През август дойде отново време за обичайния ми преход из Пирин и Рила. Този път тръгнах от Сандански. Имах късмет да се срещна със Станимир / Чочо /. Той уреди транспорт до Попина лъка и водослива на река Мозговица. Това ни спести много ходене по асфалт през горещия следобяд на 12 август. Насочихме се към бунгалата на Спано поле. Като първи ден раниците бяха най-пълни и преходът явно ни създаваше известни пречки. Все пак сравнително лесно достигнахме нашата първа цел. Условията на Спано поле са сравнително добри, има храна, телевизор и дори баня, която при малко повече късмет можеш да използваш. На другия ден приложих познатата тактика - оставих голямата раница, сложих най-необходимото в малката раничка и тръгнах към Башлийски / Главнишки / чукар. Минах покрай голямо стадо овце и кученцата, които ги пазеха. Покрай клека скоро достигнах набелязания връх. След това продължих към Бъндеришки чукар. Денят бе петък 13 та имах малко проблеми с клека, но всичко бе поносимо. След Бъндеришки чукар завих по Дончови караули, отбих се на Спанополски чукар. По тези места срещнах овчар от Лиляново, та пак си имах компания известно време. Достигнах Бъндеришката порта, изкачих Муратов връх и от него се насочих към Георгийските езера. Времето се смрачи, леко прероси. Мястото е много красиво. Продължих по пътечката към хижа Синаница. Тя подсича склоновете на Георгийца, които се оказаха доста каменисти и живописни. Постепенно излязох на хижа Синаница. Там изпих един чай и изядох една шопска салата. Последва изкачване на връх Синаница, минаване през Момин връх и от Синанишката порта бързо се спуснах към Спано поле. Там преспах втора вечер. На следващата сутрин тръгнах рано за хижа Вихрен. Там имах уговорена среща с Денка и Маренела, с които сме ходили и на други походи. От хижа Вихрен тръгнахме към Тевно езеро. По пътя се отбихме до езерата Окото и Рибно Бъндеришко. Най-добре се чувствахме по морените към главното било. Нормално се наслаждавахме на гледките към Тевно Василашко езеро и Дженгал. Времето обаче се поразвали, леко заваля и по-силно загърмя. Ехото допълнително усилваше ефекта от гръмотевиците. Та нали бяхме в дома на гръмовержеца Перун, какво друго да очакваме! На Тевно езеро се настанихме, въпреки обичайно многото хора. Понеже имахме още 3 часа до стъмняване, решихме да отидем до Дженгал. Гледахме сивите облаци, надвиснали над Мозговишката порта, и си пожелахме те да останат там. За наш късмет точно това се и случи. Изкачихме се на Дженгал, радвахме се на невероятните панорами от този връх. Браво и на момичетата, които се движеха без проблем по нелекия каменист терен към върха! На следващата неделна сутрин на 15 август решихме да се качим на Каменица. Речено сторено. През Крелевдворска дясна порта и Малка Каменица достигнахме известния връх. Слизането стана през Кози превал. За да не се връщаме по същия път към хижа Вихрен, се спуснахме до хижа Демяница. Там аз оставих голямата си раница и изпратих Денка и Маренела до Тодорина порта. Те слязоха към хижа Вихрен и Бъндерица, откъдето с кола се прибраха за София. От Тодорина порта аз се качих на Малка Тодорка и по билото през безименния връх достигнах Тодорин връх. Последва спускане към едно от Тодорините езера и отново по маркировката слязох до хижа Демяница. Поне за две големи предимства на тази хижа се сещам в момента - хубавата кухня и горещата баня! На 16 август, понеделник, отново с малката раничка тръгнах нагоре към Каймакчал / Изворец / и Стражите. За мой резил в началото тръгнах в неправилната посока, но скоро влязох в релси. В гората имаше боровинки. Реколтата не бе така обилна, но човек спокойно можеше да си похапне. Аз реших да се отдам на това изкушение при Голямото Валявишко езеро на връщане. След традиционно трудното излизане на Каймакчал, последва още по-трудно достигане и качване на Голямата Стража. Хубавото в цялата история е, че околните красоти са правопропорционални на трудността на ходине. Колкото по-трудно се придвижваш, толкова по-примамливо и дивно става всичко около тебе!  След преминаване на билото на Стражите, от Ушиците се спуснах към Горното Газейско езеро, качих Газей и оттам се насочих към Полежан и Малък Полежан. Връщането бе през Дженгалската порта и Тияците покрай Голямото Валявишко езеро. Останах много разочарован от това, че нямаше никакви боровинки там, където други път е имало голямо изобилие. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в хижа Демяница, да си тегля един горещ душ и да  хапна подобаващо. 17 август ми бе последният ден в Пирин. Отново повторих мегапрехода от миналата година - от хижа Демяница през хижа Вихрен, мраморното било от връх Вихрен до връх Баюви дупки и оттам по пътеката покрай хижа Яворов слязох в Разлог. Тази година бях в града по светло, за разлика от миналата година. Успях бързо да се настаня при същите хора от миналото лято и да се отдам на благините на цивилизацията - телевизия, баня, пазаруване на храна. Сряда сутрин, 18 август, бе ден за трансфер от Пирин в Рила. С първия автобус сутринта отпътувах до село Добърско. Там не се удържах и си купих най-малката диня. Тя се оказа само ... 4,5 килограма. Борбата с нея бе наистина епична, но се справих за има няма 40 минути. За последиците предполагам се досещате, но аз ги изпитвах в гората, та нямаше никакви проблеми. Въобще, 18 август бе много, много хубав ден. Разстоянието от село Добърско през едноименната хижа до хижа Македония го взех за ... 9 часа! Половината от това време бе посветено на лежерни почивки и обилно ядене на малини около хижа Добърско и на боровинки по-нагоре по пътеката към хижа Македония. Пък и как да не откликнеш на гостоприемството на хижаря на хижа Добърско. Там си хапнах шарен боб с мръвка и хубаво кисело мляко! Хижа Македония е в ремонт. Наистина стопаните и полагат сериозни усилия, и то с успех, да я направят още по-приветливо и гостоприемно кътче в планината. На хижата се запознах с Йордан и Вангел. На следващия ден 19 август, четвъртък, заедно тръгнахме към хижа Рибни езера. Имах притеснения, че ходенето ми ще бъде пак малко. След Павлев връх се изкачихме на Канарата и след това излязохме на маркировката за хижа Грънчар. От Канарски преслап аз се изкачих на Йосифица. Спуснах се до хижа Рибни езера, хапнах си добре и след настаняването пак с малката раничка тръгнах към връх Рилец. Слизането от него към Смрадливото езеро се оказа по-неприятно от самото изкачване на върха.  Поне обратното връщане от Смрадльо до хижата бе за броени минути. Хижа Рибни езера е също от любимите ми места. За съжаление, този който се прибере късно вечерта в нея, просто няма шанс да се изкъпе с топла вода. Просто тези, които са пристигнали по-рано, вече са я източили. Е, това са бели кахъри.  Петък, 20 август, бе ден за преход до хижа Заврачица. За малко повече от 4 часа бях на Джанка над хижа Грънчар. Там срещнах три жени, които беряха боровинки. Веднага се спазарих с тях да ми дадат част от набраните от тях боровинки. Да ме прощават редовните клиенти на киселите млека Данон с боровинки, но им подядох малко суровинната база. Е, боровинките бяха с доста листа, че дори и иглички от клек имаше, но удоволствието да си хапнеш от този плод определено си струваше. На хижа Заврачица, също бях добре посрещнат, както и останалите туристи. Ако искате да си хапнете истинско кисело овче мляко, аз се сещам две места да ви препоръчам - Тевно езеро и хижа Заврачица! Вечерта падна мъгла, имах известни притеснения за времето през последните ми дни в планината. Сутринта бе изключително ведра. Реших да изкача Кози връх направо от хижата. Не много умно решение. Това може да стане много по-лесно по стълбовата маркировка към връх Мусала. Предната вечер открих удоволствието да се шляеш по ръба на Генералския пагон и да вървиш към връх Манчо. Гледките надолу са невероятни, доминацията на Мусала и Малка Мусала неоспорими. След това като се добавят и Маричините езера всичко става просто неотразимо! Първата цел за деня ми бе връх Мусала, там в 12 часа предната седмица се бяхме уговорили с Денка да се срещнем и да минем по Ильовата пътека през Трионите, Малка Мусала и Иречек. Речено сторено. Към 11.40 часа и двамата бяхме на върха, след което тръгнахме по Трионите. Единственото, което ни създаваше малки главоболия бе мъглата. Тя просто ни скриваше част от пълната красота на това кътче от планината! А може би пък привнасяше друго измерение на тази красота! След Иречек направихме стремглаво спускане по сипеите към пътеката малко под Ледено езеро. Там си напълнихме вода и повторно за деня се изкачихме на върха. Впечатли ме огромният брой туристи, изкачващи Мусала през почивните дни - те бяха просто стотици! От върха тръгнахме към хижа Заврачица през долината на Тиха Марица, покрай Маричините езера. Неделя, 22 август, бе последният ми ден в планината. А сутринта започна лошо - неприятна мъгла обгръщаше всичко наоколо. Така или иначе с Денка тръгнахме пак към връх Мусала, но този път по билото. Само след 30-40 минути времето се оправи, вятърът отвя досадната мъгла и отново се радвахме на изключителна видимост. Пак се качихме на връх Манчо и през Маришки връх и Близнаците достигнахме Мусала. Там обядвахме и след това се насочихме към Ястребецкия лифт. Трябваше да се прибираме - Денка към София, а аз - за Русе. Минахме за последно през безименния връх и връх Алеко. Там гледките са също много, много красиви. Като на длан се вижда околността на Мусала. Особено ме впечатли колко островърх е Алеко от страна на лифта. Последва едно припряно препускане към лифта. След това пътят към София е ясен, а с международния влак през Русе към Москва поставих край на този преход в планината. Радвам се, че по време на това ходене из Пирин и Рила си имах компания, макар и през почивните дни, която съпреживя с мене част от красотите на местата, през които преминах. Снимки от целия преход съм качил в галерията.