскиторя малко и да видя каква е равносметката.
С нетърпение дочаках сутринта, защото бях сигурна, че през следващите два дни ще се случат интересни неща- все така става, когато тръгна за Равносметка.
И понеже обикновено не си задавам въпросите както трябва, а за отговорите съвсем не ми се коментира, реших просто на изтипосам физическата аналогия на това, което правих до този момент- почти празна раница- и да видя какво ще стане.
До тук бяха сложните обяснения, продължавам с по-простите. Може и съвсем прости да ви се видят.

Та свалих аз 30-литровата раница за катерене на стени от гърдероба и се захванах да слагам върте нещата, за които бях убедена, че няма начин да не ми потрябват. Тръгнах по маратонки, тъй че сложих вътре зимните обувки. Три килограма до тук, но нагоре ще улекне. Половин литър вода, сухар, парче луканка и един шоколад. Шапка и ръкавици, хайде и маската, с това няма шест-пет. Очила, пари, едната трета от скъсаната карта на Рила, телефон... от мен да мине. Я колко бързо се стяга раница по този начин!
Дали да взимам снегоходките? „В края на април през Водни връх ли? А защо изобщо взимаш раница?!” Добре де, и тях.
Котаракът се беше изпикал върху малката газова бутилка на примуса. Сега ме гледаше със зелени ококорени очи. „Да ти пикам на инвентара!” Аз също го погледнах и той хукна да бяга през етажерката, където обаче коварно седеше подпрян Мекият. Последва глух удар. Изтъпената след последната дивотия глава на алуминиевото пикелче не навреди много на не по-различната котешка, но си спечели разходка.
„Сама ли тръгваш?”- попита баба ми. „Не.”
Никак не умея да лъжа, но този път май ми повярва и не каза нищо.

В 9:05 тръгнах от Говедарци. На места ръмеше, другаде слънцето се показваше и планината светваше. Аз вървях бързо по шосето. Когато стигнах пистата си свалих и якето и започнах да тичам нагоре. Какъв кеф е с лека раница!!!
Стигнах Мечит в 10:15 и бях задържана от вида на едни макарони, а после и от тях самите, защото бяха доста голяма чиния.
Тръгнах към единадесет и сложих зимните обувки и снегоходките почти веднага. 

Голяма мъка беше предишния път, когато минавах от тук, много тежеше, пущината, а аз бързах. Тогава хижарят ми беше казал за някакъв човек, тръгнал час и нещо преди мен за Кирилова поляна без никаква екипировка. Половин час след него пък към ЦПШ бяха тръгнали курсът за планински спасители, но не можех да зная колко бързо ще върви този шемет без раница и как ще се движат спасителите с курс, за това се юрнах да го застигна, преди да го е одухал онзи ветрилник горе. Когато се срещнахме направо се потресох- беше по тениска и тънко яке, с градски обувки и панталони, скъсани ръкавици и шапка, която хижарят му беше дал... това в средата на февруари. Бяха го стигнали и всички слизаха надолу- заради вятъра и фирнования сняг.
Раницата ми тогава тежеше 15-16 килограма, кой знае кога и в какво състояние щях да го застигна, ако не бяха спасителите. Но пък от друга страна тогава имах лопата, шалте и чувал за -37 градуса, фолио, примус, лекарства, пухенка, втори чифт ръкавици, още една шапка-шлем, голям найлон, с който смятах да поправям прозореца на Кобилино бранище- от това може да се стъкмят горни дрехи.... В същата ситуация сега бих могла да му дам вода и шоколад и да го напсувам.

Но пък пристигнах на Кобилино бранище в три часа (а в пътеводителя пише девет часа :). Поспах до към четири, стана ми студено и реших да видя какво ли прави Мазният котарак от Рибни езера.
На Водни връх падна гъста мъгла. Не се виждаше и на десет метра. Но коловете там си имат азимутни табели и са на сравнително на често, та се оправих и с електронния компас на часовника ми.
Така и не успях да помисля върху нещата, за които бях дошла. Всъщност си тананиках Nigthwish и не мислих за нищо.

Преди да пресека реката пропадах дори със снегоходките, не ми се беше случвало. Никак не внимавах при самото пресичане, събух ги и тръгнах да скачам тропешката от островче на островче. Знам, че мога 2,20 на асфалт с гуменки, сложи ги 2,30 с Лека Раница...
Тъкмо бях изкатерила стръмното и гледам- следи. Първата мисъл на препатилата шматка- „Дали пък не са моите?!” Не, не са.
Почти същите, но с малко връхче в предната част- явно са Салева. И са пресни-  духа доста, а ръбовете са още прави. Има нещо нередно в тях, но не мога да осмисля какво точно. Човекът е бил изморен, криволичил е доста.
Забързах крачка и след малко го видях пред себе си- малко сиво човече. Наистина малко- снегоходките са затъвали почти колкото и моите. Вървеше бавно, настигнах го още в началото на езерото. „Добър ден!”- поздравих аз. Жената подскочи стреснато, понечи да извика, но нещо не и се отдаде и се вторачи в мен с едни такива пронизващи сини очи. Закашля се и скалъпи някакъв поздрав. Беше цялата мокра! Била паднала в реката, докато пресичала.

Уф... Тръгнах напред, за да запаля печката. До хижата оставаха няколко минути, реших да не се опитвам да и взимам раницата. Пазеше и гърба от вятъра, а и не ме знае каква съм. Беше 19:30, все още светло.
Доста преди да стигна вратата от там се чу силно мяукане. Котенцето ми беше обидено известно време- не му обърнах никакво внимание и дори го настъпих. Слава богу, имаше нацепени дърва и вестници. Не си бях взела четката за зъби, но запалка сложих.
Катя влезе и веднага се захвана да се преоблича. Имаше всичко освен друго яке. „Искаш ли да направиш супа?” „Нямам с какво.” „Вземи примуса от раницата.” „Нямам челник.” „В капака имам два.” Дали пък не се почувствах тъпо?!
Скоро си имахме топла супа, тя се загърна и в спалния си чувал, разтворихме си някакви прахчета за настинка. Спахме в столовата, дори на мен не ми беше студено.
На сутринта се събудих по обичайния си начин- с усмивка до уши. „Христос Воскресе!” „Виж през прозореца какво става отвън”- отвърна тъжно Катя- „Ще духа точно срещу нас!” Така е, наистина...

Пихме по кафе, закусихме и тръгнахме. Катя изоставаше доста, но не бързахме за никъде. Времето се беше скапало съвсем и слизахме направо към Рилски манастир.
Бяхме подминали Тиха Рила, когато тя ме попита мога ли да направя снегоходките и като моите. „?!” „Ами да им се вдигат само петите”. В първия момент, разбира се, помислих, че се шегува. Но не- тя беше дошла от манастира до хижата, а вече се и връщаше, със заключени автомати. Сега разбрах какво им е било странното на следите.
Снегоходките бяха нови. Знаела е, че трябва да освободи автомата, но не е успяла. Изчистих го от снега и опитах, но нищо не се получаваше. Аааа, да ги нямаме такива, този урок си го знам! Продължих да натискам с всичка сила, докато след десетина секунди пущината каза „щрак”. С другия автомат беше по-лесно.

Така стигнахме доста по-бързо до Кирилова поляна, където му ударихме едно ядене. Катя тръгна преди мен, за да не рискува да изпусне автобуса в три часа, а аз останах да си допия виното. Пък после се заговорих с хората от съседната маса...
Стигнах Рилски манастир в 14:58, но като на пук минах бавно през двора. Стотици хора обикаляха и се снимаха. Тъпчеха се пред иконите и избираха разни неща за роднини и приятели- едни загрижени, други радостни... Слънцето тъкмо беше пробило облаците и мокрите камъни в двора светеха едно такова празнично. Камбаните забиха.
Застанах на вратата на църквата и се ухилих на табелата „Забранено за раници”.
После тръгнах на стоп както едно време. Пристигнах си в София преди автобуса, който бях изпуснала...