Измина близо месец от старта на първото състезание от този род в България. Реших че трябва да си излея впечатленията докато подробностите не са се поизгубили. Надявам се да провокирам хора, които са се чудели дали си струва да се участва и догодина да се видим на старта

И такааа...

Нашият отбор се казва Пирад и няма правописна гешка в името, просто абревиатура от фамилиите на участниците. Няма да разказвам историята на отбора, защото и без това има доста за самото състезание, само ще кажа че съотборника ми се казва Тошко.

Пристигнахме в Пампорово към 15:30 на 18.07, като бяхме заедно с още 3 отбора от Пазарджик - Мързеливците, Гларусите и Старите коне. За съжаление единия Гларус се беше отказал в последния момент, затова имаше заместник, намерен в последния момент по интернет. Разтоварихме и отидохме да се запишем при две прекрасни създания, които отгоре на всичко ни застраховаха за втори път  Суматохата около хотела беше голяма - много народ и всичките изглеждаха доста надъхани. Още от първият момент започнах да се чудя ние ли сме най-големите балами с най-големите раници. Въпреки че в последният момент реших да не взимам шалте и резервни обувки, 60-литровата раница изглеждаше внушително дори и наповина пълна и тежеше само 11кг. Както сигурно се досещате имаше доста ядене. Раницата на Тошко беше 40 литра, но беше също толкова тежка.

На брифинга 

впечатленията ми за хората се затвърдиха - явно бяха дошли да печелят, защото се заяждаха за всяка подробност по регламента. Въпреки че беше доста търпелив Андрей (за незнаещите кой е: )http://www.xventurerace.com/xvteam.html) накрая беше принуден да каже "Не съм тук за да обсъждам правилата с вас, а за да ви ги кажа". Както и да е, моят стомах успя да издържи всички разправии и на излизане го чакаше приятна изненада - шведска маса. Наплюскахме се, така да се каже, като за последно, яхнахме байковете и потехлихме към мястото където щяхме да спим. Имаше хора, които щяха да спят на палатки пред хотела, имаше и такива без палатки, като един мой стар познайник от екстремния триатлон ''Бодлите на розата'' 2004г., който се похвали че бил спечелил тазгодишната обиколка на Витоша. Ето го и първият конкурент за който знаех че е доста добър. Също познавах и един Сливенско-Бургаски отбор, който нямаше да се даде лесно. Но неизвестността ме плашеше най-много - все пак отборите бяха към 40 броя.

На другата сутрин в 6:00 бяхме пред хотела за обявената предишната вечер ''изненадваща''  проверка на багажа. Е, ние се разминахме с още едно пренареждане на багажа, но някои отбори не бяха такива късметлии. В 7:00 започна представянето на маршрута: Пампорово - пещера Дяволското гърло (препятствие с катерене) - Чудните мостове (препятствие с рапел и тролей) - яз. Въча (препятствие със сал) - колоездене до яз. Батак (препятствие с плуване) - колоездене до яз. Белмекен - връх Мусала - Боровец. 

 Въпреки че знаехме че ще е тежко това връщане от Дяволското гърло до Чудните мостове ни се стори наистина зловещо. И така в 7:55 всички бяха на старта да чуят отброяването и ''старт'' в 8:00. 
 

В началото, докато излезем от Пампорово групата беше компактна, но лека полека започна да се разкъсва. Някои от отборите наистина доста поотвориха крачка, докато ние решихме че е рано още да се напъваме, но все пак бяхме в първата полвина. След около 1 час започнах да усешам че петите ми се протриват. Бях много изненадан, защото бях тествал обувките си на нощния скоростен поход ''Верея'' - 60км. и те се справиха перфектно. По-удобни обувки не бях носил през живота си (малко реклама на Salomon  ) Но какво ставаше сега - усещах как бавно ми излизат мехури. Спирах да облепя критичните места на два пъти. Имаше моментно подобрение, но в последствие пак се появяваше болка. Направо почнах да откачам, как може точно сега да ми се случи такова нещо, та ние бяхме едва ли не още на старта. Междувременно достигнахме на х. Перелик. На близката чешма разгледах по обстойно положението и реших да сменя чорапите. Еврика! От колко време ходя по 60 и 100км маратони, но такова нещо за първи път ми се случваше. Коренна промяна и то само защото първите чорапи бяха хавлиени т.е по-дебели. А аз не бях тествал обувките с такива. Имаше леки поражения, които можеха да прерастнат в тежки от многото ходене и затова ме беше яд, че не тръднах с тънките чорапи отначало.

Движехме се заедно с отбор Мързеливците. Старите коне останаха за малко на една чешма, а ние не ги изчакахме. А уж се бяхме разбрали да вървим заедно. Между Перелик и Ледницата хванахме разклона за с. Мугла. Пътеката слиза в едно дере като за момент маркировката се губи. Ние обаче не се загубихме и след малко ни настигна румънския отбор No Mad, които се усетили навреме че са сбъркали.

Поприказвахме си малко с тях и разбрахме че са спечелили подобно състезание в Румъния и са участвали на такова в Полша. Така улисани в приказки настигнахме група от 4-5 отбора над селото. Жегата вече беше доста голяма, а тежките раници допълниелно ни съсипваха. След като се спуснахме в Мугла ни предстоеше изкачване до Чаирските езера. Е сега вече разбрахме какво е жега. Някои отбори останаха в селото за да починат, но ние само пихме по една вода. Катерейки нагоре настигнахме отбора на нашият познайник от триатлона, чиито състав беше спрял да обядва. Тръгнахме заедно, но те бяха решили, че нама да минават по маркираната пътека през Чаирите, а по (може би) по-пряк път през едно село (не помня името). В ляво от нас се отделяше синя маркировка за Доспат, според табелата. Много ми беше чудно как ще се отиде до доспат без да се мине през Триград, но тъй като тази пътека я нямаше на картата решихме да си вървим по червената. Грешка - след като направихме голяма полуокръжност, след доста катерене в жегата и малко спускане, видяхме от ляво на нас група хора с първите от които се срещнахме след малко. Те бяха от почиващите в Мугла - казаха че се стояли там 20-30 мин. Скоро не бяхме виждали вода, а не ни се пиеше от пикнята, която носехме. Знаех че на Чаирите има чешма, но не бях минавал от тук и не знаех колко остава. Всички бяхме прегрели и адски жадни. Вече бяхме 7-8 отбора в рамките на 10мин. След около 30 мин. стигнахме чешмата  Само дето не се изкъпах в коритото. След 10-ина минути всички отбори, които виждахме зад нас бяха на чешмата. Сред тях бяха и Старите коне, които хванали синята маркировка и така ни настигнали. Оказа се че са се губили по пътя и затова не са ни настигнали след чешмата, на която се разделихме уж за малко. Разбрахме се вече да вървим заедно. Някои от отборите вече бяха тръгнали, докато ние си почивахме край чешмата. Преди няколко години бях идвал тук и маркираната пътека въртеше ужасно много. Надявах се все още да е така, за да хванем пряката и да дръпнем с 20-30 мин., но уви - бяха маркирали пряката. Слязохме на коларския път който свързва Чаирите с пътя за Триград. Знаех, че пътеката върви през гората, като има изкачване спускане (и много готини ягоди покрай нея) и накрая излиза в Триград, от където трябва да спуснем до пещерата.

Алтернативата беше да минем по пътя, който само спуска, но накрая имаме изкачване по асфалта. След кратко съвещание се прие моето предложение да минем по пътя. Все пак аз бях единственият минавал от там и не беше трудно да ги убедя. Проблемът беше че не бях сигурен дали ще стигнем по-бързо - на катрата разстоянието изглеждаше еднакво, но кой знае. Отворихме крачка по лекото нанадолнище. По някое време настигнахме 2-та гръцки отбора, който бяха слизали в реката да налеят вода. След като ни видяха тръгнаха да бягат  и изчезнаха. Мързеливците започнаха да изостават и когато стигнахме разклона заедно със Старите коне се зачудихме дали да ги изчакаме. Решихме да ги изчакаме на пункта за да не ни изпревари някой на опашката за препятствието. Не предполоагахме че 5-10 мин са от такова значение, но какво стана всъщност  Качваме си по пътя за пещерата завой след завой и на последния завой какво да видим - единият чуждестранен отбор седнали до мантинелата. Леко се промъкнахме покрай тях, а те решиха да станат веднага. Конете искаха да препускат - "Да бягаме" - предложиха. Само че аз реших да вкарвам тактика - "Ако ни видят че бягаме ще се затичат и те и може да ни минат" - казвам им, като през 10 секунди се обръщам да ги видя. А те бяха на 50 м. зад нас и нямаха намерение да ни минават, защото въобще не знаеха колко е близо пещерата. Както си вървяхме лека полека гледаме отсреща се задава друг отбор, който явно е минал по пътеката. "Сега вече бягайте да бягаме" им извиках. Втурнахме се. На онези отсреща им трябваха няколко секунди да се усетят какво става и въпреки че първоначално бяха по-близо бяхме на паркинга пред пещерата почти едновременно. Само че никъде не се виждаше пункта със съдиите, на които трябваше да си дадем паспортите. Някой извика че пункта бил вътре в пещетрата. Като се хвърлихме всички към входа! Ние бяхме най-близо и влязохме първи. С Конете се бяхме разбрали да се изчакаме след препятствието, така че нямаше значение кой ще е първи от нас, но отзад ни дишаха във вратовете. Дишаха, но как да ни изпреварят, като тунела е тесен. Ударихме му едно препускане из пещерата, едва не се пребих по влажните стълби, но вече бяхме при съдиите. 4-ти във временното класиране, като първите още не бяха преминали препятствието. Старите коне бяха 5-ти, другият отбот 6-ти, а чужденците 7-и, като всичките бяхме на калъп. Мързеливците пристигнаха след 15 мин и бяха 9-и. Оказа се че препятствието се преминава бавно и ще се чака доста време. После се базикахме, че за 50м. сме спечелили час и половина преднина  Първите бяха български отбор, пристигнал 20 мин. преди нас. Втори бяха едните гърци, а трети - нашите стари познати. Казаха че пътеката през селото била ужасна и на връщане в никакъв случай нямало да минат от там.

Почивахме си ние в пещерата и гледахме сеира на участниците преди нас. След като се оказа че първият отбор отпада поради контузия на единия участник сериозно се замислихме дали това препятствие не е прекалено трудно. Организаторите решиха че ще преминава само по един участник от отбор, докато другия мъкне двете раници по стълбите в Дяволското гърло. Е, аз бях другия  Тези стълби ги бях качвал без раници и знаех че са неприятни, но така натоварен едва се провирах на по-тесните места. Тошко нямаше особени проблеми с изкачването и скоро се изкачи на изхода, където го чаках. Бяхме се разбрали със Старите коне че ще ги изчакаме. През това време дълго се чудехме от къде да минем. Определено асфалтът беше по-лесният вариант, но само докато свършеше. Сметнахме че трябва по тъмно да се ориентираме по някакви немаркирани пътеки, по които никои от нас не беше минавал. Другият вариант беше по същия път през Мугла към х. Ледницата после спускане до същия асфалт и отново изкачване по не много ясни маршрути. Но нашата идея беше да изчакаме да се съмне за местата които не познавахме. Криси от Бял облак ни увещаваше да минем по пътя, но тогава нашата логика ни изглеждаше добра. Тръгнахме от пещерата в 19:15. Обратният път до Чаирите беше ясен - там се стъмни окончателно, което беше много хубаво за моята охладителна система. Този път си минахме по синята маркировка и бяхме в Мугла към 23 часа. Решихме да вървим до х. Ледницата и там да поспим. Мислехме си че за най-много 2 часа ще сме там. След като свърши изкачването и излязохме на един път си помислих че сме много близо. Да, ама не! След като вървяхме известно време по пътя спряхме да забелязваме маркировка. За сметка на това забелязахме хижата вляво и надолу от нас. Върнахме се 10-ина минути и намерихме разклона. От там си имаше още доста ходене, през което болки в стъпалата ми почнаха да се обаждат на различни места. Как само си мечтаех за малко почивка. В 1:15 стигнахме. Хижаря беше заспал, а отвън имаше някакви пияни. Влязохме в столовата и си намерихме места. Пейките около масите бяха с една мекичка облицовка, която те подканва да си легнеш в нея. В коридора на хижата дори имаше нещо като дивани. В 1:30 вече се бяхме натъркаляли.

Много неприятно събуждане в 5:15 ме върна в реалността. Без да се размотаваме много потеглихме към 5:30. Мехурите от предишния ден бяха изстинали и неприятно напомняха за себе си. Спуснахме се по пътя покрай пещера Ледницата. Лека полека се разбуждах а краката ми влизаха в ритъм. Стигнахме шосето след малко повече от час спускане. А сега накъде? На картата беше дадено че има пътека маркирана в жълто и зелено, която се отклонява от пътя точно там където се намирахме. Е предполагам че не може да бъде съвсем точно, но след като вървяхме и в двете посоки по 5-10 мин и не открихме нищо започна да ме хваща яд. Обсъдихме положението и решихме да вървим към Щирока лъка, от където би трябвало да започва мистериозната пътека. Както си вървяхме от другата страна на реката видяме човек който си обработваше нивата. Много ранобудни хора имало там. Поразпитахме го малко и се ориентирахме. Картата не беше много достоверна в тази си част. Маркировката следваше доста разбит асфалтов път, който отиваше към няколко махали. В една от тях закусихме и потеглихме нагоре. Вървяхме през гора която частично ни спасяваше от жегата. След доста тромбоване стигнахме до червената маркировка, която вървеше по билото и водеше към х. Скални мостове. В този участък беше най-трудният момент за мен. Почивахме малко а еднообразието съсипваше и психически. Беше доста сухо и пътя беше покрит с дебел слой прах, който се разнасяше от стъпките на предишния. При глухите камъни хванахме самия разклон за Чудните мостове. Ставаше все по зле - имаше сечища, пътя беше целия в прах. Преди самата хижа имаше множество пресичащи се пътища по които се влизаше да се унищожава гората. Дори в момента в който минавахме на 2-3 места се извършваше сеч. Стигнахме мостовете в 14:30. Оказа се че сме 4-ти като първите са минали 5 часа преди нас. Това беше обяснимо с оглед на това че ние спахме 4 часа а те тръгнаха повече от 1 час преди нас. Чудното, освен мостовете беше факта, че отборът Бял Облак бяха минали 1 час преди нас. А те бяха 17-ти в Дяволското гърло. Явно доста добре се бяха справили с асфалта.
Първи на препятствието този път бяха Старите коне. Самото препятствие се състоеше от 2 части - тролей и рапел, по едно изпитание за всеки участник. Тук те направиха стратегическа грешка, като по-тежкият участник се хвана на тролея. След като стигна до средата и увисна трябваше да се придвижи до малкия мост. Вследствие на бързането ръцете му се измориха и на последния метър, на въжето, където трябваше да се набере на ръце се получи фал. След няколко опита се видя че ще му е доста трудно. През това време ние чакахме на големия мост. Минаха повече от 20 мин. В това време другият състезател успешно се справи с рапела и както разбрахме впоследствие започнал да се пазари с организаторите да го пуснат и по тролея за да помогне на съотборника си. "В правилата пише, че съотборниците могат да си помагат" - била тезата му  От съображения за сигурност те не го пуснаха, но решиха да изтеглят съотборника му без да ги дисквалифицират. Така дойде и нашия тед. Да висиш между двата моста е невероятно! Препоръчвам го на всеки - не може да се обясни, просто трябва да се изпита. Аз нямах проблеми с изкачването на малкия мост. Тошко също се справи бързо с рапела и след малко бяхме готови. Да но решихме да се помотаем още малко, тъй като вече бяхме изгубили надежда че ще стигнем първите. А и нашата главна цел по начало беше да финишираме. Така в 16:00 се отправихме нагоре към х. Персенк. До хижата стигнахме някак си неусетно. След изкачването до подножието на връх Персенк и след това по римският път нямахме особени проблеми, може би защото си бяхме починали. На хижата се зачудихме накъде да вървим - на картата нещата не изглеждаха много ясни, а и никой от нас не беше слизал към Михалково. Хижаря ни упъти и скоро започнахме да слизаме към Чуруково. Беше ужасно, разбиващо, безкрайно спускане. След толкова ходене този и предишния ден точно това ни трябваше за да си доразбием краката. Минахме по пътеката, която беше по-кратка, но и по-стръмна. Докато слизахме си мислех че стигнем ли Чуруково и край на мъките. Оказа се, обаче, че има още 6 км. до Михалково по един неособено приятен път, който впоследствие стана асфалтов. Нападнаха ни рояци мухи. Постоянно се въртаха около нас и ни караха освен с крака да правим движения и с ръце . Стигнахме Михалково. Ура, вижда му се края! Само че никакъв край не се виждаше. Вече беше почти тъмно и единствения ни ориентир къде е пункта бяха думите на Андрей на старта - "на километър от началото на язовира". Да, но кое е началото, къде реката става на язовир? В тъмното нямахме никакъв шанс да разберем. След малко се разминахме с кола на организаторите, които ни упътиха: "Вървете по пътя и трябва да видите отбивка вляво, ако стигнете разклона за Осиково, значи сте го подминали"  След около 3 км видяхме отбивка вляво и слязохме по нея. Оказа се че това е квартал на Михалково и там ни гледаха много странно. Добре че се намери един човек, който знаеше за какво става въпрос и ни каза че имаме да вървим още доста. Върнахме се пак на главния път и вече доста ядосани изминахме още поне 2км. Около язовира имаше доста светлини от огньове на рибари и беше невъзможно да се усетим къде трябва да идем. В крайна сметка слязохме там дето ни каза човека и намерихме пункта. Беше 22:15. Изненадата беше голяма, когато разбрахме че и трите отбора преди нас са там и чакат на тъмната зона. Зоната започваше от 19:30, така че от 5-те часа които ни водеха бяха останали 2:45. Водата в язовира беше много топла - измихме се и покрай огъня настроението ни се оправи. Решихме че ще строим сала на сутринта по светло. След няколко минути сладки приказки покрай огъня решихме да ходим да си лягаме. Намерихме си равно място на една поляна и бавно потънахме в чувалите. Беше 23:30 - точно преди един месец 

I wake up in the moing
And I raise my weary head
I''ve got an old coat for a pillow
And the earth was last night''s bed
I don''t know where I''m going
Only God knows where I''ve been
I''m a devil on the run ...

Песента ми се вижда много подходяща за състоянието в което се намирахме в 5:30 на следващата сутрин  След кратко разбуждане се отправихме към материала за саловете. На мен не ми беше ясно от къде ще започнем, но инжинерната мисъл на Тошко не се поколеба дори за миг. Идеята беше да направим ''скара'' от дъските, която да наденем на варелите, но за да бъде по-стабилен сала, наденването не трябваше да е плътно, а скарата да пропадне по-надолу.

В крайна сметка се получи точно каквото искахме. През това време другите отбори правеха съвсем различни конструкции, някои от които ми се виждаха доста странни. Една от тях беше на Старите коне, с които завършихме построяването почти по едно и също време

Качихме се на сала и се оказа че наистина е доста стабилен, но и доста бавен. Конете бяха поне 1,5 пъти по-бързи. Може би синхрона в гребането ни не беше на ниво, а и сега като разхлеждам снимките забелязвам че съпротивлението на нашия сал е било доста по-голямо.

Това нямаше особено значение, защото пристигнахме малко след тях. Те ни изчакаха малко, но като разбраха че мислим да закусим тръгнаха. Ние след 10-15 мин също бяхме на крак. По пътя към колелетата спряхме на една чешма да си налеем вода и бяхме задминати от тичащите гърци. Явно бяха тръгнали да гонят румънците, които бяха първи. След малко срещнахме и самите румънци срещу нас, колоездещи с голяма скорост. През целия път се чудехме от къде да минем. Варианта през Кричим и пещера беше по-дълъг, но за сметка на това с по малка денивелация. Но главната причина да не искам по него беше жегата която вече почваше да се усеща - долу в равнината сигурно щеше да е над 35 градуса. В крайна сметка решихме жега, нежега от там сме. Спряхме Старите коне, които караха срещу нас иим казахме намеренията си. Те се замислиха, но в този момент не разбрахме какво решиха. Отбихме от асфалта да си вземем колелетата. Точно когато тръгвахме се появиха и Бял облак. "От къде ще минете" - попитаха. "Ами през Кричим" - мислех че ги изненадвам аз. "Този път сте избрали правилния път и ние ще сме от там."- отвърнаха. Часът беше 9:40 - жегата се усилваше. Ня бях сигурен че това е правилния път. Както после разбрахме Криси колабирала. Нищо чудно, чудно е как и аз не колабирах. Спускането до Кричим не беше проблем. Точно преди града настигнахме конете, които все пак бяха решили да хванат ''правилния'' път, но някой беше счупил спица. От Кричим до Пещера беше почти равно, но много топло. Раницата ми беше протъркала гърба и сега при всяка промяна на положението върху седлото я усещах неприятно. А промени трябваше да има защото кръста ме заболяваше от самата и тежест.

Спирахме за малко на една чешема и след това в Пещера. Дотук беше лесната част, сега започваше изкачването. Качвал съм този маршрут доста пъти, но никога в такава жега и никога с тежка раница. В началото не е стръмно, но към средата става 9%. Точно там усетих как вече карам на скорост 1х1, а ми се иска да превключа на нещо по-лесно. След всеки завой чаках чешмата, която си бях поставил като цел, а тя не идваше и не идваше. На поредния завой си казах "край, ако не е след този спирам". За щастие беше след него . Поизкъпахме се и здраво се напихме с вода. Охлаждането ме посъживи, а и знаех че нагоре има трудни участъци но най-страшното мина. Правихме още една почивка и следващото спиране беше в Батак. Оставаха 3 км. до Превала и след това 5 по равно до Цигов чарк. След изкачването се чувствах добре само като си помислех за скорошното къпане в язовира. В 14:35 стигнахме. Гърците вече бяха тук и плуваха към острова. Други отбори не бяха пристигали. Докато се приготвим за плуване те пристигнаха и забелязах, че са плували с раниците на гръб без да им пука че ще се намокрят.

Ние обаче си сложихме раниците, в които беше всичкия багаж, в найлонови чували, вързахме ги за нас и си ги теглехме без въобще да ни пречат.

Общо взето плуването беше разтоварване и освежаване след колоезденето. Но сега предстоеше още по-брутално колоездене до яз. Белмекен. Първо, обаче, имахме спускане до Велинград. Никога не съм изпитвал по-малко удоволствие на спускане - беше толкова горещо че вятърът, който усещахме не изстудяваше, а сгряваше. Беше като във Фурна. Беше 17:15, бяхме на 800 м н.в. Трябваше да отидем на 2000. Изкачването до Батак беше двойно по-малко. Ето защо решихме че трябва да изчакаме да се охлади малко преди да тръгнем по адското катерене. Наплюскахме се яко и след това полегнахме в една горичка на края на Велинград близо до един хотел. Хората в хотела ни гледаха и се чудеха, от къде сме изпаднали. Но на нас не ни пукаше. Към 7:30 беше крайно време да потеглим. До Юндола беше все още топло, но не и непоносимо. Умората започна да си казва думата - когато стигнахме едва дишах. Един шоколад вля малко сили в мускулите ни. Но главното беше че започна да се стъмва, с което стана и по-хладно. От Юндола нагоре наклона е ужасен. Бавно и полека се придвижвахме, вече на фарове. Към средата на пътя стана по- равно , дори на места имаше и спускане. След това, обаче се появи такъв наклон, който ни накара да бутаме. До тук никъде не бяхме го правили. Въпреки всичко по тъмно се чувствах много по-добре. Вече бяхме почти на нивото на язовира - трябваше да се придвижим до стената, където беше пункта. Изведнъж някъде от дясно на нас се чу силен лай. От някъде се появи глутница кучета, която ние не виждахме, но чувахме как приближава. Добре че пътя беше равен, та можехме да ускоряваме. Едното куче беше ужасно упорито - гони ме няколкостотин метра. В крайна сметка стигнахме на пункта в 11:20 и разбрахме че гърците и румънците са на 10 мин. едни от други и час и половина преди нас. Явно румънците са си дали доста зор, защото, както после разбрахме, били пристигнали на яз. Батак доста след нас. Също така си помислихме, че гърците или бяха почивали или са доста бавни колоездачи. И двата отбора бяха тръгнали по маркираната пътека, която доста обикаляше. Ние решихме да хванем пряката, но немаркирана и най-лошото беше че никой от нас не я знаеше. Докъто вървяхме към спортното градче ми се приспа зверски - с върховни усилия на волята си вдигах клепачите, колкото да видя къде вървя. Исках да поспя поне 10 мин. Стигнахме градчето. Пътеката трябваше да започва зад хотела. Хванахме нещо като пътека и започнахме да се изкачваме. Беше тъмно, силуетите на близките върхове едва се различаваха. Постоянно гледахме картата и компаса, защото в този район имаше доста немаркирани пътеки и трябваше да хванем правилната. Успяхме - стигнахме до някакв зимна маркировка която вървеше в нашата посока. След малко енергиини напитки сънливостта ме отпусна малко, но пък за сметка на това усещах голяма умора при катеренето. Когато излязохме на платото видяхме светлините на отгборите преди нас. Засякох времето и когато стигнахме до мястото от където се виждаха бяха изминали около 50 мин. Излязохме на маркираната пътека. Вървяхме през доста мочурливи местности и трябваше да внимаваме да не затънем някъде в тъмното . Стана доста хладно и подухваше ветрец. Когато не катерехме трябваше да се обличаме. В дясно от нас се виждаше връх Ибър, който се извисяваше над всичко останало или поне така изглеждаше. След доста еднообразно вървене в тъмнината започна да се развиделява. В този момент забелязах че при някое от многобройните събличания и обличания съм си изпуснал състезателния потник. Нямаше смисъл да се връщам, можеше да е навсякъде. Стана ми кофти , защото потника беше от много добра, дишаща материя. На изгрев слънце бяхме на една височина, точно преди да започна спускането за разклона към х. Заврачица. На самото спускане отново ми се доспа ужасно много. Казах на Тошко: "Еи тук, зад тази хвойна на завет ще подремна 10 мин, събуди ме като изтекат". Първо въобще не беше завет, но въпреки това съм задрямал след като си обляках всичките дрехи. Второ не ме събуди Тошко, който също беше позаспал а една муха която ми лазеше по лицето. Надигнахме се и продължихме. Слънцето започна да се издига, както и ние се издигахме към връх Манчо. Започнах да се събуждам и осъзнах, че състоянието ми въобще не е лошо - нямах остри болки, е, бях уморен но имайки предвид къде е Пампорово  Преминахме и Маришки връх и се отправихме към Близнаците. Когато изкачихме първия, видяхме на втория някакви същества, които много приличаха на румънците, само дето ходеха бавно . Това ни амбицира да ги настигнем, не за друго ами да ги питаме "Абе вие ли ходите бавно или на нас ни се спи и гледаме бавно " Явно кракът на единия не беше в ред. В подножието на Мусала починахме 10 мин, за да се подготвим да атакуваме румънците. Знаехме че до боровец не можем да им направим 2:45 преднина, но все пак щяхме да ги изпреварим поне за слава. На върха бяхме в 10:05 - 10 мин след тях и около 30 мин след гърците. Започнахме да спускаме с прилично темпо, но все пак 30 мин бяха доста време, особено срещу такъв отбор. Румънците ги изядохме на Леденото езеро и наистина по походката на високото момче личеше че е доста зле с краката. После разбрах, че още на Батак са му махали нокти. Минахме през хижата транзит и продължихме надолу. Вече нямаше умора, а само гадно набиване на краката. След като излязохме на магистралата, наречена мусаленска пътека, стана още по-зле. Зимата е готино да се минава от тук но лятото е някакв ужас. Миналата година се зарекоха да не минавам никога повече лятно време, но ето че ми се наложи. Най-неприятни бяха камъните по пътя, явно нарочно докарани - на няколко пъти си кълчех леко крака. Настоението ми се скапа ужасно, като гледах как унищожават природата. Краката започнаха да ме болят от многото слизане. Докато спускахме от Велчовото мостче надолу се чухме по телефона с една надявам се бъдеща участничка в състезанието на име Нели. Тя беше дошла на Боровец да ни посрещне и тръгнала нагоре по пътеката. Засекохме се долу където разширяват още повече пътя и са изсекли ужасно . Тя започна да скача и да вика: "Давайте, гърците са само на 4 мин. пред вас". "Да, и още 3 часа аванс от тъмната зона" - измърморихме ние. Въпреки всичко неиното въодушевление ни зарази и леко натиснахме газта. Аз не виждах смисъл да бързаме, още повече с тези набити крака, но Тошко и Нели бяха отворили голяма крачка, а пък аз не исках да изоставам много. Новият път към боровец ще го пробвам през зимата със ски, определено имаше нужда да се стига до пистите пред хотел Рила без да се тромбова. Когато излизахме вече на най-лявата писта от "Мартиновите бараки", що да видим - пред нас на 100-200м. някакви гърци  Спогледахме се с Тошко и се разбрахме без думи - тръгнахме да бягаме. Явно точно това ми е трябвало, защото краката ми се почувстваха супер след смяната на ритъма. Вече наближавахме, когато настигнахме гърците. По едно време те чуха че някой тича след тях и се обърнаха. В първия момент изглеждаха доста уплашени, но след малко се поокопитиха и се затичаха. Тошко искаше да ги отнесем и това беше съвсем възможно, но аз му казах да направим шоу за публиката  Тичахме заедно. От пистата вече навлязохме в курорта. Минахме през някакъв паркинг, където едва се провряхме между колите. След това се озовахме зад едно заведение и единствения път беше да минем между масите. Хората ни гледаха изумени. По едно време започнаха да пляскат. Хотел Рила беше пред нас - най-накрая достигнахме дългоочаквания финал. Финиширахме рамо до рамо с гърците, но все пак с едни гърди пред тях  Беше 13:12. Чувствах се прекрасно, въобще нямаше и следа от умора, дори ни казаха че сме изглеждали свежи като на старта. Е, определено на старта не бяхме толкова мръсни, изпечени, изпотени и ... щастливи. Поседнахме пред хотела, хапнахме, пиинахме. Много въпроси се зададоха и разкази се разказаха. След около час пристигнаха и румънците, което им беше достатъчно за второто място. Старите коне също се появиха и за голямо мое удоволствие бяха намерили моя потник . Оказа се че те са поспали на Белмекен и след това са стигнали до Боровец 2-3 часа по бързо от нас. Това бяхме единствените отбори, завършили в рамките на 80 часа. Сега като смятам нашето време по часовете отбелязани в състезателния паспорт сме го преминали общо за 77:12 и като извадим времето от 22:08 до 6:00 в тъмната зона което е 7:52 се получава 69:20. Може би има някакво объркване в официалните резултати, но това не променя класирането, а и няма голямо значение.

В 18 часа започна церемонията по награждаването. Като първи български отбор в класирането от DRAG ни наградиха с по едно GRIZZLY. Имаше и по една бутилка Jim Beam . След наградите настана времето на яденето и пиенето - от хотел Рила се бяха постарали с швеската маса и след 4 дни истинската храна ни дойде добре. След това дойде ред на сладките приказки на поляната пред хотела, на по чаша питие и купона, но тази история няма да я разказвам аз, защото не останах да разбера края

Като заключение мога да кажа, че организацията по самото състезание беше на много високо ниво, а трасето беше подбрано наистина сполучливо. Очаквах по-голяма конкуренция от български отбори, защото знам че има хора които са способни да се справят с изпитанието. Надявам се догодина да се получи още по-добро и по-интересно състезание.

Като тренировка мога да препоръчам:
1. Туристически триатлон ''Бодлите на розата'' Казанлък провежда се в началото на юни
2. 100/24 маратони в цялата страна
3. Скоростен нощен поход "Верея" - края на юни
3. Обиколка на яз. Батак - провежда се на 22.09