За хората, които не са запознати с регламента на състезанието: http://xventurerace.com/ Има и албум в този сайт тук
Аз съм Кристина от отбор Бял облак - 25-ти номер по снимките. Съотборникът ми се казва Борис.
За името на отбора- имаше идея да е най-обикновен облак, но кой знае защо всички ме питаха: "Ама какъв-зелен?".
Доста време си търсех съотборник- по регламент трябваше да бъдем по двама. Повечето хора явно смятат, че да минеш 300 км за 80 часа не е най-добрият начин да се забавляваш. Към края и аз започнах да се замислям дали не са прави. Както и да е, когато казах и на Боби той се съгласи веднага. И колкото повече му разяснявах колко ще е гадно, толкова повече се навиваше.
Записахме се заради самото участие, надявахме се само да успеем да финишираме.
Никой от нас не беше правил подобно нещо. Ние сме катерачи, Боби ходи и по пещери. Аз изкарах курс за планински водачи тази година- не, че водя хора, но за състезанието ми беше от полза.
Пристигнах точно за шведската маса, Боби беше дошъл отдавна и се беше оправил с административните неща. Подписах се тук-там и си подкарахме колелата нагоре към хижата. Всички бързаха да си легнат, защото в шест сутринта тябваше да сме на линия.
Небето на сутринта обещаваше хубаво време - твърде хубаво дори. На старта имаше много усмихнати и симпатични хора. С някои така и не се видяхме повече по време на състезанието.
Прегледаха ни раниците два-три пъти, раздадоха ни радиостанции и ни събраха пред едно платнище с рисунка на маршрута. Трекинг от Панпорово до Дяволското гърло, самоизвличане, рапел и тролей на Чудни мостове, гребане със собственоръчно-направени салове на Въча, колоездене до Батак, плуване до острова, отново с колела до Белмекен, от там пеша през Мусала до Боровец. На Чудни мостове, Въча и Батак имаше дарк-зони. Това е време, през което нямаш право да преминеш препятствието. Повечето бяха от 19:30 до 6:00. Времето, през което стоиш в дарк- зона ти се вадеше на финала.
Този регламент ни пообърка плановете. Бяхме решили да спим, когато е жега, и не носихме спални чували. А беше добре да хванем една пълна дарк-зона. От сега я виждах... Въча.
Раниците ни бяха леки- моята беше около 4 кг, на Боби 7-8. Той носеше водата и храната - по стратегически съображения, разбира се. Малко дрехи, аптечка... пропуснах гланца за устни, но Боби си беше взел 
Андрей даде старта и отборите се разпръснаха доста бързо- някои в изненадващи за мен посоки (същите, които не видях повече:). В началото вървяхме почти последни, но с равно темпо и без да спираме. До Мугла изпреварихме десетина отбора. Още толкова в селото- пиеха бира, безразлични към инвазията ни...
По пътя се натъкнахме на истински следотърсач! Бяхме сбъркали пътя и след 2-3 минути решихме да се върнем. Бяха след нас. Показах му на картата нашия път, а той вместо да я погледне заби нос в земята. "Да, никой не е минавал от тук преди!". "Ами ние точно слизаме..." "ДА! Минали са двама души и са се върнали! "
Видяхме и един отбор, който бягаше в обратна посока. "Вие от пещерата ли идвате?"- попитаха те. "На там отиваме. А вие?" "И ние.. ама бързаме." И изчезнаха.
Знаех, че сигурно ще има хора, които ще пробват да минат през енда махала след Мугла.. с "ч" започваше. От там пътят е по-пряк по права линия, но изглеждаше доста пресечено. Сигурно се заобикаля, а и беше дадено като немаркирана пътека. В Родопите това значи или шосе, или не значи нищо... Не успях да им обясня. Оказах се права.
Избегнахме един голям завой, като минахме по азимут, и слязахме в реката. Още се спори, дали през Триград не е по-добре. Не мисля.
Преди пещерата бяхме доста изморени, но решихме да почиваме там, за да не ни изпревари някой отбор- такива можеше да дойдат и срещу нас. Мислихме си, че нищо не може да ни накара да тичаме, но изведнъж, точно пред входа на пещерата, едновременно изкрещяхме:"ОТБОР!" Юрнахме се към входа и влязохме преди тях. Не успяха да ни изпреварят в галериите- беше твърде тясно.
Бяхме седемнадесети. Третият отбор още не беше минал. Чакахме шест часа. Тук не беше като в дарк-зоните - не ги изваждаха от общото време на финала.
Стана ми неприятно, когато го разбрах, но тогава още не знаех, че ако регламента беше друг, най-вероятно щяхме да спечелим...или поне да завършим, защото нямаше да стане онази брутална гоненица с гърци и румънци.
Първите пристигнали бяха българи. Единият от тях беше изпаднал в шок при самоизвличането. Сега лежеше на входа. Съотборникът му го вдигаше, когато лекарите искаха да седне. Личеше си, че много са искали да спечелят - или да се представят добре, не знам.
Болният вече беше разбрал, че няма да може да продължи (после казаха, че започнал да повръща кръв и го закарали в болница). Гледаше съотборника си в очите, когано погледите им се срещнеха, понасяше загубата си мъжки. Ролята на другия беше по-лесна- той беше простил. Опитвах се да си представя как бих се чувствала на тяхно място. След две денонощия щях да го разбера.
Гледах другите отбори. Дали някой от българските щеше да успее да победи чужденците? Изглеждаха толкова силни, със специални еднакви екипи. Особено турците. Ако някой ми даде пари за такова колело бих си купила кола
Седнахме да разгледаме картата. Решихме да минем по шосето до Брезе. От там е показан коларски път- тези обикновено ги има. От там се качваме на маркираното било. По-кратко е с около четири часа от пътя обратно през Мугла - така мисля. 27 км по шосе. Краката ни щяха да се набият, но бяхме с удобни обувки с дебели меки подметки.
Останах много изненадана, че повечето отбори избраха да се върнат обратно към Мугла. Почти никой, с когото говорих, не беше склонен до го обсъжда. Някои дори криеха от къде смятат да минат. Разбрах, че постъпвам нетактичто и престанах да говоря за това. Ами ако грешах? От хората там познавах само Пиро от Пирад. И те искаха да минат през Мугла. Е с него вече се скарах. Те бяха един от силните отбори, бяха на пещерата четвърти, ако не се лъжа. Показах му нашия маршрут, но не успяхме да се резберем. Съжалявам, че тогава не познавах Наско и Емо- Старите коне. Те са се двоумели кой път да изберат.
Това бяха единствените български отбори, завършили под 80 часа.
Не можахме да заспим докато чакахме- грешка. Често от пещерата излизаха хора и казваха за поредния, който е бил свален от спасителите. Хрумна ми една нелепа идея: защо пък да не катеря аз, никога не съм пробвала да се самоизвличам!? Боби за моя изненада ми отстъпи- не очаквах, все пак той прави това често и е гледал как разни момичета не могат да се справят физически.
Някои мъжки опити бяха впечетляващи. Минаваха го почти без крака. Не знам защо, но определено не бих могла да го повторя. „Педала, педала!”- викаха хората, застанали на стъпалата. „Ще видите вие педал!”- озъби им се един участник
Та така малко преди полунощ дойде и моят ред. И за да е рошава гаргата се хванах на бас с един от фотографите на бира, че ще го мина за под 15 мин- за толкова го минаваха мъжете средно.
Бързо му хванах цаката- десният крак в педала, левият над въжето. Набираш се с две ръце на водещия самохват. Измислили са си го пещерняците мръсни (то калта не е мръсна, ама...). След двайсетина набирания изведнъж останах без сила в ръцете. Отпуснах се за 2-3 секунди и усетих нещо като топлина, която нахлу в мускулите ми. Все едно, че не се бях набирала! Хванах се пак и направих още 20. И така до края. 7 минути.
Точно в полунощ тръгнахме по асфалта. Задминахме няколко отбора. Към 3-4 часа ни се приспа. Затворих очи и засънувах ходейки. Присъни ми се Междусъюзническата война: войската , която трябвало да стигне много бързо от турската на сръбската граница, защото ни били нападнали и там. Не ги очаквали толкова рано- те не били спирали, за да спят. Вървели по трима, среднят спял, хванал другите двама през раменете. Разбутах Боби, който също дремеше, и се хванахме за ръце, за да може поне единият да поспи хубаво. Понякога криввахме, защото заспивахме едновременно. Но шосето беше широко, а и канавката не беше от най- дълбоките, на които съм попадала J. По изгрев бяхме в Брезе, в един на обят стигнахме на Чудни мостове. Нямахме проблеми с ориентирането. Пътищата бяха дори повече от желаното. Не беше маркирано, но имаше видимост къде и как трябва да се иде.
"Вие сте третия отбор, който пристига!" Подскочихме от радост. Не разбирах как може да е станало. Попитах кои са пред нас. От отговора ми призля: "Отборите на Гърция и Румъния". Водеха ни с четири часа.
Та така...
На Чудни мостове бяха двете алпийски препятствия. Боби искаше да се пусне по тролея- тази мисъл го крепеше по пътя насам. За мен оставаше рапела. Мислех да мина и по неговото препятствие- от големия до малкия мост си е най-големият тролей, който съм виждала някога. Може, ама друг път. Бързахме. Ако никой български отбор не успееше да ни настигне до началото на дарк-зоната или да изпревари чужденците със съответното време на другия ден...да кажем, че се чувствахме отговорни .
Нямаше да минат Въча тази нощ. Просто за преминаване на препятствието със саловете щеше да им трябва около два часа- поне. И още най-малко пет до Батак.
Знаех, че ако не са вече на Въча, те ще чакат там. Просто след началото на дарк- зоната от гледна точка на време беше все едно дали ще стоиш на Въча и времето ти ще се вади, или ще колоездиш до Батак и няма да се вади. Но те не са спали, за да са на Чудни в 10 часа. А и тресето там изглеждаше тежко, трябва да са починали.
Времето им тук щеше да спре чак в осем вечерта. Ако не минат, а ние сме там в осем, ще сме равни. Лелеее...
Сложих седалка за рапела. Беше стотина метра, на двойно статично въже. Прескочихме парапета с едно много симпатично и наплашено момче, което се захвана да ме вързва. Не му помагах, понеже така ставаше по-бавно, а и картинката беше твърде интересна за наблюдение. При всяко закачане или разкачане на нещо човекът вдигаше поглед към небето и измърморваше: "Дано не ме види Жоро. " По ендо време се хванах здраво за парапета, защото той нещо обърка алгоритъма и ме откачи от всякъде (не стигаше аналогичното ми душевно състояние :). Не се стърпях: "Ееее, да те види Жоро!"
Поогледах осигуровката и отпуснах дясната си ръка, за да видя как върви въжето. Ами- никак. Аз тежа 42 кг (поне толкова тръгнах), а въжето около 30. И с триенето в осмицата... Трябваше да го издърпвам на доста голям ъгъл, за да върви. А не можех да го държа така с една ръка, за това го вдигах с две, задържатх колкото мога с дясна и прехвърлях лявата на шунта. Ако го изпуснех трябвахе да се набирам по въжето- прусекът беше доста дълъг. Набирането обаче щеше да е проблем, защото ми тежаха още 30 кг. Та си се предвижвах надолу бързо, но на доста смешни скокое. Добре, че горе нямаше камъни- рапелът беше пуснат на добро място. По-надолу ставаше все по-лесно. Рапелът свършваше в реката.
Облепихме си краката, наплюскахме се набързо и тръгнахме обратно на горе. Надявах се да хванем един римски път преди хижа Персенк, обаче той явно беше от времето на картата...
Надолу си потичахме от сърце, най вече по асфалта след селото. Никога не бях бягала повече от 10 км без да спирам- поне до тогава. А и по принцип не се занимавахме с бягане без причина. Та последните 5-6 км ме болеше доста, но за щастие само мускулите. Коленете така и не успях да си потроша.
Намерихме лагера трудно, бях бясна. Ако бяха сложили едно знаме в началото на язовира и едно на отбивката, много по малко хора щяха да се мотаят по отклоненията, които водеха надолу. Загубихме повече от полвин час! Стигнахме смазани, препятствието беше затворено от няколко минути. Гърците и румънците ни гледаха учудено. Това ли са конкурентите им?!
Не ми се говореше. Полежах известно време на тревата, после си натопих краката в язовира. Часовете минаваха, от горе не идваше никой.
Румънците се посъвзеха и се хванаха да си правят сал. Ние с гърците седнахме да пием и да ги гледаме...
Разпитвах ги как са тренирали за това.
Те бяха полупрофесионален отбор. Почти не работеха, тренираха всеки ден по 4-5 часа и печелеха повечето такива състезания (и наградни фондове) в Гърция и където сварят. Не ядяха храна- носели си хапчета. Заговорихме се за картата по принцип. Разбираха и.
Какво да правя???
Играта на стратегия почти приключи. Трябваше да се реши само дали да се избере по-краткия и с по-голяма денивилация път през Фотиново или този през Кричим. Май нямаше къде да се изгубят- щом не са го направили да сега. Нямаше и да заспят- оставаше само едно денонощие. И най-лошото: предстоеше повече от 2000 м катерене с колело в жегата. Те бяха колоездачи, а ние не.
Е, не бих казала, че положението беше безизходно. Просто очевидният изход не ни харесваше.
Румънците ни забавляваха като нареждаха варели и дъски в най-различни конбинации, без да вържат нищо.
И преди не изпитвах лоши чувства към тези отбори, но тук разбрах, че май си заслужават купата. През трупа ми, разбира се.
Като пиша това си мисля можеше ли да стане иначе. Може би да.
Още на Чудни трябваше да се обадя на Пешо. Тагава те са били на час и половина след нас. Почивали са, СПАЛИ СА. Не са тичали дори след като са разбрали какво е класирането в момента. Чакали са Старинте коне да мине препяствието- а те са се забавили. Не са знаели, че другите няма да минат Въча. Не са намерили лагера. Можех да им го покажа.
Много добре знаем как могат да тичат. Можеха да са там в осем... Но гоненицата на другия ден щеше да е още по-ужасна. Поне за тях, ние сигурно щяхме да продължим като бели хора (доколкото това е възможно при 38 градуса на сянка ).
Ето ги и тях. Ами... не им се зарадвах много.
През нощта дойдоха още отбори. Прескачеха ни, понеже бяхме легнали на най-равното място- пътеката. На сутринта бяхме осем.
Студът ни събуди на време- около 04:30. Скочихме да правим сал.
Сега главният въпрос беше какъв да бъде сала- стабилен и бавен, или бърз, но по-рисков да не стане както трябва. Не можехме да си позволим сигурен сал- темпото зависи от мен като по-слаба, нямаше да излезем с часове.
Подредихме варелите един зад друг. Ако рамката се окажеше твърде тясна или твърде широка, щяхме да се обърнем. Слабо място бяха и надлъжните греди- по четири от всяка страна, долепени с тесните си страни. Така съпротивлението е най-малко, но ако не ги свържем добре... или ако въжето се разпъне от водата. Вярвах, че Чавдар няма да избере такова въже. Така и беше.
Останалите две дъски ползвахме за напречни балансьори. Имахме въже и за варелите, дори ни остана. Не го споделихме с другите отбори, защото щеше да ни трябва, ако салът се разпаднеше. Сглобихме го във водата, защото аз не можех го вдигна от моята страна.
Трудно закрепихме раниците. После се оказа, че сме спукали пликовете докато сме гребали- всичко беше мокро.
Качихме се на сала. Не се обърнахме. Беше стабилен.
Румънците бяха отплавали. Пирад и Старите коне също.
Заобикаляхме полуострова и гледахме назад. Гърците бяха направили... чудо!
От два 200 л. варела и 10 дъски те сглобиха нещо, което потъна!
Имахме проблем. Боби беше около два пъти по- силен от мен, аз се изморих много от неговото темпо (при все, че съм тренирала гребане две години) и салът започна да се върти. Той се принуди да прави по-малко загребвания. Гледахме как салът на румънците се отдалечава. И този на Пирад, а беше доста по-сигурен и съответно по-бавен от нашия.
Реших да скоча във водата. Боби не даваше- воден спасител... Не че беше опасно за мен, но можеше да се обърнем. И дали щяхме да сме по-бързи? Скочих, той се наклони и запази баланс. Носът на сала олекна. До тук добре...
Хванах предния балансьор, заритах с крака и загребах с едната ръка. Боби с двете. Не се въртяхме!!!
Андрей дойде почти веднага с кануто. Разбра защо съм скочила и каза, че сме били любимият му отбор
С плуването си не можех да компенсирам напълно, но тялото ми триеше достатъчно, за да спре въртенето.
Хубаво беше, че бяхме по двама в отбор. По много причини, но енда от главните беше, че винаги можеш да обвиниш съотборника си (някои отбори дори като че ли го направиха самоцел :). Например, ако ти замирише на пот от някъде, си казваш: "От другия е!".
Е, с това къпане попрецаках Боби, но не за дълго
След десетина минути стигнахме. Вързахме сала и се изкатерихме на брега. Треперех, исках да се облека. Отворихме торбите и... от там се изляха няколко литра вода. Разкопчах джоба на раницата, понеже телефонът ми звънеше. Още един литър се изля в краката ми. Беше непознат номер, като чу гласа ми човекът каза само: "Ъъъъъъъ, сбърка''х..." и затвори. Това оправи настроението ми. Дори бих казала, че ме стопли.
Облякохме мокрите си дрехи, за да изсъхнат на нас. В аптечката ми беше мазало. Само каската ми беше суха, понеже не и намерих място и плувах с нея на главата. Дали да не закрепим храната за колелата, да я поудуха...?
Колелата взехме от едни бунгала на 5 км надолу по шосето. По пътя се разминахме с румънския отбор. Ура, бяха тръгнали през Фотиново. Ще се насметат!!! Гърците ни изпревариха, тичаха мокри по шосето. Това както и да е, знаем, че са добри бегачи. Обаче не ги видяхме обратно на горе. Жалко, тръгнали са през Кричим.
Старите коне колоездеха срещу нас. Спогледахме се без да си кажем нещо, те спряха. Обърнаха си колелата и тръгнаха надолу...
Отклонихме се към язовира. Там срещнахме Пирад. Май бях доста груба: "На къде ще тръгнете след разклона?!". Пиро май го мислеше сега..." Кричим. " "Добре."
Пътят през Фотиново беше доказано грешен- румънците се забавили с два часа и са се скапали.
Взехме си колелата. Не видях по-скапано от моето. Здраво е, но е с желязна рамка. Карам го само в парка, никога не съм изминавала дълго разстояние с него. Купих малко инструменти, но не знаех как да ги ползвам ако стане нещо... ще го измислим ако стане. Онзи ден му сложиш скоростомер. На свинче...
Нямах никаква представа как ще ми понесе продължителното каране, колко да почиваме.
Боби кара колело често. Неговото е по-леко. Но не можехме да ги разменим - той е с 40 см по-висок от мен.
До Кричим беше страхотно. Почти не натискахме спирачки, карахме с 40-50. Умрях си от страх. Въртяхме педали, изпреварвахме се и се смеехме.
Наближавахме тунел. Имаше ограничение 40. Ние карахме с 54.
Вътре не виждахме почти нищо- докато ни свикнат очите. Зад нас идеше нещо голямо- а то дали ни вижда ? Бях пуснала само предния фар, а Боби май нищо. Но Нещото, за разлика от нас, изглежда спазваше ограниченията на скоростта. И така и не ни изпревари.
От Кричим до Пещера с изморихм доста, почивахме на няколко пъти. Вече печеше зверски, а беше около 10 суртинта. Пиехме много вода, не ни се ядеше. Изкачванията бяха гадни.
В Пещера сбъркахме много. Не починахме. Мислех, че ще изкарам така до плуването. Около час и полвина. Да, ама не.
Решението ни да се състезаваме с тях беше наивно. Можехме просто да финишираме- почти със сигурност щяхме да успеем. Краката ни бяха здрави, сънят ни стигна. Само че никога нямаше да разберем какво щеше да стане иначе. Щеше да ми е трудно да си го простя.
Не очаквах да капна така изведнъж.
Почивахме често. По някога нямах сила да натисна на педалите, а не можех да спра и за секунда, защото беше много стръмно. Болеше. По някога издържах до по-полегато място, където можех да спра да въртя за момент. Но често стръмният участък продължаваше твърде дълго и колелото просто спираше. Слизах и започвах да бутам.
За един час изпих около пет литра вода.
Започна да ми се гади и да ми се вие свят. Карах както ми падне, шофьорите ми свиреха. Повръщах без да слизам от колелото.
Винаги си тананикам нещо на ум. Но класическа музика ми се случва за първи път.
Паднах от колелото и Боби разопакова радиостанцията, за да повика помощ. Но тя не работеше, батерията и беше паднала. Била е включена още от началото. По едно време Боби говореше, че чува гласове по нея, но никой не му обърна внимание покрай цялата лудница.
Аз се съвзех и скочих на колелото. Карали сме десетина минути, минали сме град Батак, не помня. Помня как се свлякох от колелото, вече окончателно.
Боби се обади на Андрей по телефона. Не исках, ама той вече не ме слушаше. Реших да му взема телефона, той се мръдна на няколко крачки...
Возих се в някаква кола, после някакви хора ми слагаха мокри кърпи на главата. Дойде Боби, после и Андрей. Ето с кого ще мога да обсъдя дали едни върхове преди Мусала могат да се подсекат, или да си ги качим както са дадени! Не помня какво точно съм го попитала, но тръгна да ми обяснява, че трябва да ме закара в болницата да ме сложат на системи.
Вече се возехме в неговата кола, Боби тръгна към лагера с двете колела. Еее, не стига, че трябва да плуваме с раниците, ами и системи! Ама реших да не му обяснявам съображенията си, за да не се инати повече.
Знаех, че ми трябва дълга почивка.
От пъвите часове на Батак не си спомням почти нищо. Говорих с доста хора, по техни думи адекватно. Очи тъмнеят, глава се люшка, санитари с бели премени...
Появи се и Боби. Някаква жена го видяла с двете колела на пътя и решила да му помогне, като кара едното.
Изядох кашкавала на румънците.
Пих каквото ми дадоха.
Беше много топло, а ме втресе. Завиха ме с едно одеало, после и с фолио.
Намериха палатка. Боби ме попита искам ли да поспя вътре. Сигурна съм, че казах "да", но никой не го е чул. Опитах се да стана- дори пръст не можах да мръдна! Силно впечетлена опитах още веднъж със същия резултат. Боби ме взе както бях увита и ме занесе. Събуди ме когато техните бяха пристигнали от София. Станах сама, бях доста по-добре.
Санитарите се бяха скупчили около турския отбор. Чавдар ги прибрал от някъде, където изобщо не трябвало да бъдат. Единия бил вървял 17 км със скъсано сухожилие... В момента ме гледаше с каменна физиономия.
Нещо ме спря да им подам ръка. Май се уплаших.
********************
Събдих се към обед и звъннах на Боби да тръгваме към купона на Боровец.
Пред хотел Рила вече се бяха събрали доста хора.
Отбор номер едно ни видяха първи. Тези хора бяха уникални! Бяха първи в какво ли не: Първи станаха за старта- за целта си носеха гигантски будилник, който чухме през няколко стаи... към 2-3 през нощта.
Първи тръгнаха. Първи се отказаха. Първи пристигнали на Чудни мостове- на стоп. И през цялото състезание си останаха първите, готови да помогнат както могат.
Четирите отбора вече бяха финиширали. Вероятно спяха някъде.
Отворихме бирата.
По едно време влязох в хотела и видях група французи, които си търсеха водача. Преди няколко години се хванах на бас за една бира, че ще науча френски. Само че тогава нямах пари и изучих първите шест нива сама. Та не всеки французин ме разбира:) Понякога дори започват да ми говорят на англйиски, което за тях си е рецидив...
Попитах ги какво е станало. Изглеждаха малко шашанати.
Ми пиели си те кафе пред хотела, когато отгоре се задали четири души с бели потници. Слизали по пистата като... така и не разбрах какво. Докато извадят фотоапарат онези били при тях. Полуумрели, мръсни и потни. Не заобиколили, а прескачали през масите.
Попитаха ме дали са се състезавали за първото място. Е, това вече беше трудно да се обясни... Казах им, че само едните
От това надбягване снимки няма. Явно никой не е сварил да щракне диванетата - гърците и Пирад. Е, българите успяха да пресекат финалната лента с една крачка напред, но от времето, прекарано на дарк-зона Въча им беше извадено с три часа по-малко. Така станаха не първи, а трети. Версията на Пиро по въпроса можете да видите тук http://www.moiteplanini.com/story/XVenture_-_razkaz_na_uchastnik_ot_otbor_2.html
Наградиха победителите. Гърция, Румъния и двата пазарджишки отбора.
От ляво: организаторите- Чавдар, Андрей, Тони и Пирад- Тодор Радев и Петър Пировски
Играхме на "Вдигни колелата на гърците с права ръка". По едно време се усъмних, че ще продължат със самите гърци, та ги подбрах да танцуваме.
Това обаче се оказа доста трудно и болезнено начинанаие...
От всякъде се чуваха разговори кой от къде бил минал. Взех си бутилка вино, за да не ми стане като на французите. След малко видях и тях и оставих бутилката- по същата причина.
Сутринта станах много рано, всички спяха. Гърците товареха в колата си два големи железни съндъка- стандартна екипировка, която на другите такива състезания организаторите трябвало да разнасят по пунктовете. Вътре имаха какво ли не- храна, дрехи, резервни човешки части. Но не им бяха разрешили да ползват съндъците. Видях и едно ластично въже - единият бил по-слаб колоездач и другият го дърпал...
Търсеха си плакати от състезанието, но не им намерихме. Видях няколко на поляната след като вече бяха тръгнали. Не знам какво ме прихвана- грабнах ги и затичах колкото ми крака държат. Настигнах ги малко преди колата да излезе от Боровец.
Видяха ме, че тичам и... о, ново чудо - спряха
Бих искала да поздравя организаторите за страхотното състезание. Надявам се догодина да ни спретнате нещо още „по-така”. Вижте как стои въпросът в закона за защита на животните, да знаем за какво да тренираме
Към статия за XVenture в списание Върхове (pdf файл)
