Изгревът над Търново в четвъртък предвещава поредния тягостен ден, изпълнен с тъга по отминаващото лято, тежка и скучна работа, а може би и дълги кафета с цигари в „Стратилат”. Но вместо да се отдам на меланхолично съзерцание на жълтите листа пред къщи, метнах раницата в багажника и скоро се изгубих из севлиевските селца – почти пусти, сякаш излязли от миналото, навяващи спомени, които никога всъщност не съм имал (може би някой ми е разказвал за детството си в тях?)

След половин година луксозно изгнание в чужбина, копнеех за място познато, диво и безлюдно, така че за рило-пирински одисеи нямах ищах. Налучках пътя за Острец, а оттам за Видима, сетне и последните четири километра по изровения тесен път до товарния лифт под хижа Плевен. Нямах идея къде ще отида, само откъде ще мина. Мислех да започна с черешката на тортата. От където и да го погледнеш, това си е най-прекият път за Ботев - право на изток по стръмен каменопад, нагоре сред буковата гора, голямата ментова поляна на Малък Осрядок, после право на юг, първо сред елова гора, обрасла по огромни, нацепени скали, а после по Централния ръб. Всеки грам на гърба ми е от значение, затова този път се лиших от петте икони на модерния турист:

1. Зловещи на вид и цена”трисезонни” обувки. Създават чувство за мощ и превъзходство на притежателя си, но ужасно тежат, не са и удобни за катерене. Вместо това ползвах едни мрежести цвички с вибрамова подметка. Благодат!

2. Фотоапарат. Като изключим очевидния недостатък – теглото, носенето му е загуба на време, всичко, което погледнеш е пречупено през погледа на „страхотния кадър”, а и всеки знае, че най-хубавите спомени остават там, от където няма снимки.

3. Огромен туристически нож, за рязане на ...хм...замених го с миниатюрно джобно ножче.

4. Шалте...не тежи, но заема място и винаги пречи, особено по тесни, стръмни и ветровити места. Празната раница върши по-добра работа, а благодарение на нейния колана, няма нужда да я гоня цяла нощ, за разлика от шалтето.

5. Сандвичи, консерви, „специализирани” трекинг ястия...някой (подозирам любителите на хижарски банкети) е пуснал приказката, че в планината от чистия въздух се отварял апетита. Буахаха, взех си всичко на всичко две шепи орехи и стафиди, малко мед, сушен бут, стиска спагети, няколко маслини и нарязана на парчета чушка...и двеста грама ракия...и ми остана.

Понеже това ще го чете и жена ми, няма да се впускам в подробности от маршрута до горе, само ще кажа, че лично за мен без пикел (усвоих чудесна техника на тревно катерене, впрочем) е чисто самоубийство. Повечето е пълзене на четири крака, има няколко 90 градусови тревни пасажа, надвесени над пропастта, а заключителния участък е почти отвесна тревно-скална стена, от чието минаване ми се свиха топките, а гърлото ми пресъхна от адреналина. Помня като на забавен кадър, как раницата ми пада (...защо падна е дълга тема) и след ефектен десетметров полет с тътен се търкаля над двеста метра, докато спря по чудо в една самотна, стърчаща скала, преди пропастен улей...слизам за половин час до нея, и пак отново бавно нагоре. Но гледките си струват, уверявам ви! Видях огромна пряспа сняг, едва на две хиляди метра, скрита сред скалите, и то в началото на септември. Изпълзявайки отвъд последния ръб се строполявам, кълнейки се, че повече няма да минавам оттук (поне не през лятото и не сам), дишащ тежко, мокър, треперещ, щастлив...и се сещам как Марк Рентън зарибяваше едно приятелче: „It’s better than sex, Tommy, better than sex...the ultimate hit!”

Кратък обяд на ръба, зареждане на вода от заслон Ботев и после на запад по билото. Връх Жълтец е идеалното място за спане – предлага гледка както към Джендема, така и към Голям Купен. Равно, чисто и ветровито.

Часове на вечерно мързелуване, правя си спагети със зеленчуков бульон, маслини и кашкавал (истински италиански спагети, 8 минути за да са леко жилави, никакви инстантни китайски боклуци), сърбам ги направо от канчето, вятъра е вледеняващ, но съм с пълна зимна униформа, само лицето ми е изложено на вятъра, после глътка ракия, залез над Купена, вечерна цигара на северния склон, светлинките в долината потрепват, пълна тишина. Носът ми измръзва от нощния студ, иначе в чувала е приятно топло, над мен звездите както винаги са едри и близки.

Сутринта слънцето обагря в червено острещния Голям Купен, канче горещ бульон и отново съм на път. Този път вместо да я заобиколя, решавам да се кача на Костенурката, което са си още двадесет допълнителни метра. Пътеката подсича северния склон през по-голямата част от пътя, и макар и близко до ръба, не мога да уловя усещането какво би било през зимата. Обядвам на осеяния с конски фъшкии Голям Купен (добре, че не дойдох да спя тук, каквито бяха първоначалните ми идеи), лека дрямка, мързелуване и зяпане навред, а после се спускам обратно надолу. При първата възможност около Кръсците се отклонявам и тръгвам по диагонал надолу и на север, пресичайки стръмни долини и ребра, осеяни с хвойна, изобилие от боровинки и тук-там дребни малини. Когато стигам до първия скален венец, който се спуска от билото до гората (Саръкая?!) отново поемам по стръмното нагоре – по ръба на скалите, а понякога и по тях самите, от ляво е пропаст. Качването е бавно, мъчително и трае часове, да се чуди човек защо го правя...ами защото не съм минавал никога оттук, много просто. Цялото ми тридневно пътешествие наподобява полет на пияна муха, но в интерес на истината почти не съм дублирам маршрут, спах на прекрасни места и се водих само от моментно вдъхновение и наличие на вода. Почти до билото прескачам през един скален жандарм на изток и попадам в грандиозна долина с пещера в горната и част. По утъпкани от конете пътечки слизам до поляна – съседната (и огледална) на тази на Бъзов Дял. Вече съм убит от ходене, не бързам за никъде, затова си намирам скришно местенце в тревата до скалите, с гледка към Ботев и Кръсците – равно и напечено от слънцето. Тук на около 1500 метра височина си е направо жега, дори и в последните слънчеви лъчи. Малко ракия, месо, чушка, после си накъсвам боровинкови клонки, ягодови листа, малко мащерка и мента, правя си чай с много мед, сладък като шербет, изпушвам с него вечерната цигара, гледам с уморен и безстрастен поглед притъмняващата снага на Жълтец, докато вече не се вижда нищо, освен звезди и тънка луна. През нощта наоколо се изпълва с коне, на пресекулки се надигам за да видя нечий силует, прилича на роман на Майн Рид, само дето кобилите имат хлопки на врата. Дори и с коне наоколо, предпочитам да спя на открито с гледка, отколкото сам в гората – всеки знае, че зад всяка сянка на дърво, нощем дебне привидение.

Ставам още по тъмно, грея длани в канчето с чая, седнал на скалата чакам да се покаже слънцето от изток, брадясал, уморен, с онзи корав и тъжен поглед като в стара реклама на цигари Camel...леле, толкова съм готин, направо не се трая. С първите утринни лъчи, когато всичко посивява, поемам отново през гората на изток...